Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXVIII

„Срамно и гнусно, гнусно и срамно“ — мислеше си Нехлюдов, докато се връщаше в къщи пеша по познатите улици. Тежкото чувство, което беше изпитал при разговора си с Миси, не го напускаше. Той чувствуваше, че формално, ако можеше тъй да се каже, беше прав пред нея; не й беше казвал нищо такова, което да го свързва с нея, не й беше правил предложение, но по същество съзнаваше, че се е свързал с нея, че й е обещал, а същевременно днес почувствува с цялото си същество, че не може да се ожени за нея. „Срамно и гнусно, гнусно и срамно“ — повтаряше той на себе си не само за отношенията си е Миси, а за всичко. „Всичко е гнусно и срамно“ — повтаряше си той, като изкачваше стълбите на къщата си.

— Няма да вечерям — каза той на Корней, който влезе след него в трапезарията, където имаше сложен прибор и чай. — Вървете си.

— Слушам — каза Корней, но не излезе и почна да раздига масата.

Нехлюдов гледаше Корней и изпитваше към него лошо чувство. Искаше му се всички да го оставят на мира, а му се струваше, че всички сякаш нарочно, като напук се въртят около него. Когато Корней излезе с прибора, Нехлюдов тръгна към самовара, за да си налее чай, но чу стъпките на Аграфена Петровна и бързо мина в гостната, за да не я срещне, и затвори вратата след себе си. Тази стая — гостната — беше същата, в която преди три месеца умря майка му. Сега, като влезе в стаята, осветена от две лампи с рефлектори — един при портрета на баща му, друг при портрета на майка му, — той си спомни последните си отношения с майка си и тия отношения му се сториха неестествени и противни. И това беше срамно и гнусно. Спомни си как в последните дни на болестта й просто желаеше смъртта й. Казваше си, че я иска, за да се избави тя от страдания, а всъщност я искаше, за да се избави сам от зрелището на страданията й.

За да събуди у себе си хубав спомен за нея, той погледна портрета й, нарисуван от известен художник за пет хиляди рубли. Тя беше в черна кадифена рокля с разголена гръд. Художникът очевидно беше изписал с особено старание гърдите, трапчинката между двете тях и ослепително красивите рамене и шия. Това вече беше съвсем срамно и гнусно. Имаше нещо отвратително и кощунствено в този портрет на майка му в образа на полугола красавица. Това беше толкова по-отвратително, защото в същата тая стая преди три месеца лежеше същата тая жена, изсъхнала като мумия и все пак изпълваща с мъчително тежък мирис, който с нищо не можеше да се премахне, не само цялата стая, но и цялата къща. Стори му се, че и сега усеща тоя мирис. И той си спомни как един ден преди смъртта си тя взе в костеливата си потъмняваща ръчичка силната му бяла ръка, погледна го в очите и каза: „Не ме осъждай, Митя, ако съм сгрешила“ — и в избелелите й от страдания очи проблеснаха сълзи. „Каква гадост!“ — си каза той още веднъж, като погледна полуголата жена с великолепни мраморни рамене и ръце и победоносна усмивка. Разголените гърди на портрета му напомниха друга млада жена, която той бе видял наскоро също тъй разголена — Миси, която беше намерила някакъв предлог да го извика една вечер при себе си, за да му покаже балната си рокля, с която отиваше на бал. Той си спомни с отвращение прекрасните й рамене и ръце. И този груб, животински баща, с неговото минало, с неговата жестокост, и тази майка със съмнителна репутация на bel esprit[1]. Всичко това беше отвратително и същевременно срамно. Срамно и гнусно, гнусно и срамно.

