Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XVII

Тъй мина цялата вечер и настъпи нощта. Докторът отиде да спи. Лелите си легнаха. Нехлюдов знаеше, че Матрьона Павловна сега е в спалнята на лелите, а Катюша е в моминската стая сама. Той пак излезе на прага. На двора беше тъмно, влажно, топло и тази бяла мъгла, която напролет измита последния сняг или се издига от топящия се последен сняг, изпълваше целия въздух. От реката, която беше на сто крачки под стръмнината пред къщата, се чуваха странни звуци: ледът се пукаше.

Нехлюдов слезе по стълбите и като крачеше през локвите по заледения сняг, се приближи до прозореца на моминската стая. Сърцето му блъскаше в гърдите така, че той го чуваше; дишането му ту спираше, ту се изтръгваше с тежка въздишка. В моминската стая гореше малка лампа, Катюша седеше сама пред масата замислена и гледаше пред себе си. Без да се помръдне дълго време, Нехлюдов я гледаше, любопитен да узнае какво ще направи тя, като знае, че никой не я вижда. Около две минути тя седя неподвижно, после дигна очи, усмихна се, поклати с укор сякаш сама на себе си глава и като промени положението си, бързо сложи двете си ръце на масата и се загледа пред себе си.

Той стоеше и я гледаше и неволно слушаше едновременно с ударите на сърцето си и странните звуци, които идеха откъм реката. Там, в реката, се вършеше някаква неуморна, бавна работа в мъглата и нещо ту сумтеше, ту трещеше, ту се ронеше, ту звънтяха, като стъклени, тънките ледове.

Той стоеше загледан в замисленото, измъчвано от вътрешно напрежение лице на Катюша и му беше жал за нея, но, чудно нещо, тази жалост само усилваше въжделението му към нея.

Въжделението беше го обладало цял.

Той почука на прозореца. Тя трепна като от електрически ток с цялото си тяло и на лицето й се изписа ужас. После скочи, приближи се към прозореца и долепи лице до стъклото. Изразът на ужас не изчезна от лицето й и когато тя сложи длани от двете страни на очите си като наочници и го позна. Лицето й беше необикновено сериозно — той никога не го беше виждал такова. Тя се усмихна едва когато той се усмихна, усмихна се, сякаш подчинявайки му се само, но в душата й нямаше усмивка, а имаше само страх. Той й направи знак с ръка да слезе на двора при него. Но тя поклати глава отрицателно и остана на прозореца. Той приближи още веднъж лице до прозореца и искаше да й извика да излезе, но в това време тя се обърна към вратата — очевидно някой я беше повикал. Нехлюдов се дръпна от прозореца. Мъглата беше тъй гъста, че като се отмести на пет крачки от къщата, Нехлюдов вече не виждаше прозорците, а само една тъмна маса, из която струеше червената, на пръв поглед огромна светлина от лампата. Откъм реката все още се чуваше онова странно сумтене, съскане, трясък и звънтене на леда. Недалече през мъглата на двора пропя петел, наблизо се обадиха други и отдалече, откъм село, се чуха надпреварващи се и после сливащи се в едно кукуригания на петли. Всичко наоколо освен реката беше притихнало. Това бяха вече втори петли.

Като се разтъпка два пъти напред-назад зад ъгъла на къщата, стъпил няколко пъти в локва, Нехлюдов отново се приближи до прозореца на моминската стая. Лампата все още светеше и Катюша пак седеше сама пред масата, като че в нерешителност. Щом той доближи до прозореца, тя погледна натам. Той потропа. И без да види кой е потропал, тя веднага изскочи от моминската стая и той чу как се отвори и след това изскърца входната врата. Той я чакаше вече до пруста и веднага мълчаливо я прегърна. Тя се притисна към него, дигна глава и устните й срещнаха неговата целувка. Те стояха зад ъгъла на пруста на сухо място и той цял беше изпълнен с мъчително неудовлетворено желание. Изведнъж пак така се хлопна и със същото скърцане изскърца входната врата и се чу сърдитият глас на Матрьона Павловна:

— Катюша!

Тя се изтръгна от него и се върна в стаята.

Той чу как изтрака резето. След това всичко утихна, червеното око в прозореца изчезна и остана само мъглата и шумът откъм реката.

Нехлюдов се приближи до прозореца — нищо не се виждаше. Почука — никой не му отвори. Нехлюдов се върна в къщи от главния вход, но не заспа. Събу ботушите си и тръгна бос към вратата на Катюша, която беше до стаята на Матрьона Павловна. Отначало чуваше как спокойно хърка Матрьона Павловна, но когато вече да влезе, изведнъж тя започна да кашля и се обърна в скърцащия креват. Той замря и остана така около пет минути. Когато отново всичко затихна и се чу спокойното хъркане, като се мъчеше да стъпва по дъските, които не скърцаха, той продължи по-нататък и стигна до нейната врата. Не се чуваше нищо. Тя очевидно не спеше, защото дишането й не се чуваше. Но щом той прошепна: „Катюша!“ — тя скочи, приближи се до вратата и почна сърдито, както му се стори, да го убеждава да си върви.

— На какво прилича това! Може ли такова нещо! Ще чуят лелите — говореха устата й, а цялото й същество говореше: „Цяла съм твоя.“

И Нехлюдов разбираше само това.

— Хайде, отвори за една минутка. Моля ти се — шепнеше той безсмислени думи.

Тя млъкна, после той чу шума на ръката, която диреше резето. Резето изтрака и той влетя в отворената врата.

Грабна я, както си беше в острата груба нощница, с разголени ръце, вдигна я и я понесе.

— Ах, какво правите! — шепнеше тя.

Но той не обръщаше внимание на думите й, носейки я към стаята си.

— Ах, не бива, пуснете ме — шепнеше тя, а всъщност се притискаше към него.

 

 

Когато, трепереща и мълчалива, без да отговаря на думите му, тя си отиде, той излезе на входа и се спря, като се мъчеше да проумее всичко онова, което бе станало.

Вън беше по-светло: долу на реката трясъкът, звънът и съскането на ледовете се бяха усилили още повече и към предишните звуци се беше прибавило бълбукане. Мъглата бе почнала да слиза надолу; иззад стената от мъгла изплува нащърбеният месец, като огряваше мрачно нещо черно и страшно.

„Какво е това: голямо щастие ли се случи с мен или голямо нещастие? — питаше се той. — Винаги е тъй, всички тъй постъпват“ — каза си той и отиде да спи.