Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

IX

Нехлюдов заспа едва призори и затова на другия ден се събуди късно.

Към обяд седем души избрани селяни, извикани от управителя, дойдоха в градината под ябълките, където управителят беше направил на забити в земята колове масичка и скамейка. Доста дълго селяните не искаха да сложат калпаците си и да седнат на скамейките. Особено упорито, както държат фуражки по устава „на погребение“, държеше пред себе си парцаливия си калпак бившият войник, обут сега в чисти навои и цървули от лико. Но когато един от тях, широколик старец с почтен вид, с къдрава прошарена брада като на Моисей от Микеланджело и с бели, гъсти къдрави коси около изгорялото и олисяло кафяво чело, сложи големия си калпак и като загръщаше новия си домоткан кафтан, мина към скамейката и седна, останалите последваха примера му.

Когато се наместиха всички, Нехлюдов седна срещу тях и облакътен върху книжата на масата, където беше нахвърлил конспекта на проекта си, започна да го излага.

Дали затова, че селяните бяха по-малко, или затова, че беше зает не със себе си, а с работата, тоя път Нехлюдов не чувствуваше никакво смущение. Неволно той се обръщаше най-често към широколикия старец с бялата къдрава брада, като очакваше от него одобрение или възражение. Но представата, която бе си съставил за него Нехлюдов, беше погрешна. Благообразният старец, макар че кимаше одобрително с красивата си патриархална глава или я разтърсваше намръщен, когато другите възразяваха, очевидно с голяма мъка разбираше онова, което говореше Нехлюдов, и то само тогава, когато същото предаваха със свои думи другите селяни. Много по-добре разбираше думите на Нехлюдов седналото до патриархалния старец мъничко, почти безбрадо старче, кривогледо с едното око, в закърпена памучна подевка и стари, изкривени настрани ботуши — печкар, както после разбра Нехлюдов. Този човек все дигаше вежди, като правеше усилия да внимава, и веднага преразказваше посвоему онова, което говореше Нехлюдов. Също тъй бързо разбираше и ниският, набит старец с бяла брада и бляскави умни очи, който използуваше всеки повод да вмъкне шеговити, иронични забележки между думите на Нехлюдов и очевидно се гордееше с това. Бившият войник също, изглежда, можеше да разбира нещата, ако не беше оглупял от войниклъка и не се объркваше по навик в безсмислени войнишки фрази. Най-сериозно от всички се отнасяше към нещата високият човек с дебел бас, дълъг нос и малка брадичка, облечен в чиста домашна дреха и нови цървули от лико. Тоя човек всичко разбираше и говореше само когато трябваше. Останалите двама старци — единият, същият онзи беззъб, който вчера на събранието отговаряше с решителен отказ на всички предложения на Нехлюдов, и другият — висок, бял, хром старец с добродушно лице, с кундури и с плътно омотани бели навои около сухите му крака — и двамата почти през всичкото време мълчаха, макар че слушаха внимателно.

Най-напред Нехлюдов изложи своя възглед върху поземлената собственост.

— Земята според мен — каза той — не бива нито да се продава, нито да се купува, защото, ако може да се продава, тия, които имат пари, ще я купят всичката и тогава ще взимат колкото си искат от ония, които нямат земя, заради правото да се ползуват от нея. Ще взимат пари, задето стоят на земята — прибави той, използувайки аргумента на Спенсер.

— Има само едно средство — с главата във водата! — каза старецът с усмихнатите очи и бялата брада.

— Тъй си е — каза с дебел бас дългоносият.

— Тъй вярно — каза бившият войник.

— Някоя жена изскубе трева за кравата, хващат я — и ха̀ в затвора — каза хромият добродушен старик.

— Земята ни е пет версти далече, а да наемеш — не е за нашата уста лъжица, тъй са дигнали цената, че не можеш я стигна — прибави беззъбият сърдит старик. — Дерат ни кожата, както си искат, по-зле от ангария.

— И аз мисля като вас — каза Нехлюдов — и смятам за грях да владея земята. И затова искам да ви я дам.

— Защо не, добро дело — каза старецът с мойсеевските къдрици, очевидно разбирайки това в смисъл, че Нехлюдов иска да я даде под наем.

— Затова съм и дошъл — не искам повече да владея земята; та трябва да обмислим как да се отърва от нея.

— Че дай я на селяните и толкоз — каза беззъбият сърдит старик.

В първия миг Нехлюдов се смути, почувствувал в тия думи съмнение в искреността на намерението си. Но веднага се окопити и възползува от тая забележка, за да каже онова, което имаше да каже.

