Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXXIV

Като стигна в съда, Нехлюдов още в коридора срещна вчерашния съдебен пристав и го разпита къде се държат осъдените вече арестанти и от кого зависи разрешаването на свиждания с тях. Съдебният пристав обясни, че осъдените се държат на разни места и че до обявяване на решението в окончателна форма разрешаването на свиждания зависи от прокурора.

— Аз ще ви кажа и ще ви придружа сам след заседанието. Сега прокурора и без това още го няма. След заседанието. А сега заповядайте в съдебната зала. Вече започват.

Нехлюдов поблагодари на пристава, който сега му се стори особено жалък, за любезността му и влезе в стаята на заседателите.

В момента, когато той влизаше в стаята, заседателите излизаха от нея, за да минат в заседателната зала. Търговецът беше пак весел, пак си беше хапнал и пийнал като вчера и посрещна Нехлюдов като стар приятел. И Пьотр Герасимович не будеше днес у Нехлюдов никакво неприятно чувство с фамилиарността и високия си смях.

Нехлюдов искаше да каже и на всички заседатели за отношението си към вчерашната подсъдима. „Всъщност — мислеше си той — трябваше да стана вчера, по време на съдебното заседание, и да заявя публично вината си.“ И когато той влезе заедно със заседателите в заседателната зала и започна вчерашната процедура: пак „съдът влиза“, пак тримата на подиума с високи яки, пак мълчание, сядане на заседателите на столовете с високи облегалки, стражарите, портретът, свещеникът — той почувствува, че макар и да беше нужно да направи това, той и вчера не би могъл да наруши цялата тази тържественост.

Приготовленията за съда бяха същите както и вчера (с изключение на клетвата на заседателите и речта на председателя към тях).

Днешното дело беше за кражба чрез взлом. Подсъдимият, пазен от двама стражари с извадени саби, беше сухо двадесетгодишно момче с тесни рамене, в сив халат и със сиво безкръвно лице. То седеше само на скамейката на подсъдимите и разглеждаше влизащите изпод вежди. Момчето се обвиняваше в това, че е счупило заедно с другаря си катинара в сайванта и откраднало оттам едни стари черги, оценени на три рубли и шестдесет и седем копейки. От обвинителния акт се виждаше, че стражарят хванал момчето, когато вървяло заедно с другаря си, който носел чергите на гърба си. Момчето и другарят му веднага си признали и двамата били изпратени в затвора. Другарят на момчето, железар, умрял в затвора и ето сега съдеха момчето само. Старите черги лежаха на масата като веществено доказателство.

Делото се водеше досущ като вчера, с целия арсенал от доказателства, улики, свидетели, клетви, разпити, експерти и кръстосани въпроси. На въпросите на председателя, на обвинителя, на защитника свидетелят-стражар отсичаше бездушно: „Тъй вярно“, „Не мога да знам“ и отново „Тъй вярно“, но въпреки че военщината съвсем го беше затъпила и превърнала в някаква машина, ясно личеше, че той съжалява момчето и неохотно разказваше как го е хванал.

Другият свидетел, пострадалият старик, домовладелец и собственик на чергите, очевидно жлъчен човек, когато го попитаха познава ли своите черги, твърде неохотно ги призна за свои; а когато заместник-прокурорът почна да го разпитва какво е смятал да прави с чергите, много ли му са били нужни, той се разсърди и отвърна:

— Да вървят по дяволите пустите му черги, съвсем не ми са нужни. Да бях знаел, че ще ми докарат толкоз главоболия, не само нямаше да ги диря, ами щях да платя отгоре и десетина рубли, че и двайсет бих дал, само да не ме разкарват по разпити. Пет рубли съм дал само за файтони. Аз съм болен човек. Имам и херния, и ревматизъм.

Тъй говореха свидетелите, а самият обвиняем признаваше всичко и оглеждайки се безсмислено встрани като хванато зверче, с пресеклив глас разправяше всичко, както е било.

Работата беше ясна, но както и вчера заместник-прокурорът дигаше рамене и задаваше тънки въпроси, които трябваше да уличат хитрия престъпник.

В речта си той доказваше, че кражбата е извършена в жилищно помещение и чрез взлом, и затова на момчето трябва да се наложи най-строго наказание.

А назначеният от съда защитник доказваше, че кражбата не е извършена в жилищно помещение и затова, макар че престъплението не може да се отрече, все пак престъпникът не е още тъй опасен за обществото, както твърди заместник-прокурорът.

Също както вчера председателят се представяше за безпристрастен и справедлив и подробно разясняваше и внушаваше на заседателите онова, което те знаеха и не можеше да не знаят. Пак както вчера следваха почивки, пак тъй пушеха, пак тъй съдебният пристав викаше: „Съдът!“ и също тъй, мъчейки се да не заспят, двамата стражари седяха с извадени саби, заплашвайки престъпника.

