Лев Толстой
Възкресение (58)

LVIII

— Е, je suis a vous.^[1] Искаш ли цигара? Само почакай да не направим някоя беля — каза той и донесе пепелника. — Е?

— Дошъл съм по работа за две неща.

— Така.

Лицето на Маслеников стана мрачно и тъжно. Всички следи от оная възбуда на кученцето, което стопанинът е почесал зад ушите, бяха изчезнали напълно. От гостната достигаха гласове. Един женски глас казваше: „Jamais, jamais je ne croirais“^[2], а друг, мъжки, от другия край, разказваше нещо, като повтаряше постоянно: „La comtesse Voronzoff и Victor Apraksine“.^[3] От трета страна се чуваше само глъчка и смях. Маслеников се вслушваше в това, което ставаше в гостната, слушаше и Нехлюдов.

— Дошъл съм пак за оная жена — каза Нехлюдов.

— Да, невинно осъдената. Знам, знам.

— Бих помолил да бъде преместена като прислужница в болницата. Казаха ми, че това можело да стане.

Маслеников стисна устни и се замисли.

— Едва ли ще може — каза той. — Впрочем, ще се посъветвам и утре ще ти телеграфирам.

— Казаха ми, че там имало много болни и били необходими помощници.

— Е да, да. Във всеки случай ще ти се обадя.

— Моля те — каза Нехлюдов.

От гостната се раздаде общ и при това естествен смях.

— Това е пак Виктор — каза Маслеников с усмивка. — Той е чудно остроумен, когато е в настроение.

— И още нещо — каза Нехлюдов: — сега в затвора лежат сто и тридесет души само затова, че паспортите им били просрочени. Вече цял месец ги държат.

И той разказа причините, по които ги задържат.

— А ти как научи всичко това? — попита Маслеников и на лицето му изведнъж се появи безпокойство и недоволство.

— Отивах при един подсъдим и в коридора тия хора ме заобиколиха и ме помолиха…

— При какъв подсъдим си ходил?

— Един селянин, когото обвинили без причина и на когото намерих защитник. Но не е там работата. Нима тия хора, без да са виновни за нещо, се задържат в затвора само за това, че паспортите им били просрочени и…

— Това е работа на прокурора — с досада прекъсна Маслеников Нехлюдов. — Нали ти сам казваш: бързо и справедливо правосъдие. Задължение на заместник-прокурора е да посещава затвора и да разучава законно ли са задържани затворниците. Те нищо не правят: играят на карти.

— Значи, ти нищо не можеш да направиш? — каза мрачно Нехлюдов, спомнил си думите на адвоката, че губернаторът ще хвърли вината върху прокурора.

— Не, ще направя. Ще направя справка още сега.

— За нея е лошо. C’est un souffre-douleur^[4] — чуваше се от гостната женски глас, очевидно съвсем равнодушен към това, което говореше.

— Още по-добре, и тая ще взема — чуваше се от другата страна игривият глас на някакъв мъж и игривият смях на жената, която не му даваше нещо.

— Не, не, за нищо на света! — говореше женският глас.

— И тъй, ще направя всичко възможно! — повтори Маслеников, като угаси цигарата с бялата си ръка с тюркоазен пръстен. — А сега да вървим при дамите.

— Да, и още нещо — каза Нехлюдов, без да влиза в гостната, спирайки се на вратата. — Казаха ми, че вчера в затвора наказали някого с пръчки. Вярно ли е?

Маслеников се изчерви.

— Ах, ти за това ли? He, mon cher, решително теб не бива да те пускат, ти от всичко се интересуваш. Да вървим, да вървим, Annette ни вика — каза той, като го хвана под ръка, отново изпадайки в същата възбуда както след вниманието, оказано му от важното лице, само че сега вече не радостна, а тревожна.

Нехлюдов изтръгна ръката си от неговата и без да се поклони никому и без да каже нещо, мина с мрачен вид през гостната, през салона и покрай наскачалите лакеи в антрето и излезе на улицата.

— Какво му е? Какво му стори? — попита Annette мъжа си.

— Това е à la française^[5] — каза някой.

— Какво ти à la française, то е à la zoulou^[6].

— Да, той винаги е бил такъв.

Някой стана, някой дойде и чуруликанията продължиха както се полага: обществото се възползува от случая с Нехлюдов като удобен предмет за разговор на днешния jour fixia.

На другия ден след посещението си у Маслеников Нехлюдов получи от него на дебела гланцирана хартия с герб и печати писмо с великолепен твърд почерк, че писал на лекаря за преместването на Маслова в болницата и че по всяка вероятност желанието му ще бъде изпълнено. Подписът гласеше: „Любещият те стар другар“ и под подписа „Маслеников“ беше направена удивително изкусна голяма и твърда заврънкулка.

— Глупак! — не можа да се сдържи да не каже Нехлюдов особено защото в тая дума „другар“ той чувствуваше проява на някакво благоволение към него, тоест, макар че изпълняваше нравствено най-мръсната и позорна длъжност, Маслеников се смяташе за много важен човек и искаше ако не да го поласкае, то да му покаже, че все пак не се гордее много с величието си, наричайки се негов другар.