Лев Толстой
Възкресение (88)

XXIX

Като стигна в Москва, първата работа на Нехлюдов беше да отиде в затворническата болница да съобщи на Маслова тъжната новина, че Сенатът е утвърдил решението на съда и че трябва да се готви за заминаване за Сибир. На молбата до височайшата особа, която адвокатът му написа и която сега носеше в затвора на Маслова за подпис, той възлагаше слаба надежда. Пък и странно е да се каже — сега и не желаеше успех. Той бе свикнал с мисълта за пътуването в Сибир, за живота между заточениците и каторжниците и трудно беше да си представи как би уредил живота си и живота на Маслова, ако биха я оправдали. Той си спомни думите на американския писател Торо, който, когато в Америка имаше робство, казваше, че едничкото място, достойно за честния гражданин в тази държава, където се узаконява и покровителствува робството, е затворът. Същото мислеше Нехлюдов, особено след пътуването си до Петербург и всичко, което узна там.

„Да, едничкото достойно място за честния човек в Русия в днешно време е затворът!“ — мислеше той. И той дори непосредствено изпита това, докато приближаваше затвора и влизаше в него.

Портиерът в болницата, като позна Нехлюдов, веднага му съобщи, че Маслова не е вече при тях.

— Но къде е тогава?

— Пак в затвора.

— Защо са я върнали? — попита Нехлюдов.

— Такива са те, ваше сиятелство — каза портиерът, презрително усмихнат: — с фелдшера започна някакви истории и главният лекар я отпрати.

Нехлюдов никак не предполагаше, че Маслова и душевното й състояние са му тъй близки. Това известие го смая. Той изпита чувство, каквото човек изпитва при известие за ненадейно голямо нещастие. Стана му много тежко. Първото чувство, което изпита при това известие, беше срам. Преди всичко той се видя смешен на себе си с наивната си представа за нейното уж променящо се душевно състояние. Всички тия нейни думи за нежеланието й да приеме жертвата му, и укорите, и сълзите — всичко това бяха — помисли той — само хитрости на извратена жена, която искаше да го използува колкото се може по-добре. Струваше му се сега, че при последното си посещение той видя у нея признаци на оная непоправимост, които излизаха наяве сега. Всичко това мина през ума му, докато той инстинктивно слагаше шапката си и излизаше от болницата.

„Но какво да правя сега?… — попита той себе си. — Свързан ли съм с нея? Не трябва ли да се смятам сега освободен именно от тази нейна постъпка?“ — попита се той.

Но щом си зададе тоя въпрос, той веднага разбра, че ако се сметне за свободен и я изостави, той ще накаже не нея, както искаше, а себе си, и му стана страшно.

„Не! Това, което се случи, не може да измени, може само да потвърди решението ми. Нека тя върши онова, което идва от нейното душевно състояние — истории с фелдшера, добре, да има истории с фелдшера, — то си е нейна работа… А моята работа е — да направя това, което иска от мен моята съвест — каза си той, — а съвестта ми иска да пожертвувам свободата си, за да изкупя греха си, и решението ми да се оженя за нея, макар и чрез фиктивен брак, и да тръгна с нея, където и да я пратят, си остава неизменно“ — със зла упоритост си каза той и като излезе от болницата, се отправи с решителни крачки към големите врати на затвора.

Като стигна до вратите, той помоли дежурния да доложи на директора, че иска да види Маслова. Дежурният познаваше Нехлюдов и като на познат човек му съобщи тяхната важна затворническа новина: капитанът си дал оставката и на негово място постъпил друг, строг началник.

— Много строго стана вече, лоша работа — каза надзирателят. — Той е тук, сега ще му доложат.

Наистина, директорът беше в затвора и скоро излезе при Нехлюдов. Новият директор беше висок, костелив човек с едри скулуфи, много бавен в движенията си и мрачен.

— Свижданията се разрешават в определени дни в стаята за свиждания — каза той, без да гледа Нехлюдов.

