Лев Толстой
Възкресение (83)

XXIV

Като излязоха от Сената, Нехлюдов и адвокатът тръгнаха заедно по тротоара. Адвокатът заръча каретата да върви подир него и почна да разказва на Нехлюдов историята на оня началник на департамент, за когото сенаторите разправяха как бил уличен и как вместо каторга, каквато по закона заслужавал, го назначават губернатор в Сибир. Като довърши цялата история с всичката й мръсота и още с особено удоволствие историята за откраднатите пари от разни високопоставени хора, пари, събрани за тоя все още недовършен паметник, покрай който минаха тази сутрин, и още за това как любовницата на някого си спечелила милиони на борсата, как някой си продал жена си, а друг я купил — адвокатът почна нов разказ за мошеничества и най-различни престъпления на висши държавни чиновници, които не са в затвора, а заемат председателските кресла в разни учреждения. Тия разкази, чийто запас беше очевидно неизчерпаем, доставяха на адвоката голямо удоволствие, като показваха с пълна очевидност, че средствата, употребявани от него, адвоката, за печелене на пари бяха напълно правилни и невинни в сравнение с ония средства, които употребяваха за тази цел висшите чиновници в Петербург. И затова адвокатът беше много учуден, когато Нехлюдов, без да доизслуша последната му история за престъпленията на висшите чиновници, се сбогува с него и като взе файтон, потегли към дома си на крайбрежната улица.

Нехлюдов беше много тъжен. Тъжно му беше най-много от това, че отказът на Сената утвърждаваше това безсмислено мъчителство над невинната Маслова, и от това, че този отказ правеше още по-мъчно неизменното му решение да съедини съдбата си с нейната. Мъката му се засили още от тия ужасни истории на владеещото зло, които с такава радост му разправяше адвокатът, и освен това той непрестанно си спомняше недружелюбния, студен, отблъскващ поглед на милия някога, открит, благороден Селенин.

Когато Нехлюдов се върна в къщи, портиерът му подаде с известно презрение бележка, която някаква си жена, както се изрази портиерът, написала в портиерската стая. Беше записка от майката на Шустова. Тя пишеше, че е идвала да благодари на благодетеля-спасител на дъщеря й и освен това да го помоли да се отбие при тях на Василевския, пета линия, еди-коя си квартира. Това било извънредно необходимо за Вера Ефремовна, пишеше тя. Нека той не се бои, че ще го отегчават с благодарностите си: за благодарност няма да говорят, а просто ще се радват да го видят. Ако е възможно, не би ли дошъл утре заран.

Другата записка беше от бившия другар на Нехлюдов, флигеладютанта Богатирьов, когото Нехлюдов беше помолил да предаде лично на царя приготвената от него молба от името на сектантите. С едрия си решителен почерк Богатирьов пишеше, че както е обещал, ще предаде молбата лично в ръцете на царя, но че му е хрумнала една мисъл: не е ли по-добре преди това Нехлюдов да иде при лицето, от което зависи това дело, и да го помоли.

След впечатленията от последните дни на пребиваването си в Петербург Нехлюдов се намираше в състояние на пълна безнадеждност да постигне нещо. Плановете, които си беше съставил в Москва, му изглеждаха нещо като онези младежки мечти, в които хората неизбежно се разочароват при встъпването си в живота. Но все пак сега, намирайки се в Петербург, той смяташе за свой дълг да изпълни всичко, което възнамеряваше да прави, и реши още утре да намине у Богатирьов, да изпълни съвета му и да посети онова лице, от което зависеше делото на сектантите.

Сега той извади от чантата си заявлението на сектантите и тъкмо бе започнал да го препрочита, когато на вратата се похлопа и влезе лакеят на графиня Катерина Ивановна с покана да заповяда горе на чай.

Нехлюдов каза, че ей сега ще отиде, и като сложи книжата в чантата, тръгна към стаята на леля си. По пътя нагоре той надзърна от прозореца към улицата и видя червеникавите коне на Mariette и изведнъж му стана весело и му се поиска да се усмихва.

С шапка, но вече не в черна, и в светла, разноцветна рокля, Mariette седеше с чашка в ръка до креслото на графинята и нещо чуруликаше, а хубавите й, смеещи се очи блестяха. В момента, когато Нехлюдов влизаше в стаята, Mariette току-що беше казала нещо тъй смешно, и то неприлично-смешно — Нехлюдов разбра това по характера на смеха, — че добродушната мустаката графиня Катерина Ивановна, тресейки цялото си дебело тяло, се заливаше от смях, a Mariette с особен mischievous^[1] израз, с малко изкривена от усмивката уста, свела встрани енергичното си и весело лице, гледаше мълком своята събеседница.

