Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XLI

Вагонът, в който си беше запазил място Нехлюдов, беше наполовина пълен с хора. Тук имаше прислуга, занаятчии, фабрични работници, месари, евреи, продавачи, жени на работници, един войник, две госпожи — едната млада, другата възрастна, с гривни на разголената ръка, и един господин със строг вид, с кокарда на черната фуражка; всички тия хора, вече успокоени след настаняването, седяха мирно, едни лющеха семки, други пушеха цигари, а трети водеха оживени разговори със съседите.

Тарас седеше с щастлив вид вдясно от прохода, като пазеше мястото на Нехлюдов, и оживено разговаряше със седналия срещу него мускулест човек с разкопчана сукнена подевка — както после разбра Нехлюдов, градинар, който отиваше в градината си. Преди да стигне до Тарас, Нехлюдов се спря в прохода до стареца с почтен вид и бяла брада, в памучна подевка, който разговаряше с млада жена в селски дрехи. До жената седеше, без да може да достигне с крака до пода, седемгодишно момиченце в ново сукманче, с плитка и почти бяла коса и непрестанно лющеше семки. Като изгледа Нехлюдов, старецът дигна от излъсканата пейка, където седеше, полата на подевката си и каза любезно:

— Моля, заповядайте.

Нехлюдов благодари и седна на посоченото място. Щом Нехлюдов седна, жената продължи прекъснатия разказ. Тя разправяше как я приел мъжът й в града, откъдето сега се връщаше.

— Бях по заговезни, пък ето, даде бог пак да ида — казваше тя. — Сега, ако е рекъл бог, ще ида пак по Коледа.

— Добре си направила — каза старикът, като поглеждаше Нехлюдов, — трябва да го навестяваш, че е млад човек, виж, че се покварил в града.

— Не, дядо, моят не е такъв човек. Глупост няма да направи: като мома е срамежлив. Всичките си пари в къщи изпраща. А как се радваше на момичето, как се радваше, не мога ви описа — каза жената с усмивка.

Момиченцето, което лющеше семки и слушаше майка си, сякаш в потвърждение на думите на майка си погледна в лицето стареца и Нехлюдов със спокойни, умни очи.

— Толкоз по-добре, че е умен — каза старецът, — но ей туй не обича ли? — прибави той, като сочеше с очи двойката — мъж и жена, очевидно фабрични работници, седнали оттатък прохода.

Мъжът — работник, налапал бутилката с водка и извърнал глава назад, гълташе, а жената, взела в ръка торбата, отдето беше извадена бутилката, гледаше напрегнато мъжа си.

— Не, моят ни пие, ни пуши — каза жената — събеседница на стареца, възползувала се от случая да похвали още веднъж мъжа си. — Такива хора, дядо, рядко се раждат на света. Такъв ми е той — каза тя, като се обърна към Нехлюдов.

— Какво по-хубаво — повтори старикът, загледан в пиещия работник.

Работникът пи от бутилката и я подаде на жена си. Жената взе бутилката и я дигна към устата си, като се смееше и поклащаше глава. Забелязал върху себе си погледите на Нехлюдов и стареца, работникът се обърна към тях:

— Какво, господине? Че пием ли? Като работим, никой не ни вижда, а като пием, всички виждат. Изкарал съм — пия, и жената черпя. Толкоз.

— Да, да — каза Нехлюдов от немай-къде.

— Тъй ли е, господине? Жена и половина си имам аз! Доволен съм от нея, защото може да ме съжалява. Прав ли съм, Мавра?

— На̀, вземи, не искам повече — каза жената, като му подаде бутилката. — Какво си се раздрънкал — прибави тя.

— Та казвам — продължаваше работникът: — като рече да е добра — добра е, но като заскърца, кат несмазана каруца е. Мавра, прав ли съм?

Мавра махна с ръка с пиянски жест, усмихната.