— Но трябва да й дам да подпише една молба до височайшата особа.

— Можете да я дадете на мен.

— Трябва да видя сам затворничката. По-рано винаги ми разрешаваха.

— То е било по-рано — каза директорът, като погледна бегло Нехлюдов.

— Аз имам разрешение от губернатора — настоя Нехлюдов, като вадеше портфейла си.

— Моля — все така, без да го гледа в очите, каза директорът и като взе със сухите си, дълги бели пръсти, на показалеца на които имаше златен пръстен, подадената от Нехлюдов записка, бавно я прочете.

— Заповядайте в канцеларията — каза той.

Тоя път в канцеларията нямаше никого. Директорът седна пред масата, като прехвърляше сложените върху нея преписки, очевидно с намерение да присъствува лично на свиждането.

Когато Нехлюдов го попита дали не може да види политическата затворничка Богодуховска, директорът късо отсече, че не може.

— Свиждания с политическите не се позволяват — каза той и пак потъна в четене на преписките.

С писмото до Богодуховска в джоба Нехлюдов се чувствуваше в положението на провинен човек, чиито намерения бяха открити и осуетени.

Когато Маслова влезе в канцеларията, директорът вдигна глава и без да гледа нито Маслова, нито Нехлюдов, каза: „Можете!“ и продължи да се занимава със своите преписки.

Маслова беше облечена пак като по-рано в бяла блуза, пола и забрадка. Като пристъпи към Нехлюдов и видя студеното му, зло лице, тя цяла се изчерви и като мачкаше с ръка края на блузата си, наведе очи. За Нехлюдов смущението й беше потвърждение на думите на болничния портиер.

Нехлюдов искаше да се държи с нея като предишния път, но не можеше както искаше да й подаде ръка, тъй му беше противна.

— Нося ви лоша новина — каза той с равен глас, без да я гледа и без да й подаде ръка. — Сенатът отхвърли молбата.

— Тъй си и знаех — каза тя със странен глас, като че се задъхваше.

По-рано Нехлюдов би я попитал защо казва, че тъй си е знаела; сега само я погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

Но това не само не го смекчи, но, напротив, още повече го настрои против нея.

Директорът стана и почна да ходи назад-напред из стаята.

Въпреки цялото отвращение, което сега Нехлюдов изпитваше към Маслова, все пак той сметна за нужно да й изрази своето съжаление за отказа на Сената.

— Вие не се отчайвайте — каза той, — молбата до височайшата особа може да успее и аз се надявам, че…

— Но аз не за това… — каза тя, като го гледаше жалостно с мокрите си разногледи очи.

— А за какво?

— Вие сигурно сте били в болницата и сигурно са ви казали за мене…

— Че какво, то си е ваша работа — намръщен, студено каза Нехлюдов.

Временно замрялото жестоко чувство на оскърбена гордост се надигна в него с нова сила веднага щом тя спомена за болницата. Той, човек от висшето общество, за когото всяко момиче от висшите кръгове би сметнало за щастие да се омъжи, бе предложил ръката си на тази жена, а тя не бе могла да почака и бе завързала истории с фелдшера — мислеше той, като я гледаше с омраза.

— Вие подпишете молбата — каза той и като извади от джоба голям плик, разтвори го на масата. Тя изтри сълзите си с края на забрадката и седна на масата, като питаше къде и какво да напише.

Той й показа къде и какво да напише и тя почна да оправя с лявата ръка ръкава на дясната; а той стоеше над нея и мълком гледаше приведения й към масата гръб, потръпващ от време на време от сдържани ридания, и в душата му се бореха две чувства — на доброто и злото: оскърбена гордост и жалост към нея, страдащата — и последното чувство победи.

Кое беше по-рано; дали първо я съжали в сърцето си, или първо си спомни за себе си, греховете си, своята гадост, именно това, в което я упрекваше — той не помнеше. Но изведнъж в същото време почувствува, че е виновен, и я съжали.

