Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

LVII

На другия ден Нехлюдов отиде при адвоката и му съобщи за делото на Меншови, като го помоли да поеме защитата им. Адвокатът го изслуша и каза, че ще разгледа делото и ако всичко е така, както казва Нехлюдов, което е твърде вероятно, той ще поеме защитата без каквото и да било възнаграждение. Между другото Нехлюдов разказа на адвоката за задържаните по недоразумение сто и тридесет души и попита от кого зависи това, кой е виновен. Адвокатът помълча, очевидно желаейки да даде точен отговор.

— Кой е виновен? Никой — каза той решително. — Кажете на прокурора — той ще каже, че е виновен губернаторът; кажете на губернатора — той ще каже, че е виновен прокурорът. Никой не е виновен.

— Ей сега ще отида при Маслеников и ще му кажа.

— Ех, безполезна работа — усмихнато възрази адвокатът. — Той такова… да не ви е роднина и приятел? Той е такъв, с извинение, дръвник и заедно с това хитро говедо.

Като си спомни какво говори Маслеников за адвоката, Нехлюдов не отговори нищо, сбогува се и тръгна към Маслеников.

Нехлюдов искаше да моли Маслеников за две неща: за преместването на Маслова в болницата и за сто и тридесетте души без редовни документи, невинно задържани в затвора. Колкото и да му беше тежко да моли човек, когото не уважаваше, това беше единственото средство за постигане на целта и трябваше да си послужи с него.

Като наближи къщата на Маслеников, Нехлюдов видя пред вратите няколко файтона — кабриолети, каляски и карети, и си спомни, че тъкмо днес е оня приемен ден на жената на Маслеников, за който той го молеше да дойде. В момента, когато Нехлюдов приближаваше къщата, една карета стоеше пред входа и лакеят, с шапка с кокарда и с пелерина, подкрепяше на прага дама, подхванала шлейфа си и открила черни, тънки глезени в пантофки. Между спрелите вече файтони той позна затвореното ландо на Корчагини. Старият червендалест кочияш сне почтително и приветливо шапка като на особено познат господин. Нехлюдов тъкмо питаше портиера къде е Михаил Иванович (Маслеников), когато той се показа на постланата с килим стълба, изпращайки някакъв твърде важен гост, от ония, които той изпращаше не до площадката, а до самия изход. Този твърде важен военен гост, слизайки, говореше на френски за събирането на пожертвования в полза на приютите, създавани в града, като изказваше мнение, че това е хубаво занятие за дамите: „И за тях е весело, и пари се събират!“

— Qu’elles s’amusent et que le bon Dieu les bénisse…[1] А, Нехлюдов, здравейте! Защо отдавна не съм ви виждал? — поздрави той Нехлюдов. — Allez presenter vos devoirs a madame[2]. И Корчагини са тук. Et Nadine Bukshevden. Toutes les jolies femmes de la ville[3], — каза той, като подлагаше с леко повдигане военните си рамене под шинела, който му подаваше неговият великолепен лакей със златни галони. — Au revoir, mon cher[4]! — Той стисна пак ръката на Маслеников.

— Е, да идем горе, как се радвам! — възбудено заговори Маслеников, като хвана Нехлюдов под ръка и въпреки пълнотата си бързо го увличаше нагоре.

Маслеников беше в особено радостна възбуда, предизвикана от вниманието, което бе му оказало важното лице. Изглежда, след като беше служил в гвардейския, близък до царското семейство полк, Маслеников отдавна трябваше да свикне с общуването с царското семейство, но, види се, подлостта само се засилва от повторението и всяко подобно внимание довеждаше Маслеников до същия възторг, в който изпада доброто кученце, когато стопанинът му го помилва, потупа, почеше зад ушите. То върти опашка, свива се, превива се, притиска уши и безумно се върти в кръг. Същото беше готов да прави и Маслеников. Той не забелязваше сериозния израз на лицето на Нехлюдов, не го слушаше, а неудържимо го влечеше към гостната, така че беше невъзможно да му се откаже и Нехлюдов вървеше с него.

— За работата после — каквото заповядаш, всичко ще направя — казваше Маслеников, като минаваше през салона с Нехлюдов. — Доложете на генералшата, че е дошъл княз Нехлюдов — каза той вървешком на лакея. Лакеят избърза напред, като ги изпревари. — Vous n’avez qu’à ordonner[5]. Но при жена ми се отбий непременно. И без това си изпатих миналия път, че не съм те задържал.