— Хайде, прихванаха го…

— Та казвам, добре, добра, ама само до време, попадне ли й поводът под опашката, таквиз ще ги скопоса, дето и не си ги мислил… Право ви казвам. Вие, господине, извинявайте. Пийнал съм, що да се прави… — каза работникът и се приготви да спи, слагайки глава на коленете на усмихващата се жена.

Нехлюдов постоя известно време при стареца, който му разправи за себе си, че е печкар, работел вече петдесет и три години и през живота си бил изградил печки безброй. Та се канел да почива, но време не оставало. Бил в града да разпредели работата на момчетата, а сега отивал на село да види домашните си. Като изслуша разказа на стареца, Нехлюдов стана и отиде на мястото, което Тарас пазеше за него.

— Хайде, господине, елате да седнете… Ние ще приберем чувала насам — ласкаво каза градинарят, който седеше срещу Тарас, като погледна нагоре към Нехлюдов.

— Тесничко е, ама свои сме си — каза с напевен глас усмихнатият Тарас, дигна със силните си ръце двупудовия чувал като перце и го отнесе до прозореца. — Място много, пък може и да постоим, може и под пейката да се изтегнем. Само да сме на спокойно. Какво ще се караме! — каза той, сияещ от добродушие и ласкавост.

Тарас казваше за себе си, че когато не е пил, нямал думи, но че от водката му идвали хубави думи и тогава можел всичко да каже. И наистина в трезво състояние Тарас повече мълчеше; но когато пийнеше, което се случваше с него рядко, и то в особени случаи, ставаше особено приятно разговорлив. Тогава говореше и много, и хубаво, с голяма простота, правдивост и главно с ласкавост, която просто светеше в добрите му сини очи и в постоянната му приветлива усмивка.

В такова състояние беше той днес. Влизането на Нехлюдов за миг прекъсна разказа му. Но като остави чувала, седнал като преди и сложил силните си работнически ръце на коленете, той загледа градинаря право в очите и продължи разказа си. Разправяше на новия си познайник с всички подробности историята на жена си, защо я заточавали и защо сега отивал с нея в Сибир.

Нехлюдов никога не беше чувал в подробности този разказ и затова слушаше с интерес. Той завари разказа на онова място, когато отравянето вече станало и в семейството разбрали, че го е извършила Федося.

— Тъкмо мъката си разказвах — каза Тарас, като се обръщаше дружески задушевно към Нехлюдов. — Намерих един добър човек — заприказвахме се, та аз му разправям.

— Да, да — каза Нехлюдов.

— По тоз начин, братле, се разкрива цялата работа. Взема бабата същото онуй хапче: „Отивам — казва — при старшията.“ Баща ми е разбран старец. „Почакай — казва, — бабо: булката е дете още, не е знаела какво прави, нека я съжалим. Може да се опомни.“ Къде ти, не ще да слуша. „Докат е тука — казва, — ще ни изтрови кат хлебарки.“ Отива, братле, при старшията. Той веднага се втурнал право към дома. Веднага — свидетели.

— А ти? — попита градинарят.

