Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

VI

Председателят дойде рано в съда. Той беше висок, пълен човек с големи побеляващи бакембарди. Той беше женен, но водеше твърде разпуснат живот, както и жена му. Двамата не си пречеха. Тази сутрин той бе получил бележка от швейцарката-гувернантка, която живееше лете в тяхната къща, а сега на връщане от юг минаваше през Петербург, че ще бъде в града между три и шест часа и ще го чака в хотел „Италия“. И затова той искаше да започне и да свърши днешното заседание по-рано, за да може до шест да посети тази червенокоса Клара Василевна, с която беше завързал миналото лято на дачата си роман.

Като влезе в кабинета, той заключи вратата, извади от долната полица на шкафа с документи две гири и направи 20 движения нагоре, напред, встрани и надолу, после приклекна леко три пъти, държейки гирите над главата си.

„Нищо не поддържа тъй тялото, както измиването с вода и гимнастиката“ — помисли той, като опипваше с лявата си ръка със златен пръстен на безименния пръст напрегнатия бицепс на дясната. Оставаше му още да направи мулине (той винаги правеше тия две движения преди дълго заседание), когато вратата се разклати. Някой искаше да я отвори. Председателят бързо сложи гирите на място и отвори вратата.

— Извинете — каза той.

В стаята влезе един от членовете, със златни очила, нисък, с вдигнати рамене и намръщено лице.

— Матвей Никитич пак го няма — каза членът недоволно.

— Няма го още — отвърна председателят, като обличаше мундира си. — Той вечно закъснява.

— Чудно, как не му е съвестно — каза членът и седна сърдито, като вадеше цигара.

Този член, много акуратен човек, тази сутрин беше имал неприятно спречкване с жена си, защото беше изхарчила преди срока дадените за месеца пари. Тя го помоли да й даде аванс, но той заяви, че няма да отстъпи. Стигнаха до скарване. Жената каза, че щом е тъй, няма да има и обяд — да не чака обяд в къщи. Тогава той излезе уплашен, че тя ще изпълни заканата си, защото от нея всичко можеше да се очаква. „Ето на, да живееш добър, нравствен живот“ — помисли си той, като гледаше сияещия, здрав, весел и добродушен председател, който, разтворил широко лакти, приглаждаше с хубавите си бели ръце гъстите и дълги побеляващи бакембарди от двете страни на везаната си яка. „Той е винаги доволен и весел, а аз се измъчвам.“

Влезе секретарят и донесе някакво дело.

— Много ви благодаря — каза председателят и запали цигара. — С кое дело да започнем?

— Ами аз мисля с отравянето — уж равнодушно каза секретарят.

— Добре, с отравянето — каза председателят, като съобрази, че това дело може да свърши до четири часа и да си вървят. — Няма ли го Матвей Никитич?

— Още го няма.

— А Бреве тук ли е?

— Тук е — отвърна секретарят.

— Кажете му, ако го видите, че ще почнем с отравянето.

Бреве беше заместник-прокурорът, който щеше да обвинява в това заседание.

Като излезе в коридора, секретарят срещна Бреве. С високо вдигнати рамене, с разкопчан мундир и с чанта под мишница, той крачеше бързо по коридора, като едва не тичаше, тропайки с токове и размахвайки свободната си ръка така, че плоскостта й беше перпендикулярна на посоката на движението му.

— Михаил Петрович иска да знае дали сте готов? — попита секретарят.

— Разбира се, аз винаги съм готов — каза заместник-прокурорът. — Кое дело е първо?

— Отравянето.

— Отлично — каза заместник-прокурорът, макар че съвсем не намираше това за отлично; не беше спал цяла нощ. Бяха изпращали един свой другар, бяха пили много и играли до два часа, а после бяха отишли при жени в същия оня дом, където до преди шест месеца още беше Маслова, тъй че той още не беше успял да прочете именно делото по отравянето и смяташе сега да го прегледа. А секретарят, понеже знаеше, че той не е чел делото по отравянето, нарочно посъветва председателя да го сложат първо. Секретарят беше човек с либерални, дори радикални възгледи, а Бреве беше консервативен и дори — като всички служещи в Русия немци — особено предан на православието, та секретарят не го обичаше и му завиждаше за мястото.

— А как стои въпросът със скопците? — попита секретарят.

— Казах, че не мога — отвърна заместник-прокурорът; — поради липса на свидетели, тъй и ще заявя пред съда.

— Но нали е все едно…

— Не мога — каза заместник-прокурорът и изтича в кабинета си, като продължаваше все тъй да размахва ръка.

Той отлагаше делото за скопците поради отсъствието на един съвсем маловажен и ненужен за делото свидетел само защото, ако се разгледаше в съда, където съставът на съдебните заседатели беше интелигентски, то можеше да свърши с оправдание. А по споразумение с председателя това дело трябваше да се прехвърли за разглеждане в уречения град, в който щеше да има повече селяни-заседатели и оттам повече шансове за осъждане.

Движението в коридора все повече се засилваше. Най-много хора имаше около залата на гражданското отделение, където се гледаше делото, за което говореше на заседателите представителният господин, любител на съдебни дела. През почивката от съдебната зала излезе същата оная бабичка, на която гениалният адвокат бе успял да отнеме имуществото в полза на гешефтаря, нямащ никакво право на това имущество; това знаеха и съдиите, а още повече ищецът и адвокатът му; но замисленият от тях ход беше такъв, че не можеше да не се отнеме имуществото на бабата и да не се даде на гешефтаря. Бабата беше дебела жена в богато облекло и с огромни цветя на шапката. Като излезе от залата, тя се спря в коридора и разперила дебели къси ръце, заповтаря на своя адвокат:

— Какво ще стане, моля ви се. Какво е това?

Адвокатът гледаше цветята на шапката й и не я слушаше, а съобразяваше нещо.

След бабата от залата на гражданското отделение с блестящ пластрон изпод широко разтворената му жилетка и със самодоволно лице бързо излезе същият онзи знаменит адвокат, който бе направил бабата с цветята да изгуби всичко, а гешефтарят, който му бе дал десет хиляди рубли, да получи повече от сто хиляди. Всички очи се обърнаха към адвоката, който чувствуваше това, цялата му външност сякаш казваше: „Няма нужда от никакъв израз на преданост“ — и той бързо мина край всички.