От няколкото думи Нехлюдов разбра, че говорят за втората петербургска новина на деня, за случката с новия сибирски губернатор, и че Mariette беше казала именно по този повод нещо толкова смешно, че графинята дълго не можа да се успокои.

— Ще ме умориш — каза тя, като се закашля.

Нехлюдов се здрависа и седна при тях. И тъкмо искаше да укори Mariette за лекомислието й, когато тя, забелязала сериозния и леко недоволен израз на лицето му, за да му се хареса — а това й се дощя още в момента, щом го видя, — веднага измени не само израза на лицето си, но и цялото си душевно настроение. Тя изведнъж стана сериозна, недоволна от живота си и търсеща, стремяща се към нещо, при това не се престори, а наистина усети онова душевно състояние — макар че никак не можеше да обясни в какво се състоеше то, — в което се намираше Нехлюдов в тоя миг.

Тя го попита как са приключили неговите работи. Той разказа за неуспеха в Сената и за срещата си със Селенин.

— Ах, каква чиста душа! Именно chevalier sans peur et sans reproche^[2]. Чиста душа — повториха двете дами оня постоянен епитет, с който Селенин беше известен в обществото.

— Каква е жена му? — попита Нехлюдов.

— Тя? Не искам да я осъждам. Но тя не го разбира. Как, нима и той беше за отхвърлянето? — попита тя с искрено учудване. — Това е ужасно! Колко ми е жал за нея! — прибави тя с въздишка.

Той се намръщи и за да промени разговора, заговори за Шустова, която беше затворена в крепостта и която бяха освободили по нейно ходатайство. Той й благодари за ходатайството пред мъжа й и искаше да отбележи колко е ужасно, като се помисли, че тази жена и семейството й са страдали само защото никой не е напомнил за нея, но тя не му даде да довърши и сама изрази негодуванието си.

— Не ми говорете — каза тя. — Още щом мъжът ми ми каза, че може да я освободят, тази мисъл именно ме порази. Защо са я държали, щом не е виновна? — изрази тя онова, което искаше да каже Нехлюдов. — Това е възмутително, възмутително!

Графиня Катерина Ивановна виждаше, че Mariette кокетничи с племенника й, и това я забавляваше.

— Знаеш ли какво — каза тя, когато те млъкнаха. — Ела утре вечер у Aline — там ще бъде Кизеветер. И ти също — обърна се тя към Mariette.

— Il vous a remarqué^[3] — каза тя на племенника си. — Разказах му всичко, което ти говори, и той каза, че всичко това е добър признак и че ти непременно ще отидеш при Христа. Ела непременно. Кажи му да дойде, Mariette. И ти самата ела.

— Първо, графиньо, аз нямам никакво право да съветвам княза каквото и да било — каза Mariette, като гледаше Нехлюдов и с този поглед установяваше между него и себе си някакво пълно съгласие по отношение думите на графинята и изобщо към евангелизма, — и второ, вие знаете, аз не обичам много…

— Ти винаги правиш всичко наопаки и посвоему^[4].

— Как посвоему? Аз вярвам като най-простата жена — каза тя с усмивка. — И трето — продължи тя, — утре отивам във френския театър…

— Ах! А ти гледа ли тази… как се казваше? — каза графиня Катерина Ивановна.

Mariette подсказа името на знаменитата френска актриса.

— Иди непременно, то е нещо чудно.

— Кого по-напред да гледам, ma tante, актрисата или проповедника? — попита Нехлюдов усмихнат.

— Моля ти се, не се хващай за думите.

— Мисля, по-рано проповедника, а после френската актриса, инак има опасност съвсем да загубя вкус към проповедта — каза Нехлюдов.

— Не, по-добре да почнете с френския театър, после да се покаете — каза Mariette.

— Хайде, няма какво да ме вземате на смях. Проповедникът си е проповедник, а театърът си е театър. За да се спасиш, съвсем не е нужно все да си окумен и постоянно да плачеш. Трябва да вярваш и тогава ще ти бъде весело.

— Вие, ma tante, сте по-добра от всякакъв проповедник.

— А знаете ли какво — каза Mariette, като се замисли, — елате утре в моята ложа.

— Страхувам се, че няма да мога…

Разговорът бе прекъснат от лакея, който доложи за някакъв посетител. Беше секретарят на благотворителното дружество, чиято председателка беше графинята.

— Много скучен господин. По-добре да го приема там. А после ще се върна при вас. Налейте му чай, Mariette — каза графинята, като минаваше с бързата си, нервна крачка в салона.

Mariette сне ръкавицата си и разголи енергична, доста плоска ръка с много пръстени на безименния пръст.