От делото се виждаше, че момчето било дадено от баща си още като малко в тютюнева фабрика, където изкарало пет години. Тая година то било уволнено от господаря след една неприятност между господаря на фабриката и работниците и останало без работа, ходело без работа по града, като пропивало и последната си риза. В кръчмата се запознало с такъв като него, останал без работа от по-рано железар, който много пиел, и те двамата, пияни, счупили през нощта катинара и взели оттам първото нещо, което им попаднало. Хванали ги. Те си признали всичко. Хвърлили ги в затвора, където железарят умрял преди гледане на делото. И ето сега съдеха момчето като опасен екземпляр, от който трябваше да се предпази обществото.

„Също такъв опасен екземпляр като вчерашната престъпница — мислеше Нехлюдов, слушайки всичко, което ставаше пред него. — Те са опасни, а ние не сме опасни!… Аз съм развратник, блудник, измамник: всички ние, всички ония, които ме знаят какъв съм, не само не ме презираха, но ме и уважаваха!

Но дори и това момче да беше най-опасният за обществото човек от всички хора, които се намират в тая зала, какво трябва да се направи според здравия разум, щом като вече е уловено?

Не е ли очевидно, че това момче не е някакъв особен злодей, а най-обикновен човек (всички виждат това), и че е станало това, което е, само защото се е намирало в такива условия, които създават такива хора. И затова ясно е, струва ми се, че за да няма такива момчета, трябва да се помъчим да премахнем условията, които създават такива нещастни създания.

А какво правим ние? Ние хващаме едно такова случайно попаднало момче, след като знаем много добре, че хиляди такива остават незаловени, и го поставяме в затвора, в условията на най-пълно безделие или на най-нездрав и безсмислен труд, в съжителство с такива като него, безволни и объркани в живота хора, а после го заточаваме на държавни разноски в обществото на най-развратени хора от Московска губерния в Иркутска.

А за премахването на условията, които създават такива хора, не само нищо не правим, а само насърчаваме тия учреждения, в които те се създават. Тия учреждения са известни: това са фабриките, заводите, работилниците, кръчмите, публичните домове. И ние не само че не премахваме тия заведения, а ги смятаме необходими, поощряваме ги, обзавеждаме ги.

Възпитаваме по такъв начин не един, а милиони хора, и после хващаме един и си въобразяваме, че сме направили нещо, оградили сме се и вече няма какво повече да искат от нас, ние сме го препратили от Московска в Иркутска губерния — с необикновена живост и яснота мислеше Нехлюдов, седнал на своя стол до полковника и заслушан в различните интонации на гласовете на защитника, прокурора и председателя и загледан в техните самоуверени жестове. — И колко и какви напрегнати усилия струва това преструване — продължаваше да мисли Нехлюдов, като оглеждаше тази огромна зала, тия портрети, лампи, кресла, мундири, тия дебели стени, прозорци, припомняйки си цялата грамадност на това здание и още по-голямата грамадност на самото учреждение, цялата армия от чиновници, писари, пазачи, разсилни, не само тук, но в цяла Русия, които получават заплати за тази никому ненужна комедия. — Какво би било, ако само една стотна от тия усилия бихме насочвали към това да помагаме на тия захвърлени същества, на които сега гледаме само като на ръце и тела, нужни за нашето спокойствие и удобство? Трябвало е само да се намери човек — мислеше Нехлюдов, като гледаше болезненото, наплашено лице на момчето, — който да го съжали, още когато са го дали от нужда от селото в града, и да му помогне при тази нужда; или дори когато то вече е било в града и след дванадесетчасова работа във фабриката е отивало с увлеклите го по-възрастни другари в кръчмата — ако тогава би се намерил човек, който да му каже: «Не отивай, Ваня, не е хубаво» — момчето не би отишло, не би се заблудило и не би направило нищо лошо.

Но такъв човек, който да го съжали, не се е намерил през всичкото време, докато то е живяло като зверче училищните си години в града и късо остригано, за да не развъжда въшки, е тичало за покупки на майсторите; напротив, откакто е заживяло в града, то е чувало майсторите и другарите му да говорят, че герой е само онзи, който лъже, който пие, който псува, който бие, който развратничи.

А когато то, болно и разстроено от нездравословната работа, от пиянство и разврат, оглупяло и замаяно, като насън се е скитало безцелно из града и от глупост се пъхнало в някакъв сайвант и измъкнало оттам никому ненужните черги, ние — всички заможни, богати, образовани хора — не само не се постарахме да премахнем причините, които са довели това момче до сегашното му положение, но искаме да оправим нещата, като наказваме момчето!

Ужасно! Не знаеш кое тук е по-голямо — жестокостта или глупостта. Но, изглежда, и едното, и другото са доведени до последен предел.“

Нехлюдов мислеше всичко това вече без да слуша това, което ставаше пред него. И сам се ужасяваше от онова, което му се откриваше. Учудваше се как е могъл да не види това по-рано, как са могли другите да не го видят.