Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XLVI

В определеното време в коридорите на затвора изсвириха свирките на надзирателите; железните катинари издрънчаха, вратите на коридорите и килиите се отвориха, зашляпаха боси крака и плъстенки, по коридорите минаха затворниците-нужникари, които изнасяха кофите с изпражненията, и изпълниха въздуха с отвратителна воня; затворниците и затворничките се измиха, облякоха и излязоха на коридорите за проверка, а след проверката отидоха за гореща вода за чая.

По време на чая из всички килии на затвора се говореше оживено за двамата затворници, които трябваше да бъдат наказани този ден с пръчки. Единият от тия затворници беше търговският служащ Василиев, грамотен млад човек, който беше убил любовницата си в припадък на ревност. Другарите му по килия го обичаха заради веселия му характер, заради щедростта му и заради твърдостта му в отношенията с началството. Той знаеше законите и държеше да се изпълняват. Затова началството не го обичаше. Преди три седмици надзирателят беше ударил един нужникар, задето залял новия му мундир с чорба. Василиев се бе застъпил за нужникаря, казвайки, че няма закон да се бият затворници. „Ще ти дам аз един закон!“ — казал надзирателят и изпсувал Василиев. Василиев отговорил със същото. Надзирателят искал да го удари, но Василиев му хванал ръцете, държал го така около три минути, обърнал го и го изблъскал от вратата. Надзирателят се оплакал и директорът заповядал да затворят Василиев в карцер.

Карцерите бяха редица тъмни килери, които се затваряха отвън с мандало. В тъмния, студен карцер нямаше нито легло, нито маса, нито стол, тъй че затвореният седеше или лежеше на мръсния под, дето през него и върху него скачаха плъхове, които в карцера бяха твърде много и бяха тъй дръзки, че в тъмното не можеше да си запазиш хляба. Те изяждаха хляба от ръцете на затворените и нападаха дори самите затворени, ако те престанеха да се движат. Василиев заяви, че няма да иде в карцера, тъй като не е виновен. Поведоха го насила. Той почна да се дърпа и двама затворници му помогнаха да се изтръгне от надзирателите. Надзирателите се събраха, а между тях беше прочутият със силата си Петров. Затворниците бяха смазани от бой и натикани в карцера. На губернатора веднага беше донесено, че е станало нещо като бунт. Получи се писмо, с което се предписваше да се ударят на двамата главни виновници — на Василиев и на скитника Непомнещи — по тридесет пръчки.

Наказанието трябваше да се извърши в женската стая за свиждане.

Всичко това беше известно от вечерта на всички в затвора и из килиите се говореше оживено за предстоящото наказание.

Корабльова, Хубавелка, Федося и Маслова седяха в своя ъгъл и целите зачервени и оживени, пийнали вече водка, каквато сега постоянно се намираше у Маслова и с която тя щедро гощаваше другарките си, бяха седнали да пият чай и говореха за същото.

— Мигар е буйствувал човекът — казваше Корабльова за Василиев, като отхапваше с всичките си останали здрави зъби малки парченца захар. — Просто се е застъпил за другаря си. Защото сега не може да бият.

— Момчето било добро, казват — прибави гологлавата Федося с дългите коси, която беше седнала на един пън срещу нара, където беше чайникът.

— Да беше му казала за това, Михайловна — обърна се кантонерката към Маслова, като под „му“ разбираше Нехлюдов.

— Ще му кажа. Той зарад мен всичко ще направи — отвърна Маслова, като се усмихна и тръсна глава.

— Ама той кой знае кога ще дойде, а казват, че вече пратили да ги изведат — каза Федося. — Болки са това! — прибави тя, като въздъхна.

— Един път видях как биха в общинското управление един селянин. Свекър ми ме беше пратил при кмета, отидох аз, пък той, да видите… — започна кантонерката дълга история.

Разказът на кантонерката беше прекъснат от шум на гласове и стъпки в горния коридор.

Жените млъкнаха и се ослушаха.

— Помъкнаха го, дяволите проклети! — каза Хубавелка. — Сега ще го пребият. Страшно му се канят надзирателите, защото хич не ги бръсне.

Горе всичко утихна и кантонерката довърши своя разказ как тя тогава се изплашила в общинското управление, когато били мужика там, в бараката, и как щяла да й изскочи цялата вътрешност. Хубавелка пък разказа как били Шчеглов с камшици, а той не гъкнал дори. После Федося дигна чая и Корабльова и кантонерката се заеха с шиене, а Маслова седна на нара и обгърна колене, измъчена от скука. Тя се готвеше да легне да спи, когато надзирателката я извика в канцеларията за среща с посетител.

— Безпременно му кажи за нас — говореше й баба Меншова, докато Маслова оправяше забрадката си пред огледалото с полупрояден живак, — не сме ги ние запалили, а той сам, злодеецът, и работникът е видял — той няма да си почерня душата. Кажи му да извика Митрий. Митрий ще му изложи всичкото кат на длан. А то това на какво прилича — затвориха ни под ключ, без да сме имали хабер от нищо, а той царува, злодеецът, с чуждата жена и си седи в кръчмата.

— Не е право — потвърди Корабльовица.

— Ще му кажа, непременно ще му кажа — отвърна Маслова. — Я да си пийна още веднъж за кураж — прибави тя, като смигна.

Корабльовица й наля половин чашка. Маслова я изпи, изтри устни и в най-весело настроение, като повтаряше: „За кураж“, поклащаше глава и се усмихваше, тръгна след надзирателката по коридора.