Като подписа молбата и изтри изцапания си пръст о полата, тя стана и го погледна.

— Каквото и да стане и каквото и да е било, нищо няма да измени решението ми — каза Нехлюдов.

Мисълта, че й прощава, усилваше чувството му за жалост и нежност към нея и му се искаше да я утеши.

— Каквото съм казал, ще го направя. Където и да ви пратят, ще дойда с вас.

— Напразно — бързо го прекъсна тя и цяла просия.

— Припомнете си какво ви трябва за път.

— Струва ми се, нищо особено. Благодарим ви.

Директорът пристъпи към тях и Нехлюдов, без да чака подканване, се сбогува с нея и излезе с никога по-рано неизпитвано чувство на тиха радост, спокойствие и любов към всички хора. Радваше Нехлюдов и го издигаше на недосегаема висота съзнанието, че никакви лоши постъпки на Маслова не могат да променят любовта му към нея. Нека има истории с фелдшера, то си е нейна работа, той я обича не за себе си, а за нея и за бога.

А всъщност историите с фелдшера, заради които Маслова беше изпъдена от болницата и в чието съществуване Нехлюдов повярва, бяха само това, че отивайки за гръден чай по нареждане на фелдшерката в аптеката, която се помещаваше в края на коридора, и заварвайки там само фелдшера, високия Устинов с пъпчивото лице, който вече отдавна й досаждаше със задирянията си, Маслова тъй силно го блъсна, изтръгвайки се от него, че той се удари о лавицата, отдето паднаха и се счупиха две шишенца.

Минаващият в това време в коридора старши лекар, дочул звъна на счупените шишета и виждайки бягащата, почервеняла Маслова, сърдито й извика:

— Слушай, момиче, ако смяташ да създаваш разни истории, ще те изгоня. Какво става? — обърна се той към фелдшера, като го гледаше строго над очилата.

Усмихнат, фелдшерът почна да се оправдава. Без да го доизслуша, докторът дигна глава тъй, че почна да гледа през очилата, и мина в отделението, но още същия ден каза на директора да му пратят вместо Маслова друга помощница, по-солидна.

Това всъщност беше цялата история на Маслова с фелдшера. Изпъждането й от болницата под предлог, че има истории с мъже, беше за Маслова особено болезнено, защото след последната й среща с Нехлюдов отдавна вече опротивелите й отношения с мъже бяха й станали особено отвратителни. Това, че поради миналото й и сегашното й положение всеки, включително и пъпчивият фелдшер, се смяташе в правото си да я оскърбява и да се учудва на отказа й, й беше ужасно обидно и извикваше у нея жалост към самата себе и сълзи. Сега, когато влезе при Нехлюдов, тя искаше да се оправдае пред него за това несправедливо обвинение, което той сигурно е чул. Но започнала да се оправдава, тя почувствува, че той не й вярва, че оправданията й само потвърждават подозренията му, сълзите се надигнаха в гърлото й и тя млъкна.

Маслова все още мислеше и продължаваше да уверява себе си, както бе му казала при второто свиждане, че не му е простила и го мрази, но тя вече отдавна пак го обичаше, обичаше го така, че неволно изпълняваше всичко, каквото той искаше от нея: престана да пие, да пуши, скъса с кокетството и постъпи в болницата прислужница. Тя правеше всичко това, защото знаеше, че той го иска. Ако тя тъй решително отказваше всеки път, когато той споменаваше, да приема жертвата му да се ожени за нея, правеше го, защото й се искаше да повтори ония горди думи, които бе му казала веднъж, и главно, защото знаеше, че бракът му с нея ще го направи нещастен. Тя реши твърдо, че няма да приеме жертвата му, а между това й беше мъчителна мисълта, че той я презира, че мисли, че тя продължава да бъде такава, каквато е била, и че не вижда промяната, станала с нея. Това, че той може сега да мисли, че е направила в болницата нещо лошо, я измъчваше повече, отколкото известието, че е окончателно осъдена на каторга.