„Не, не — мислеше той, — трябва да се освободя, да се освободя от всички тия фалшиви отношения и с Корчагини, и с Маря Василевна, и с наследството, и с всичко останало… Да, да подишам свободно. Да замина за чужбина — за Рим, да се заема с картината си. — Спомни си съмненията си по отношения на своя талант… — Е, все едно, просто да подишам свободно. Най-напред — в Цариград, после — в Рим, само по-скоро да се освободя от съдебното заседателство. И да уредя това дело с адвоката!“

И изведнъж във въображението му изпъкна с необикновена живост затворничката с черните леко разногледи очи. А как заплака тя при последната дума на подсъдимите! Той бързо угаси и смачка недоизпушената цигара в пепелницата, запали друга и почна да ходи назад-напред из стаята. И един след друг почнаха да изникват във въображението му миговете, преживени с нея. Спомни си последната им среща, животинската страст, която го беше овладяла по онова време, и разочарованието, което изпита, когато страстта му беше задоволена. Спомни си бялата рокля със светлосиня панделка, спомни си утринната. „Та аз я обичах, обичах я истински, с хубава, чиста любов оная нощ, обичах я още по-рано, а как я обичах тогава, когато гостувах за пръв път у лелите и писах съчинението си!“ И той си спомни себе си такъв, какъвто беше тогава. Лъхна го оная свежест, младост, пълнота на живота и му стана мъчително тъжно.

Разликата между него, какъвто беше тогава и какъвто беше сега, беше огромна: тя беше същата, ако не и по-голяма, от разликата между Катюша в черквата и оная проститутка, пиянствуваща с търговеца, която те съдиха тази сутрин. Тогава той беше бодър, свободен човек, пред когото се разкриваха безкрайни възможности, сега се чувствуваше хванат от всички страни в мрежите на един глупав, празен, безцелен, нищожен живот, от който не виждаше никакъв изход, дори от който повечето пъти не искаше и да излезе. Спомни си как някога се гордееше с прямотата си, как беше си поставил някога за правило да говори винаги истината и действително беше искрен — и как сега целият беше затънал в лъжа, в най-страшна лъжа, в лъжа, признавана от всички околни за истина. И от тази лъжа нямаше — поне той не виждаше — никакъв изход. И той затъна в нея, свикна с нея, наслаждаваше й се.

Как да скъса отношенията си с Маря Василевна, с мъжа й, тъй че да не го е срам да гледа в очите него и децата му? Как да разплете без лъжа отношенията си с Миси? Как да се изтръгне от противоречието между признаването незаконността на поземлената собственост и владението на наследството от майка си? Как да изкупи греха си пред Катюша? Та това не може да се остави така. „Не бива да захвърля жената, която съм обичал, и да се задоволя с това, че ще платя пари на адвоката и ще я спася от каторга, която тя и не заслужава, да загладя вината си с пари, както мислех тогава, че съм направил нужното, като й дадох пари.“

И той живо си спомни оня миг, когато я настигна в коридора, пъхна й парите и избяга от нея. „Ах, тия пари!“ — спомни си той оня миг също както тогава с ужас и отвращение.

— Ах, ах, каква гнусотия! — възкликна той както тогава. — Такова нещо можеше да направи само един мерзавец, един негодник! И аз, аз съм този негодник и този мерзавец! — заговори той гласно. — Но нима наистина — спря да се разхожда той, — нима аз наистина, наистина съм негодник? Че какво друго! — отговори си той. — И само това ли? — продължаваше да се обвинява той. — Нима не е гнусотия, не е низост твоето отношение към Маря Василевна и нейния мъж? Ами отношението ти към имота? Под предлог, че парите са от майка ти, да се ползуваш от богатството, което смяташ за незаконно? И целият ти празен, мръсен живот. И като венец на всичко — постъпката ти с Катюша. Негодник, мерзавец! Хората нека мислят за мене, каквото си щат. Тях мога да излъжа, но себе си не мога да излъжа.

И той изведнъж разбра, че отвращението, което чувствуваше в последно време към хората и особено сега, и към княза, и към Софя Василевна, и към Миси, и към Корней — беше отвращение към самия себе си. И чудно нещо: в това чувство на признаване своята подлост имаше нещо болезнено и едновременно радостно и успокоително.

В живота на Нехлюдов неведнъж се беше случвало онова, което той наричаше „прочистване на душата“. Прочистване на душата той наричаше онова душевно състояние, когато понякога след дълъг интервал от време изведнъж съзнаваше забавянето, а понякога и спирането на вътрешния си живот и се заемаше с изчистването на всичката оная смет, натрупала се в душата му, която беше причина за това спиране.