— А аз, братле, се мятам от корем, повръщам. Всичките ми вътрешности се обръщат, нищо не мога каза. Тате веднага впряга колата, качи Федося — та в участъка, че оттам — при следователя. А тя, братле, както отначало призна всичко, тъй и пред следователя изложила всичкото както си е: и отде взела мишеморка, и как умесила хапчетата. „Защо — казва — го направи?“ — „Защото — казва — ми е омразен. По-добре — казва — в Сибир, отколкото с него да живея“ — с мене, тоест — усмихнат разказваше Тарас. — Признала се, значи, във всичко. И то се знае — право в затвора. Тате се върна сам. А пък усилно време, у нас майка ми е сама жена, пък и нея я не бива вече. Мислехме какво да се направи, дали не може да се освободи под гаранция. Отиде старецът при един началник — нищо не излезе, после — при друг. Обиколи пет такива началници. И когато престанахме вече да действуваме, намери се един човек, прост писар. Но такъв един ловък, дето рядко се среща. „Дай — казва — една петрублева, ще ви помогна.“ Спазарихме се на три. Няма що, братле, заложих й платното и дадох. Щом го написа туй писмо — каза натъртено Тарас, като че ставаше дума за изстрел, — и работата потръгна. В туй време аз сам оздравях, сам ходих за нея в града. Стигнах аз, братле, в града. Веднага оставих кобилата в хана, взех писмото, идвам в затвора. „Какво има?“ Така и така, казвам, стопанката ми е тук у вас затворена. „А писмо — казва — имаш ли?“ Веднага подавам писмото. Той погледна: „Почакай“ — казва. Седнах там на пейката. Слънцето преваля веч пладне. Излиза началникът: „Ти ли си — казва — Варгушов?“ — „Аз, същият.“ — „Е, вземи си я“ — казва. Веднага отвориха вратата. Изведоха я в нейните дрехи, както си му е редът. „Е, да вървим.“ — „А ти пеш ли си дошъл?“ — „Не, с кон.“ Дойдохме в хана, платих за престоя, впрегнах кобилата, събрах останалото сенце под вретището. Седна тя, уви се в шала, тръгнахме. Тя мълчи и аз мълча. Вече наближаваме дома и тя казва: „А мама жива ли е?“ — „Жива е“ — казвам. „А татко жив ли е?“ — „Жив е.“ — „Прости ми, вика, Тарас, за глупостта. Сама не знаех какво правя.“ А аз казвам: „Станалото — станало — отдавна съм ти простил.“ Не казах нищо повече. Стигнахме у дома, тя веднага се хвърли в краката на мама. Мама каза: „Бог ще ти прости.“ А татко се здрависа и каза: „Да забравим лошото. Да си жива и здрава. Ами, казва, не е време за губене, нивите са узрели за жътва. Над бранището, в наторената нива, се е залюляла една ръж, даде бог, роди се, и с паламарка не мож я хвана, преплела се и кат постеля се сложила. Трябва да се ожъне. Та ти и Тарас идете утре, пожънете я.“ И тя веднага, братле, се хвана за работа. И тъй работи, че да се чудиш. Имахме тогаз три хектара земя под наем и даде бог и ръж, и овес се бяха родили богато. Аз жъна, тя връзва или и двамата жънем. В работата ме бива, спори ми всичко, пък тя още по-сръчна, каквото и да залови. Вредна жена, че и млада, в силата си. И към работата стана такваз стръвна, братле, че почнах да я спирам. Дойдем в къщи, пръстите отекли, ръцете тръпнат, време е за почивка, а тя тича в сайванта невечеряла, готви въжетата за утре. Да се чудиш и маеш.

— Е как, стана ли към тебе по-ласкава? — попита градинарят.

— Остави, тъй се прилепи към мене, като че двама сме една душа. Каквото помисля, тя го разбира. И майка ми, а̀ко е сърдита, и тя казва: „Като да я смениха нашта Федося, съвсем друга стана жената.“ Отиваме с две коли за снопи, ние двамата седим с нея в първата. И аз й казвам: „Как тъй ти, Федося, замисли оназ работа?“ — „Че как я замислих — казва, — не щях да живея с тебе. По-добре ще умра, казвам, но туй — не.“ — „А сега?“ — казвам. „Сега — казва — ти си ми на сърцето.“ — Тарас млъкна и радостно усмихнат, учудено поклати глава. — Едва-що се бяхме върнали от къра, отивам да топя коноп, връщам се в къщи — продължи той, като помълча, — гледам: призовка — ще я съдят. А ние дори бяхме забравили защо ще я съдят.

— Лукавият се е намесил — каза градинарят, — зер сам човек може да вземе да погуби душата си. Тъй и в наше село един човек… — И градинарят почна да разправя, но влакът намали ход. — Сигур е гара — каза той, — да ида да пийна.

Разговорът се прекъсна и след градинаря Нехлюдов излезе от вагона на мокрите дъски на перона.