— Бих я дал с удоволствие — каза той, — но кому и как? На кои селяни? Защо на вашата община, а не на Деминска? (То беше съседното село с нищожно землище.)

Всички мълчаха, само бившият войник каза:

— Тъй вярно.

— И тъй — каза Нехлюдов, — отговорете ми, ако царят кажеше да се отнеме земята от помешчиците и да се раздаде на селяните…

— Зер няма такъв слух? — попита същият старец.

— Не, от царя няма нищо. Просто от себе си казвам: какво би било, ако царят кажеше: да се вземе земята от помешчиците и се раздаде на мужиците — какво бихте направили?

— Какво бихме направили? Бихме я разделили цялата поотделно на всеки по равно, каквото на селянина, това и на господаря — каза печкарят, като вдигаше и сваляше бързо вежди.

— Че как инак! Ще я разделим по равно — потвърди добродушният хром старик с бели навуща.

Всички потвърдиха това решение, като го сметнаха за задоволително.

— Как по равно? — попита Нехлюдов. — И на слугите ли?

— Съвсем не — каза бившият войник, като се мъчеше да придаде на лицето си весела бодрост.

Но разсъдливият висок селянин не се съгласи с него.

— Ако ще се дели — тогаз на всички по равно — като помисли, отвърна той с дебелия си бас.

— Не бива — каза Нехлюдов, обмислил отрано своето възражение. — Ако се раздаде на всички по равно, то всички ония, които сами не работят, не орат — господарите, лакеите, готвачите, чиновниците, писарите, всички граждани, — ще вземат своя пай и ще го продадат на богатите! И пак земята ще се събере у богатите. А у тия, които имат своя част, отново ще се народят деца, а земята ще бъде вече разграбена. Пак богатите ще вземат в ръцете си тия, които имат нужда от земя.

— Тъй вярно — бързо потвърди войникът.

— Да се забрани да се продава земята, освен на тия, които я орат — каза печкарят, като прекъсна сърдито войника.

На това Нехлюдов възрази, че не може да се следи дали някой оре за себе си или за другиго.

Тогава високият разсъдлив селянин предложи да се нареди така, че да се оре общо.

— И който оре, нему ще се отделя. А който не оре — нему нищо да не се дава — каза той с решителния си бас.

Срещу този комунистически проект Нехлюдов също имаше готови аргументи и възрази, че за това ще трябва всички да имат плугове, и конете да бъдат еднакви, и едни да не изостават от други или всичко — и коне, и плугове, и брани, и цялото стопанство — да бъде общо, а за да стане това, трябва всички хора да са съгласни.

— Нашият народ не мож го съгласи за нищо — каза сърдитият старец.

— Ще се изпобият хората — каза старецът с бялата брада и смеещите се очи. — Жените ще си оскубят косите една друга.

— После: как да се раздели земята по качество? — каза Нехлюдов. — От къде на къде едни да получат чернозем, а други глина и пясък?

— Че да се раздели на части всекиму по равно — каза печкарят.

На това Нехлюдов възрази, че въпросът не е за дележ в една община, а за дележа на земята изобщо в разните губернии. Ако се раздаде земята даром на селяните, защо едни ще владеят хубава, а други лоша земя. Всички ще искат хубава земя.

— Тъй вярно — каза войникът.

Останалите мълчаха.

— Тъй че това не е тъй просто, както изглежда — каза Нехлюдов. — И за това мислим не само ние, но и много хора. А има един американец, Джордж, ето що е измислил той. И аз съм съгласен с него.

— Че ти си господар — ти я раздай. Какво ти струва на тебе. Твоя воля — каза сърдитият старик.

Това прекъсване смути Нехлюдов, но за свое удоволствие той забеляза, че не само той беше недоволен от това прекъсване.

— Почакай, чичо Семьон, остави го да разкаже — каза с внушителния си бас разсъдливият селянин.

Това ободри Нехлюдов и той почна да им обяснява проекта за единния данък според Хенри Джордж.

— Земята не принадлежи никому, тя е божия — започна той.

— Така е то, точно така — отвърнаха няколко гласа.

