Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXIII

Когато Нехлюдов познаваше Селенин като студент, той беше чудесен син, верен другар и за годините си добре образован светски човек с голям такт, винаги елегантен и хубав и заедно с това необикновено правдив и честен. Той се учеше отлично без особен труд и без най-малък педантизъм, като получаваше златни медали за писмените си работи.

Не само на думи, но и на дело той поставяше за цел на младия си живот служенето на хората. Това служене той не можеше да си представи другояче освен във формата на държавна служба и затова щом свърши университета, системно обмисли всички възможности за дейност, на които би могъл да посвети силите си, и реши, че най-полезен ще бъде във второто отделение на собствената на Н. В. канцелария, която ръководеше съставянето на законите, и постъпи там. Но въпреки най-точното и добросъвестно изпълнение на всичко онова, което искаха от него, той не намери в тази служба задоволяване на желанието си да бъде полезен и не можа да се убеди, че прави онова, което трябва да прави. Поради спречквания с много дребнавия му и тщеславен най-близък началник тази неудовлетвореност тъй нарасна, че той напусна второто отделение и премина в Сената. В Сената му беше по-добре, но същото съзнание за неудовлетвореност го преследваше.

Той непрестанно чувствуваше, че тук съвсем не беше онова, което очакваше и което трябваше да бъде. Тук, през време на службата му в Сената, роднините му издействуваха да бъде назначен камерюнкер и той трябваше да ходи във везан мундир, с бяла платнена престилка, в карета, да благодари на разни хора, задето са го произвели в лакейска длъжност. Колкото и да се мъчеше, никак не можеше да намери разумно оправдание на тази длъжност. Сега още повече, отколкото в службата си, чувствуваше, че „не е това“, а между туй, от една страна, не можеше да се откаже от назначението си, за да не огорчи ония, които бяха убедени, че с това му създават голяма радост, а, от друга страна, това назначение ласкаеше низките страни в природата му, а и му правеше удоволствие да се вижда в огледалото във везан със злато мундир и да се ползува с онова уважение, което това назначение извикваше у някои хора.

Същото стана с него и по отношение на женитбата. От гледна точка на общественото мнение му уредиха много бляскава женитба. И той се ожени пак главно защото, ако откажеше, би оскърбил, би огорчил и годеницата, която искаше тоя брак, и ония, които уреждаха тоя брак, и затова, че женитбата за младото, миловидно знатно момиче ласкаеше самолюбието му и му доставяше удоволствие. Но много скоро женитбата се оказа „не това“, и то още повече, отколкото службата и придворната длъжност. След първото дете жена му не пожела да има други деца и почна да води разкошен светски живот, в който, ще не ще, трябваше да участвува и той. Тя не беше особено красива, беше му вярна, и, изглежда, без да говорим за това, че с тези си качества тровеше живота на мъжа си и сама не получаваше от такъв живот нищо друго, освен страшни усилия и умора, все пак го водеше старателно. Всичките му опити да измени този живот се разбиваха сякаш о каменна стена — о нейната увереност, поддържана от всички — и роднини, и познати, — че така трябва да бъде.

Детето, момиченце със златисти дълги къдри и голи крачка, беше същество съвсем чуждо на бащата, особено защото беше възпитано съвсем не така, както искаше той. Между съпрузите настъпи обикновеното неразбиране и дори нежелание да се разберат един друг и тиха, мълчалива, скривана от другите и сдържана от приличие борба, която правеше за Селенин живота в къщи много тежък. Тъй че семейният живот се оказа още повече „не това“, отколкото службата и придворното назначение.

Повече от всичко „не това“ беше отношението му към религията. Както всички хора от неговата среда и време той без най-малки усилия разкъса с умствения си ръст ония мрежи от религиозни суеверия, в които беше възпитан и от които сам не знаеше кога именно се беше освободил. Като сериозен и честен човек, той не скриваше тая си свобода от суеверията на официалната религия от времето на първата младост, студентството и дружбата си с Нехлюдов.

