Лев Толстой
Възкресение (91)

XXXII

Като се прибра и намери на масата записката на сестра си, Нехлюдов отиде веднага при нея. Беше надвечер. Игнатий Никифорович почиваше в другата стая и Наталия Ивановна посрещна брат си сама. Тя беше в черна копринена рокля, по талия, с червена фльонга на гърдите и черните й коси бяха високо вчесани по новата мода. Тя очевидно се подмладяваше грижливо заради връстника си мъж. Като видя брат си, тя скочи от дивана и с бързи крачки отиде да го посрещне, като шумолеше с копринената си рокля. Двамата се целунаха и се огледаха един друг с усмивка. Стана оная тайнствена, неизразима с думи, многозначителна размяна на погледи, в която всичко беше истина, след което започна размяна на думи, в която вече не всичко беше истина. Не бяха се виждали от смъртта на майка им.

— Ти си напълняла и си се подмладила — каза той.

Тя присви устни от удоволствие.

— А ти си отслабнал.

— Е, как е Игнатий Никифорович! — попита Нехлюдов.

— Почива. Не е спал цяла нощ.

Това трябваше да каже много нещо, но думите не казаха нищо, а погледите казаха, че това, което трябваше да се каже, не беше казано.

— Търсих те.

— Да, знам. Напуснах къщата. Широко, самотно и скучно ми е. А нищо от всичко това не ми е нужно, тъй че ти вземи всичко това, тоест мебелите — всички неща.

— Да, каза ми Аграфена Петровна. Бях там. Много ти благодаря. Но…

В това време келнерът от хотела донесе сребърен прибор за чай.

Помълчаха, докато келнерът подреждаше чайния прибор. Наталия Ивановна се премести на креслото срещу масичката и почна мълчаливо да налива чай. Нехлюдов мълчеше.

— Виж какво, Дмитрий, аз всичко знам — каза решително Наташа, като го погледна.

— Че какво, много се радвам, че знаеш.

— Нима можеш да се надяваш да я поправиш след такъв живот? — каза Наталия Ивановна.

Той седеше на малкия стол изправен, необлегнат и внимателно я слушаше, като се мъчеше добре да я разбере и добре да отговори. Настроението, предизвикано у него от последното свиждане с Маслова, още продължаваше да изпълва душата му със спокойна радост и благоразположение към всички хора.

— Аз не искам да поправям нея, а себе си — отвърна той.

Наталия Ивановна въздъхна.

— Има други средства освен женитбата.

— А аз мисля, че това е най-доброто; освен това то ще ме въведе в оня свят, където ще мога да бъда полезен.

— Не мисля, че ще бъдеш щастлив — каза Наталия Ивановна.

— Въпросът не е за моето щастие.

— Разбира се, но ако тя има сърце, не може да бъде щастлива, не може дори да желае това.

— Та тя и не иска.

— Разбирам, но животът…

— Какво животът?

— Иска друго.

— Нищо не иска, освен да правим това, което трябва — каза Нехлюдов, като гледаше още красивото й, макар и покрито около очите и устата с дребни бръчици лице.

— Не разбирам — каза тя, като въздъхна.

„Бедната, милата! Как е могла да се измени толкова!“ — мислеше Нехлюдов, като си спомни Наташа такава, каквато беше, преди да се омъжи, и изпитваше към нея нежно чувство, изплетено от безброй детски спомени.

В това време в стаята влезе Игнатий Никифорович, както винаги с високо вдигната глава и широко изпъчени гърди, като стъпваше меко и леко и се усмихваше, бляскайки с очилата, лисото си теме и черната брада.

— Здравейте, здравейте — каза той с нарочни неестествени акценти.

(Макар в първо време след женитбата да се мъчиха да минат на „ти“, те си останаха на „ви“.)

Двамата се здрависаха и Игнатий Никифорович се отпусна леко в креслото.

— Няма ли да попреча на разговора ви?

— Не, аз не скривам от никого това, което говоря, и това, което правя.

Щом видя това лице, щом видя тия космати ръце и чу тоя покровителствен, самоуверен тон, кроткото настроение на Нехлюдов веднага изчезна.

— Да, говорехме за намерението му — каза Наталия Ивановна. — Да ти налея ли? — прибави тя, като взе чайника.

— Да, моля ти се; какво намерение собствено?

— Да замина за Сибир с оная група затворници, в която се намира жената, пред която се смятам виновен — каза Нехлюдов.

— Чувах, че това не било само изпращане, но и нещо повече.

— Да, и да се оженя за нея, ако само тя поиска това.

— Виж ти! Но ако не ви е неприятно, обяснете ми мотивите си. Аз не ги разбирам.

— Мотивите са, че тая жена… че първата нейна стъпка по пътя на разврата… — Нехлюдов се ядоса на себе си, че не намира думи. — Мотивите са, че виновният съм аз, а е наказана тя.

— Щом е наказана, то сигурно и тя не е невинна.

— Тя е напълно невинна.

И Нехлюдов разказа с излишно вълнение цялото дело.

— Да, това е опущение на председателя и оттам — необмислеността в отговора на съдебните заседатели. Но за такива случаи има Сенат.

— Сенатът отказа.

