Лев Толстой
Възкресение (25)

XXV

Разговорът с председателя и чистият въздух донякъде успокоиха Нехлюдов. Той си помисли сега, че сам преувеличи изпитваното чувство поради необикновените обстоятелства, при които беше прекарал цялата сутрин.

„Разбира се, удивително и поразително съвпадение! И трябва да се направи всичко възможно, за да се облекчи участта й, и това трябва да стане по-скоро. Още сега. Да, трябва тук, в съда, да узная адреса на Фанарин или Микишин.“ Той си спомни тези двама известни адвокати.

Нехлюдов се върна в съда, свали палтото си и тръгна нагоре. Още в първия коридор срещна Фанарин. Спря го и му каза, че му трябва по работа. Фанарин го познаваше по лице и по име и каза, че с радост ще му услужи.

— Макар че съм уморен… но ако не е дълго, разправете ми работата; да влезем тук.

И Фанарин въведе Нехлюдов в някаква стая, навярно кабинет на някой съдия. Седнаха до масата.

— Е, в какво се състои работата?

— Преди всичко ще ви помоля — каза Нехлюдов — никой да не знае, че аз взимам участие във всичко това.

— Е, то се разбира от само себе си. И така…

— Днес бях съдебен заседател и ние осъдихме една невинна жена на каторжна работа. Това ме измъчва.

Неочаквано за себе си Нехлюдов почервеня и се обърка.

Фанарин го погледна и пак наведе очи, слушайки.

— Е? — каза само той.

— Осъдихме една невинна и аз бих желал делото да се касира и да се прехвърли в по-висша инстанция.

— В сената — поправи го Фанарин.

— И ето аз ви моля да се заемете с тая работа.

Нехлюдов искаше по-скоро да свърши най-мъчното и затова веднага каза.

— Възнаграждението, разходите по това дело поемам върху себе си, каквито и да бъдат — каза той, като почервеня.

— За това ще се уговорим — снизходително усмихнат на неговата неопитност, каза адвокатът. — Но в какво се състои работата?

Нехлюдов му разправи.

— Добре, утре ще взема делото и ще го проуча. А в други ден, не, в четвъртък, елате при мен в шест часа вечерта, ще ви дам отговор. Може ли? А сега да вървим, имам да правя още някои справки.

Нехлюдов се сбогува с него и излезе.

Разговорът с адвоката и това, че беше взел вече мерки за защитата на Маслова, още повече го успокоиха. Той излезе на улицата. Времето беше чудесно, той радостно вдъхна пролетния въздух. Файтонджиите му предлагаха услугите си, но той тръгна пеш и веднага цял рой мисли и спомени за Катюша и за постъпката му с нея нахлуха в главата му. И му стана тъжно, и всичко му се стори мрачно. „Не, това ще обмисля после — каза си той, — а сега, напротив, трябва да разсея тежките си впечатления.“

Спомни си за обяда у Корчагини и погледна часовника си. Още не беше късно и можеше да стигне навреме. Край него звънеше конният трамвай. Той изтича и скочи в него. На площада слезе, взе хубава каляска и след десет минути беше пред вратата на голямата къща на Корчагини.