Но с годините и с повишенията в службата и особено при реакцията на консерватизма, настъпила по това време в обществото, тази духовна свобода почна да му пречи. Без да говорим за домашните отношения, особено след смъртта на баща му, панихидите за него и за това, че майка му искаше той да се изповядва и че това отчасти се искаше от общественото мнение — по служба той трябваше непрестанно да присъствува на молебени, освещавания, благодарствени и други подобни служби: не минаваше ден да няма някакво отношение към външните форми на религията, които не можеха да се избягнат. Нужно беше, като присъствува на тия служби, едно от двете: или да се преструва (което той с правдивия си характер никога не можеше да допусне), че вярва в това, в което не вярва, или, признал всички тия външни форми за лъжа, да подреди живота си така, че да не става нужда да участвува в това, което смяташе за лъжа. Но за да направи това наглед толкова маловажно нещо, нужно беше още много: освен че трябваше да влезе в постоянна борба с всички близки хора, трябваше да измени цялото си положение, да захвърли службата и да пожертвува всичката оная полза за хората, която смяташе, че принася на тая служба сега, а в бъдеще се надяваше да принася още повече. И за да направи това, трябваше да бъде твърдо убеден в своята правота. И той беше твърдо убеден в правотата си, както не можеше да не бъде убеден в правотата на здравия смисъл всеки образован човек в наше време, който знае малко история, знае за произхода на религията изобщо и за произхода и разпадането на черковно-християнската религия. Той не можеше да не знае, че е прав, като не признава истинността на черковното учение.

Но под натиска на житейските условия той — правдивият човек — допуска малка лъжа, а именно, като си каза, че да се твърди, че неразумното е неразумно, трябва преди всичко това неразумно да се изучи. Тази беше малката лъжа, но тъкмо тя го въвлече в оная голяма лъжа, в която беше затънал сега.

Поставил си въпроса дали е справедливо онова православие, в което беше роден и възпитан, което изискваха от него всички околни, без чието признаване той не можеше да продължи полезната си за хората дейност — той вече го предрешаваше. И затова, за уясняване на този въпрос, той взе не съчиненията на Волтер, Шопенхауер, Спенсър, Кант, а философските книги на Хегел и религиозните творби на Vinet, и Хомяков и естествено намери в тях тъкмо онова, което му бе нужно: нещо като успокоение и оправдание на онова религиозно учение, в което беше възпитан и което разумът му отдавна вече не признаваше, но без което целият му живот се изпълваше с неприятности, докато при признаването му всички тия неприятности изведнъж се отстраняваха. И той усвои всички тия обикновени софизми, че отделният човешки разум не може да познае истината, че истината се открива само на съвкупност от хора, че едничкият начин за познаването й е откровението, че откровението се пази от черквата и пр.; и оттогава, без съзнанието за допуснатата лъжа, той можеше вече спокойно да присъствува на молебени, панихиди, литургии, можеше да се изповядва и да се кръсти пред иконите и можеше да продължава служебната си дейност, която му даваше самочувствие за принасяне на полза и утеха в нерадостния семеен живот. Той мислеше, че вярва, но всъщност повече, отколкото всичко друго съзнаваше с цялото си същество, че тази вяра беше съвсем „не това“.

И затова очите му винаги бяха тъжни. И затова, като видя Нехлюдов, когото познаваше от времето, когато всички тия лъжи още не бяха се затвърдили в него, той си спомни себе си такъв, какъвто беше тогава; и особено след като побърза да му намекне за религиозния си възглед, повече от всеки друг път почувствува всичкото „не това“ и му стана мъчително-тъжно. Същото почувствува и Нехлюдов след първото радостно впечатление, че вижда стария си приятел.

И затова и двамата, когато си обещаваха, че ще се видят, не се стремяха към това и тъй и не се видяха при това идване на Нехлюдов в Петербург.