Лев Толстой
Възкресение (24)

XXIV

Предположенията на Пьотр Герасимович излязоха верни.

Като се върна от съвещателната стая, председателят взе листа и прочете:

— „На 28 април 188* в името на негово императорско величество окръжният съд, углавно отделение, по силата на решението на господа съдебните заседатели, въз основа на пункт 3 от член 771, пункт 3 от член 776 и член 777 от Закона за углавното съдопроизводство, реши: селянинът Симон Картинкин, 33-годишен, и еснафката Екатерина Маслова, 27-годишна, да се лишат от всякакви граждански права и да се изпратят на каторжна работа: Картинкин за осем години, а Маслова за четири години, с последиците за двамата по член 28 от Наказателния закон. Еснафката Ефимия Бочкова, 43-годишна, като се лишава от всички особени, лично и по състояние придобити права и преимущества, се осъжда на затвор за срок от три години с последиците по член 49 от Наказателния закон. Съдебните разноски по делото да се разпределят по равно между осъдените, а в случай на невъзможност да се поемат от държавното съкровище. Веществените доказателства по делото да се продадат, пръстенът да се върне, шишенцето да се унищожи.“

Картинкин стоеше все така изопнат, с разперени пръсти на ръцете и мърдаше бузи. Бочкова изглеждаше напълно спокойна. Като чу решението, Маслова цяла почервеня.

— Аз не съм виновна, не съм виновна! — изведнъж извика тя пред цялата зала. — Грехота е! Не съм виновна! Не съм искала, не съм мислила! Право казвам! Право! — и като се отпусна на скамейката, високо зарида.

Когато Картинкин и Бочкова излязоха, тя все още седеше на мястото си и плачеше, та стражарят трябваше да я дръпне за ръкава на халата.

„Не, това не може да се остави така!“ — каза си Нехлюдов, забравил вече напълно лошото си чувство, и без сам да знае защо, избърза към коридора да я види още веднъж.

На вратата се трупаше оживената тълпа от излизащите заседатели и адвокати, доволни, че делото беше свършило, и затова той се застоя известно време на вратата. Когато успя да излезе в коридора, Маслова беше вече далеч. С бързи крачки, без да мисли за това, че обръща внимание, той я стигна, задмина и се спря.

Тя вече не плачеше и само поривисто похлипваше, като бършеше с края на забрадката почервенялото си на петна лице, и мина край него, без да го погледне. Като я пропусна, той бързо се върна назад, за да види председателя, но председателят вече беше излязъл.

Нехлюдов го настигна едва пред гардероба.

— Господин председателю — каза Нехлюдов, като приближи към него в момента, когато той вече обличаше светлото си палто и вземаше бастуна си със сребърна дръжка, който вратарят му подаваше, — мога ли да поговоря с вас по делото, което току-що приключи? Аз съм съдебен заседател?

— Да, защо не, княз Нехлюдов? Много ми е приятно, ние вече сме се срещали с вас — каза председателят, като стискаше ръката му и с удоволствие припомняше как добре и весело бе танцувал той — най-добре от всички младежи — през оная вечер, когато се бяха срещнали с Нехлюдов. — С какво мога да ви услужа?

— Стана недоразумение с отговора по отношение на Маслова. Тя не е виновна в отравянето, а я осъдиха на каторга — каза Нехлюдов със съсредоточен, мрачен вид.

— Съдът взе решение въз основа на отговорите, дадени от вас — възрази председателят, като се отправи към изходната врата, — макар че отговорите се сториха и на съда неотговарящи на делото.

Той си спомни, че искаше да разясни на заседателите, че техният отговор „да, виновна е“, без отричане на умисъла за убийство, утвърждава убийството с умисъл, но в желанието да свърши по-бързо не беше направил това.

— Да, но нима грешката не може да се поправи?

— Винаги ще се намери повод за касация. Трябва да се обърнете към адвокатите — каза председателят, като слагаше малко накриво шапката си и продължаваше да пристъпва към изхода.

— Но това е ужасно!

— Виждате ли, Маслова я очакваше едно от двете — каза председателят, очевидно желаейки да бъде колкото е възможно по-приятен и по-учтив с Нехлюдов; като разпери бакембардите върху яката на палтото си, хвана го леко за лакътя и го поведе към изходната врата, продължавайки: — Нали и вие си отивате?

— Да — каза Нехлюдов, който се облече набързо и тръгна с него.

Излязоха под яркото весело слънце и в същия миг трябваше да заговорят по-високо поради грохота на колелата по паважа.

— Получи се, видите ли, много странно положение — продължи председателят с по-висок глас, — на нея, тази Маслова, й предстоеше едно от двете: или почти оправдание, тъмничен затвор, в който можеше да влезе и предварителният затвор, дори само арестуване, или каторга — среден път нямаше. Ако бяхте прибавили думите: „Но без намерение да причини смърт“, тя щеше да бъде оправдана.

— Не мога да си простя, че пропуснах това — каза Нехлюдов.

— Ето къде е цялата работа — каза усмихнато председателят, като погледна часовника си.

Оставаше само три четвърти час до края на времето, определено от Клара.

— Сега, ако обичате, обърнете се към адвокат. Трябва да се намери повод за касация. Той винаги може да се намери. На Дворянска — каза той на коларя, — тридесет копейки, никога не плащам повече.

— Моля, ваше превъзходителство.

— Моите почитания. Ако мога да ви услужа с нещо, ще ме намерите на улица Дворянска, дом Дворников, лесно се запомня.

И като се поклони учтиво, замина.