— Искате ли? — каза тя, като поемаше сребърния чайник-спиртовар, особено разпервайки кутре.

Лицето й стана сериозно и тъжно.

— Винаги ми е било ужасно, ужасно тежко да мисля, че хората, на чието мнение държа, ме смесват с положението, в което се намирам.

При последните думи тя като че беше готова да заплаче. И макар, ако се замислеше човек, думите й да нямаха никакъв или най-много твърде неопределен смисъл, те се сториха на Нехлюдов пълни с необикновена дълбочина, искреност и доброта — тъй го привличаше погледът на бляскавите очи, който придружаваше тия думи на младата, хубава и добре облечена жена.

Нехлюдов я гледаше мълком и не можеше да откъсне очи от лицето й.

— Вие мислите, че аз не разбирам и вас, и всичко, което става във вас. Та това, което вие направихте, е известно на всички. C’est le secret de polichinelle.^[5] И аз се възхищавам от това и одобрявам постъпката ви.

— Наистина няма нищо за възхищение, аз все още съм направил толкова малко!

— Няма значение. Аз разбирам вашето чувство, разбирам и нея — но добре, добре, няма да говоря за това — прекъсна думите си тя, като забеляза неудоволствие върху лицето му. — Но аз разбирам също и това, че, видял всички страдания, целия ужас на онова, което става в затворите — говореше Mariette, като искаше само едно: да го привлече към себе си, предугадила с женското си чувство всичко онова, което беше важно и скъпо за него, — вие искате да помогнете на страдащите, и то страдащи тъй ужасно, тъй ужасно от хората, от равнодушието, от жестокостта… Разбирам как човек може да отдаде живота си за това и сама бих отдала своя. Но всеки със съдбата си…

— Нима вие не сте доволна от съдбата си?

— Аз? — попита тя, сякаш поразена от учудване, че може да се пита за това. — Аз съм длъжна да бъда доволна и съм доволна. Но има един червей, който се събужда…

— И не бива да му давате да заспи, трябва да вярвате в този глас — каза Нехлюдов, поддал се напълно на измамата й.

След това много пъти Нехлюдов си спомняше със срам целия разговор с нея; спомняше си не толкова лъжливите, колкото нагодените към него думи, и оня израз — уж на умилно внимание, с който тя го слушаше, когато той й разказваше за ужасите на затвора и за впечатленията си от село.

Когато графинята се върна, те разговаряха не само като стари, но като и изключително близки приятели, които единствено се разбират сред тълпата, която не ги разбира.

Те говореха за несправедливостта на властта, за страданията на нещастните, за бедността сред народа, но всъщност очите им, които се гледаха сред лекия шум на разговора, непрестанно питаха: „Можеш ли да ме обичаш?“ и отговаряха: „Мога.“ И половото чувство, взело най-неочаквани и многоцветни форми, ги влечеше един към друг.

На тръгване тя му каза, че винаги е готова да му услужи с каквото може и го помоли да отиде непременно утре вечер при нея в театъра, макар за една минутка, защото има още да говори с него по един важен въпрос.

— Пък и кога ли ще ви видя пак! — прибави тя, като въздъхна и почна да слага бавно ръкавицата върху покритата си с пръстени ръка. — И тъй, кажете, че ще дойдете.

Нехлюдов обеща.

Тая нощ, останал сам в стаята си, Нехлюдов, легнал в леглото и угасил свещта, дълго не можа да заспи. Докато си спомняше за Маслова, за решението на Сената и за това, че все пак е решил да върви след нея, за отказа си от поземлената собственост, изведнъж, като отговор на тия въпроси, пред него изпъкна лицето на Mariette, въздишката и погледът й, когато тя каза: „Кога ще ви видя пак?“, и усмивката й — тъй ясно, като че я виждаше пред очите си, и сам се усмихна. „Добре ли постъпвам, като отивам в Сибир? И добре ли ще направя, като се лиша от богатството си?“ — попита се той.

И отговорите на тия въпроси в тази светла петербургска нощ, проникваща през лошо спуснатата щора, бяха неопределени. В главата му всичко се обърка. Той извика в себе си предишното настроение и си спомняше предишните мисли; но тия мисли вече нямаха предишната си убедителна сила.

„Ами ако всичко това съм измислил, но няма да имам сили да живея с него: ако се разкая, че съм постъпил добре“ — каза си той и безсилен да отговори на тия въпроси, изпита такова чувство на мъка и отчаяние, каквото отдавна не беше изпитвал. Безсилен да намери отговор на тези въпроси, той заспа с оня тежък сън, с който някога заспиваше след голяма загуба на карти.