— Цялата земя е обща. Всички имат еднакво право върху нея. Но има по-добра и по-лоша земя. И всеки иска да вземе хубавата. Как да се направи да има за всички еднакво? Именно така този, който ще има хубава земя, ще плаща на онези, които не владеят земя, толкова, колкото струва неговата — отговаряше сам на себе си Нехлюдов. — А тъй като е мъчно да се разпредели кой кому трябва да плаща и тъй като трябва да се събират пари за обществени нужди, да се направи така, че този, който владее земята, да плаща за обществени нужди толкова, колкото струва земята му. Тъй за всички ще бъде поравно. Щом искаш да имаш земя — ще платиш за хубавата земя повече, за лошата — по-малко. А щом не искаш да имаш — няма нищо да плащаш; а данък за обществени нужди ще плащат за теб ония, които имат земя.

— Това е право — каза печкарят, мърдайки вежди. — Който има по-добра земя, ще плаща повече.

— Ей, че глава бил този Жоржа — каза представителният старец с къдравата брада.

— Само налогът да бъде по силите ни — каза високият бас, очевидно вече предусетил накъде отива работата.

— Налогът трябва да бъде такъв, че да не е голям и да не е малък… Ако е голям, няма да го плащат и ще се явят загуби, ако е малък, всички ще почнат да купуват един от друг, ще търгуват със земята. Ето тъкмо това исках да направя тук.

— Това е право, вярно е. Защо не, може — обадиха се селяните.

— Ей, че глава! — повтаряше широколикият старец с къдравата брада. — Тоз Жоржа! Виж го какво измислил!

— А какво ще кажете, ако аз поискам да взема земя? — каза усмихнат управителят.

— Ако има свободен участък, вземете и работете — каза Нехлюдов.

— Защо ти е. Ти и без туй си сит — каза старецът със смеещите се очи.

С това съвещаването завърши.

Нехлюдов пак повтори предложението си, но не искаше отговор веднага, а ги посъветва да си поприказват с другите и тогава да дойдат да му дадат отговор.

Селяните казаха, че ще поговорят с другите и ще му дадат отговор, и като се сбогуваха, излязоха възбудени. Откъм пътя дълго се чуваше високият им отдалечаващ се говор. И до късна вечер гласовете им кънтяха и се носеха откъм селото по реката.

 

 

На другия ден мужиците не работиха — обсъждаха предложението на господаря. Селото се раздели на две: едните приемаха предложението на господаря като изгодно и безопасно, другите виждаха в него лукавство, чиято същина не можеха да разберат и затова особено се бояха от него. Обаче на третия ден всички се съгласиха да приемат предложените условия и дойдоха при Нехлюдов да обявят решението на цялото село. За това съгласие допринесе изказаното от една бабичка и прието от старците и отстраняващо всякакъв страх от измама обяснение за постъпката на господаря, а именно, че господарят е почнал да мисли за душата си и постъпва така за нейното спасение. Това обяснение се потвърждаваше от ония големи парични дарения, които Нехлюдов раздаваше по време на пребиваването си в Паново. А паричните дарения, които правеше тук Нехлюдов, бяха резултат от това, че тук той за първи път видя оная степен на бедност и суровост на живота, до която бяха стигнали селяните, и поразен от тази бедност, макар и да знаеше, че това е неразумно, не можеше да не раздава пари, а пари сега се бяха събрали у него особено много, тъй като бе получил и за продадената още миналата година гора в Кузминско, и капаро за продажбата на инвентара.

Щом научиха, че господарят дава пари на нуждаещите се, при него почнаха да идват от цялата околност тълпи народ, предимно жени, да искат помощ. Той просто не знаеше какво да прави с тях, как да отговори на въпроса, колко и кому да даде. Той чувствуваше, че не бива да не дава на просещите и очевидно бедни хора пари, защото имаше много. А да дава случайно на ония, които искат, нямаше смисъл. Едничкият изход от това положение беше да замине. Тъкмо това той и побърза да направи.

През последния ден на престоя си в Паново Нехлюдов отиде в къщата и почна да разглежда останалите там вещи. Като ги разглеждаше, той намери в долното чекмедже на едно старо лелино издуто шкафче от червено дърво, с бронзови халки в лъвски глави, много писма и между тях снимка на група: Софя Ивановна, Маря Ивановна, той самият като студент и Катюша — чиста, свежа, хубава и жизнерадостна. От всички неща от къщата Нехлюдов взе само писмата и тази снимка. Всичко останало той остави на воденичаря, който, по ходатайството на усмихващия се управител, купи за една десета от стойността къщата и всички мебели на Паново.

Сега, при спомена за онова чувство на съжаление за загубата на собствеността, което бе изпитал в Кузминско, Нехлюдов се учуди как е могъл да изпита това чувство; сега той изпитваше непрекъсната радост на освобождението и чувство на новост, прилично на онова, което изпитва пътешественикът, когато открива нови земи.