Лакеят вече беше успял да доложи, когато те влязоха, и Ана Игнатиевна, вицегубернаторката, генералшата, както тя се наричаше, вече със сияеща усмивка се навеждаше към Нехлюдов през шапките и главите, които я заобикаляха около дивана. На другия край на гостната край масата с чай седяха дамите и стояха мъжете — военни и цивилни, и се чуваше непрестанен трясък от мъжки и женски гласове.

— Enfin![6] Защо така не искате да знаете за нас? С какво сме ви обидили?

С тия думи, които предполагаха интимност между нея и Нехлюдов, каквато никога не беше съществувала, посрещна Ана Игнатиевна влезлия.

— Не се ли познавате? Не? Мадам Белявска, Михаил Иванович Чернов. Седнете по̀ насам.

— Миси, venez dons à notre table. On vous apportera votre the…[7] И вие… — обърна се тя към офицера, който говореше с Миси, забравила очевидно името му — заповядайте тук. Княже, желаете ли чай?

— По никакъв начин, по никакъв начин няма да се съглася: тя просто не е обичала — говореше женски глас.

— Но обичаше банички.

— Вечно глупави шеги — със смях се намеси друга дама с висока шапка, блестяща от коприна, злато и скъпоценни камъни.

— C’est excellent[8] — тия вафлички, и са съвсем леки. Дайте ги насам.

— Какво, скоро ли заминавате?

— Ами днес ни е последният ден. Затова и дойдохме.

— Такава чудна пролет, тъй хубаво е сега на село!

Миси, с шапка и с някаква тъмна дреха на райета, която обгръщаше плътно тънката й талия, като че така се беше родила в тази рокля, беше твърде красива. Тя се изчерви, като видя Нехлюдов.

— А аз мислех, че сте заминали — каза му тя.

— Почти съм заминал — каза Нехлюдов. — Работите ме задържат. И тук дойдох по работа.

— Отбийте се при мама. Тя много иска да ви види — каза тя и чувствувайки, че лъже и че той разбира това, се изчерви още повече.

— Едва ли ще успея — мрачно отвърна Нехлюдов, като се мъчеше да си даде вид, че не е забелязал изчервяването й.

Миси се намръщи сърдито, дигна рамене и се обърна към елегантния офицер, който поде от ръцете й празната чаша и закачвайки креслото със сабята си, мъжествено я пренесе на другата маса.

— Вие също трябва да дадете лептата си за приюта.

— Не се отказвам, но искам да запазя всичката си щедрост за разпродажбата. Там ще се разкрия в пълната си сила.

— Е, ще видим — чу се явно престорено смеещ се глас.

Приемният ден беше бляскав и Ана Игнатиевна беше във възторг.

— Мика ми разправяше, че сте зает със затворите. Разбирам ви добре — говореше тя на Нехлюдов. — Мика (това беше дебелият й мъж, Маслеников) може да има други недостатъци, но вие знаете колко е добър. Всички тия нещастни затворници са негови деца. Той не гледа на тях другояче. Il est d’une bonté…[9]

Тя се спря, без да може да намери думи, които биха изразили bonté-та на този мъж, по чиято заповед биеха хората, и в същия миг се обърна усмихнато към влизащата сбръчкана старица с лилави фльонги.

Като поприказва, колкото беше нужно и толкова безсъдържателно, колкото също беше нужно, за да не наруши приличието, Нехлюдов стана и се приближи към Маслеников.

— И тъй, моля ти се, може ли да ме изслушаш?

— Ах, да! Е, какво има? Да минем оттатък.

Те влязоха в малък японски кабинет и седнаха до прозореца.

Бележки

[1] Нека се забавляват и бог да ги благослови (фр.).

[2] Идете да поднесете поздравленията си на домакинята (фр.).

[3] И Надин Бексхевден. Всички хубавици на града (фр.).

[4] Довиждане, приятелю (фр.).

[5] Достатъчно е само да заповядаш (фр.).

[6] Най-после!

[7] Елате на нашата маса. Тук ще ви поднесат чая (фр.).

[8] Това е превъзходно (фр.).

[9] Той е такъв добряк… (фр.)