Винаги след такива пробуждания Нехлюдов си изграждаше правила, които смяташе да следва винаги: пишеше дневник и започваше нов живот, който се надяваше никога вече да не промени — turning a new leaf[2], както той си казваше. Но всеки път световните съблазни го повличаха, без сам да забележи, той отново падаше, и често пъти по-ниско, отколкото преди.

Така той се очистваше и издигаше на няколко пъти; така се случи с него за пръв път, когато той дойде на летуване при лелите си. Тогава беше най-живото, възторжено пробуждане. И последиците от него траяха доста дълго време. После същото такова пробуждане стана, когато той напусна гражданската служба и решил да жертвува живота си, постъпи през войната на военна служба. Но тук омърсяването стана много скоро. После дойде пробуждането, когато си даде оставката, замина за чужбина и почна да се занимава с живопис.

Оттогава до днес бе изминал дълъг период без прочистване и затова никога досега не беше стигал до такова окалване, до такова разногласие между онова, което изискваше съвестта му, и живота, който водеше, и той се ужаси, като видя това разстояние.

Това разстояние беше тъй голямо, омърсяването тъй голямо, че в първия миг той се отчая, че ще може да се пречисти. „Нали вече опитва да се усъвършенствуваш и да станеш по-добър — нищо не излезе — казваше в душата му гласът на изкусителя, — какво има да опитваш още веднъж! Ти не си сам, всички са такива, такъв е животът“ — казваше този глас. Но онова свободно, духовно същество, единствено истинско, единствено могъщо, единствено вечно, вече бе се пробудило у Нехлюдов. И той не можеше да не му повярва. Колкото и огромно да беше разстоянието между онова, което той беше, и онова, което искаше да бъде — за пробудилото се духовно същество всичко изглеждаше възможно.

— Колкото и да ми струва това, ще разкъсам този фалш, който ме е оплел, ще призная всичко и на всички ще кажа истината и ще постъпя както диктува истината — каза си той решително на глас. — Ще кажа истината на Миси, че съм развратник, не мога да се оженя за нея и че само напразно съм я тревожил; ще кажа на Маря Василевна (жената на предводителя)… впрочем на нея няма какво да казвам, ще кажа на мъжа й, че съм негодник, че съм го мамил. С наследството ще постъпя така, че да призная истината. Ще кажа на Катюша, че съм негодник, че съм виновен пред нея и ще направя всичко, което мога, да облекча съдбата й. Да, ще я видя и ще я помоля да ми прости. Да, ще моля за прошка, както молят децата. — Той се спря. — Ако трябва, ще се оженя за нея.

Той се спря, сложи ръце на гърдите си, както правеше, когато беше малък, вдигна очи нагоре и каза, като че се обръщаше към някого:

— Господи, помогни ми, научи ме, ела и се всели в мен и ме очисти от всичко лошо.

Той се молеше, искаше от бога да му помогне, да се всели в него и да го очисти, а всъщност онова, за което молеше, вече беше станало. Бог, който живееше в него, бе се пробудил в съзнанието му. Той го почувствува и затова почувствува не само свобода, бодрост и радост от живота, но и цялото могъщество на доброто. Почувствува се способен да направи всичко, всичко най-хубаво, което можеше да направи човек.

На очите му имаше сълзи, когато той си казваше така — и добри, и лоши сълзи; добри сълзи — защото бяха сълзи на радостта от пробуждането у него на онова духовно същество, което беше спало вътре през всичките тези години; и лоши — защото бяха сълзи на умиление от самия себе си, от своята добродетел.

Стана му горещо. Приближи се до прозореца и го отвори. Прозорецът гледаше към градината. Беше лунна, тиха, свежа нощ; по улицата изгърмя кола и после всичко утихна. Точно под прозореца се виждаше сянката от клоните на голата висока топола, която лежеше разперена върху пясъка на очистената площадка. Вляво беше покривът на сайванта, който изглеждаше бял под ярката светлина на луната. Напред се преплитаха клоните на дърветата, зад които се виждаше черната сянка на оградата. Нехлюдов гледаше огряната от луната градина, покрива и сянката на тополата и вдъхваше живителния, свеж въздух.

„Колко е хубаво! Колко е хубаво, боже мой, колко е хубаво!“ — говореше той за онова, което беше в душата му.

Бележки

[1] Остроумна (фр.).

[2] Обръщане на нова страница (англ.).