Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XIV

Нехлюдов се отби при лелите си, защото тяхното имение се намираше на пътя, по който беше минал неговият полк, и защото те много го бяха молили за това, но преди всичко се отби, за да види Катюша. Може би в дълбочината на душата си той вече имаше лоши намерения към Катюша, които му нашепваше разюзданото сега негово животинско аз, но той не съзнаваше тези намерения, а просто му се искаше да посети ония места, където беше прекарал така хубаво, и да види малко смешните си, но мили, добродушни лели, които винаги го окръжаваха, незабелязано за него, с атмосфера на любов и възторг, да види милата Катюша, за която беше запазил такъв приятен спомен.

Той пристигна в края на март, на велики петък, в киша, под проливен дъжд, измокрен до кости и измръзнал, но бодър и възбуден, както се чувствуваше постоянно по онова време. „Дали тя е още при тях?“ — мислеше си той, като влизаше в познатия, затрупан с паднал от покрива сняг стар помешчически, заграден с тухлена стена двор на лелите му. Той очакваше, че тя ще изтича, като чуе звънчето му, но на женския чардак излязоха две боси жени със затъкнати поли и с ведра, които очевидно миеха пода. Нямаше я и на главния вход; излезе само Тихон лакеят, облечен в престилка, навярно също зает с чистене. В антрето излезе Софя Ивановна в копринена рокля и боне.

— Колко мило, че дойде — каза Софя Ивановна, като го целуваше. — Машенка малко не се чувствува добре, уморена е от черквата. Днес се причестявахме.

— Честито, лельо Соня — каза Нехлюдов, като целуваше ръцете на Софя Ивановна, — извинете, измокрих ви.

— Върви в стаята си, цял си мокър. Че и мустаци вече има… Катюша! Катюша! По-скоро му направи кафе!

— Ей сега — чу се познат приятен глас от коридора.

И сърцето на Нехлюдов радостно замря. „Тук е.“ Като че слънцето се показа през облаците и Нехлюдов весело тръгна с Тихон към предишната си стая да се преоблече.

Нехлюдов искаше да разпита Тихон за Катюша: как е, как живее, няма ли да се омъжва? Но Тихон беше тъй почтителен и едновременно строг, тъй твърдо настоя сам да му полива с каната вода да се измие, че Нехлюдов не се реши да го попита за Катюша и само попита за внуците му, за стария му братов жребец, за кучето Полкан. Всички били живи и здрави освен Полкан, който бил побеснял миналата година.

Нехлюдов тъкмо беше свалил всички мокри дрехи и бе започнал да се облича, когато чу бързи стъпки и на вратата се почука. Нехлюдов позна и стъпките, и почукването на вратата. Тъй вървеше и чукаше само тя.

Той наметна мокрия шинел и се приближи до вратата.

— Влезте!

Беше тя, Катюша. Все същата, още по-мила от преди. Все тъй от долу на горе гледаха усмихнатите, наивни, малко разногледи черни очи. Както и по-рано тя беше в чиста бяла престилка. Носеше от лелите един току-що разпечатан миризлив сапун и две кърпи: една голяма, руска и друга мъхната. И недокоснатият, още с отпечатаните букви сапун, и кърпите, и самата тя — всичко беше еднакво чисто, свежо, непипнато, приятно. Милите й твърди червени устни се бърчеха както по-рано при вида му от неудържима радост.

— Добре дошли, Дмитрий Иванович! — каза тя с мъка и лицето й заля червенина.

— Здравей… здравейте — не знаеше как да й отговори той, на ти или на ви, и също почервеня като нея. — Живо-здраво?

— Слава богу… Ето, леля ви изпраща любимия ви сапун, розов — каза тя, като слагаше сапуна на масата и кърпите на облегалката на креслото.

— Те си имат свои — каза Тихон, за да защити самостоятелността на госта, и с гордост посочи отворения голям несесер на Нехлюдов със сребърни капаци, с безброй много стъкла, четчици, помади, парфюми и всякакви тоалетни принадлежности.

— Благодарете на леля. А колко се радвам, че дойдох! — каза Нехлюдов, чувствувайки, че в душата му става пак тъй светло и мило както някога.

Тя само се усмихна в отговор на тия думи и излезе.

Лелите, които винаги бяха обичали Нехлюдов, този път го посрещнаха още по-радостно от обикновено. Дмитрий отиваше на война, където можеше да бъде ранен, убит. Това трогваше лелите.

Нехлюдов беше разпределил пътуването си така, че да остане у лелите си само едно денонощие, но като видя Катюша, се съгласи да посрещне у лелини си Великден, който беше след два дни, а телеграфира на приятеля и другаря си Шенбок, с когото трябваше да се срещнат в Одеса, да се отбие и той у лелини му.

Още от първия ден, когато видя Катюша, Нехлюдов изпита към нея някогашното си чувство. Както преди, той и сега не можеше да гледа без вълнение бялата престилка на Катюша, не можеше да слуша без радост стъпките й, гласа й, смеха й, не можеше да гледа без умиление черните й като мокри боровинки очи, особено когато тя се усмихваше, главно — не можеше да гледа без смущение как тя се изчервява, когато го срещне. Той чувствуваше, че е влюбен, но не така, както по-рано, когато тази любов беше за него тайна и той сам не се решаваше да признае пред себе си, че обича, когато беше убеден, че може да се обича само веднъж. Сега той беше влюбен, съзнаваше това и му се радваше, неспокойно усещайки, макар да криеше това от себе си, каква е тая любов и какво може да произлезе от нея.

У Нехлюдов, както и у всички хора, живееха двама човека. Единият — духовен, който търси за себе си само такова благо, което би било благо и за другите хора, и другият — животинският човек, който търси благо само за себе си и за това благо е готов да пожертвува благото на целия свят. В този период на безумен егоизъм, създаден у него от петербургския и военния живот, животинският човек господствуваше у него и напълно беше задушил духовния. Но като видя Катюша и отново почувствува онова, което беше изпитвал към нея преди, духовният човек вдигна глава и почна да изявява правата си. Така през тия два дни до Великден у Нехлюдов ставаше вътрешна, несъзнавана от него борба.

Дълбоко в душата си той знаеше, че трябва да замине и че няма защо да остава у лелите си, знаеше, че от това не може да излезе нищо добро, но му беше тъй радостно и приятно, че не мислеше за това и че остана.

В събота вечер, срещу светлото Христово възкресение, свещеникът с дякона и псалта, както те разправяха, с голяма мъка преминали с шейна по локвите и калта ония три версти, които отделяха черквата от лелината къща, дойдоха да отслужат утринна.

Като поглеждаше постоянно към Катюша, която стоеше до вратата и държеше кадилницата, Нехлюдов остана заедно с лелите си и прислугата до края на утринната, честитиха си със свещеника и с лелите празника и вече се канеше да върви да спи, когато чу в коридора как Матрьона Павловна, старата горнична на Маря Ивановна, и Катюша се стягаха за черква, за да осветят козунаците и Великдена. „Ще ида и аз“ — помисли си той.

Пътят до черквата не беше нито за кола, нито за шейна и затова Нехлюдов, който се разпореждаше у лелини си като у дома, заръча да му оседлаят коня, тъй наречения „братов“ жребец, и вместо да легне да спи, облече блестящия си мундир с изпънат брич, сложи отгоре шинела и тръгна на охранения, тежък и непреставащ да пръхти стар жребец в тъмнината по локвите и снега към черквата.