— А щом е отказал, значи, не е имало основателни причини за касация — каза Игнатий Никифорович, който очевидно напълно споделяше известното схващане, че истината е резултат на съдебно красноречие. — Сенатът не може да разглежда делата по същество. А ако наистина има съдебна грешка, тогава трябва да се подаде молба до височайшата особа.

— Подадена е, но няма никаква вероятност за успех. Ще направят справка в министерството, министерството ще попита Сената, Сенатът ще повтори решението си и както обикновено невинният ще бъде наказан.

— Първо, министерството няма да пита Сената — със снизходителна усмивка каза Игнатий Никифорович, — а ще изиска оригинала на делото от съда и ако намери грешка, ще даде заключение в този смисъл, и второ, невинните никога не се наказват или само по рядко изключение. А се наказват виновните — без да бърза, със самодоволна усмивка продължаваше Игнатий Никифорович.

— А пък аз се убедих в обратното — започна Нехлюдов с лошо чувство към зет си, — убедих се, че по-голямата част от хората, осъдени от съдилищата, са невинни.

— Как така?

— Просто невинни в буквалния смисъл на думата, както е невинна тази жена в случая с отравянето, както е невинен селянинът, когото опознах сега, в случая с убийството, което той не е извършил, както са невинни синът и майката, обвинени в палеж, извършен от самия стопанин, които едва не бяха осъдени.

— Да, разбира се, винаги е имало и ще има съдебни грешки. Едно човешко учреждение не може да бъде съвършено.

— И после огромен брой от хората са невинни затова, защото, възпитани в определена среда, те не смятат извършените от тях постъпки за престъпления.

— Извинете, това не е право: всеки крадец знае, че кражбата не е добро нещо и че не трябва да краде, че кражбата е безнравствена — каза Игнатий Никифорович със спокойна, самоуверена, все така малко презрителна усмивка, която особено дразнеше Нехлюдов.

— Не, не знае; казват му: не кради, а той вижда и знае, че фабрикантите крадат от труда му, като удържат от заплатата му, че под формата на данъци правителството с всичките си чиновници непрестанно го ограбва.

— Това е вече анархизъм — спокойно обясни Игнатий Никифорович значението на думите на шурея си.

— Не знам какво е това, казвам онова, което е — продължи Нехлюдов. — Знае, че правителството го ограбва; знае, че ние, земевладелците, сме го ограбили отдавна, като сме му отнели земята, която трябва да бъде обща собственост, а после, когато от тази крадена земя той събере съчки да запали печката си, хвърляме го в затвора и искаме да го убедим, че е крадец. А той знае, че крадец е не той, а оня, който е ограбил земята му, и че всяко restitution^[1] на онова, което му е ограбено, е негово задължение пред семейството му.

— Не разбирам, пък и да разбирам, не съм съгласен. Земята не може да не бъде ничия собственост. Ако вие я разделите — започна Игнатий Никифорович с пълната и спокойна увереност в това, че Нехлюдов е социалист и че изискванията на социалистическата теория се състоят в това, цялата земя да се раздели по равно, а такова разделяне е много глупаво и той лесно може да го обори, — ако вие днес я разделите по равно, утре тя пак ще премине в ръцете на по-трудолюбивите и способните.

— Никой и не мисли да разделя земята по равно, земята не бива да бъде ничия собственост, не бива да бъде предмет на покупко-продажба или заем.

— Правото на собственост е вродено у човека. Без правото на собственост няма да има никакъв интерес към обработването на земята. Унищожете правото на собственост, и ние ще се върнем към първобитното състояние — авторитетно заключи Игнатий Никифорович, като повтаряше оня обичаен аргумент в полза на правото на собственост над земята, който се смята за неопровержим и се състои в това, че алчността за поземлена собственост е признак за нейната необходимост.

— Напротив, само тогава земята няма да лежи запустяла както сега, когато земевладелците, като кучето в сеното, не допущат до земята ония, които могат да я обработват, а самите те не могат.

— Слушайте, Дмитрий Иванович, това е истинско безумие! Нима е възможно в наше време премахване на поземлената собственост? Знам, това е ваша отдавнашна dada^[2]. Но позволете ми да ви кажа направо… — И Игнатий Никифорович пребледня и гласът му затрепери; очевидно този въпрос го засягаше силно. — Бих ви посъветвал да обмислите хубаво тоя въпрос, преди да пристъпите към практическото му разрешение.

— Вие говорите за моите лични работи ли?

— Да. Смятам, че всички ние, поставени в известно положение, сме длъжни да изпълняваме задълженията, които произлизат от това положение, длъжни сме да поддържаме тия условия на живот, в които сме се родили, които сме наследили от дедите си и които сме длъжни да предадем на потомците си.

— Аз считам за свой дълг…

— Извинете — без да остави да го прекъснат, продължи Игнатий Никифорович, — аз не говоря за себе си и за своите деца. Състоянието на моите деца е гарантирано и аз получавам толкова, колкото ни е нужно, за да живеем, и предполагам, че и децата ни ще живеят добре, и затова моят протест против вашите, позволете да ви го кажа, не напълно обмислени постъпки произтича не от личен интерес, а от това, че аз не мога да се съглася с вас принципиално. И бих ви посъветвал да помислите повече, да почетете…

— Ех, тук вече оставете да решавам своите работи сам и да знам кое трябва да чета и кое не — каза пребледнял Нехлюдов и като почувствува, че ръцете му изстиват и че не може да се владее, млъкна и почна да пие чай.