Лев Толстой
Възкресение (41)

XLI

Нехлюдов излезе рано от къщи. Из улицата вървеше селянин и викаше със странен глас:

— Мляко, мляко, мляко!

Вечерта беше валял първият топъл пролетен дъжд. Навсякъде, където нямаше калдъръм, тревата бе се раззеленила изведнъж; брезите в градините се бяха покрили със зелен пух, смрадликата и тополите разлистваха дългите си, ароматни листа, а в къщите и магазините сваляха вътрешните прозорци и бършеха рамките им. На битпазар, откъдето Нехлюдов трябваше да мине, около дългата редица бараки гъмжеше гъста тълпа народ и окъсани хора ходеха с ботуши под мишница и с прехвърлен през рамо гладени панталони и жилетки.

Излезли от своите фабрики, около кръчмите се трупаха мъже в чисти подевки и лъснати ботуши и жени с ярки копринени кърпи на главите и палта с мъниста. Стражарите с жълти шнурове на кобурите стояха на местата си в очакване на безредици, които щяха да ги поразвлекат в мъчителната скука. По алеите на булевардите и по зелените, току-що цъфнали лехи тичаха и играеха деца и кучета, а веселите бавачки, насядали по скамейките, разговаряха помежду си.

По улиците, хладни и влажни от лявата страна, която още беше в сянка, и изсъхнали по средата, гърмяха непрестанно по калдъръма тежки каруци, дрънкаха кабриолети, звънтеше конният трамвай. Въздухът от всички страни трептеше от разнообразния звън и тътен на камбаните, които приканваха народа на същата служба, каквато се извършваше сега в затвора. И наконтени хора на групи се отправяха към енорийските си черкви.

Коларят откара Нехлюдов не до самия затвор, а до завоя, който водеше към затвора.

Неколцината мъже и жени, повечето с бохчи, стояха тук, на този ъгъл, на стотина крачки от затвора. Вдясно имаше няколко ниски дървени постройки, вляво — двуетажна къща с някаква табела. Отпред се издигаше самото огромно каменно здание на затвора, но до него не допущаха посетителите. Часовоят ходеше с пушка назад-напред, като викаше строго по тия, които искаха да се промъкнат край него.

Пред вратичката на дървеното здание, отдясно срещу часовоя, седеше на пейка надзирател в мундир с галони, с бележник в ръка. Посетителите пристъпваха към него и казваха имената на ония, които искаха да видят, и той записваше. Нехлюдов също се приближи и каза името на Катерина Маслова. Надзирателят с галоните записа.

— Защо още не пущат? — попита Нехлюдов.

— Има черковна служба. Щом свърши службата, ще почнат да пущат.

Нехлюдов мина в групата на чакащите. От тълпата се отдели човек с окъсани дрехи и смачкана шапка, в лапатари на бос крак и с червени бразди по лицето и се упъти към затвора.

— Ти къде си тръгнал?! — извика му войникът с пушката.

— А ти какво ревеш? — без да се смути ни най-малко от виковете на часовоя, отвърна дрипавият и се върна назад. — Щом не пущаш, ще чакам. А той се разревал като някой генерални.

В тълпата се засмяха одобрително. Повечето от посетителите бяха лошо облечени, дори дрипави, но имаше и с приличен външен вид мъже и жени. До Нехлюдов стоеше добре облечен, пълен, червендалест човек с бръснато лице и с вързопче в ръка — навярно долни дрехи. Нехлюдов го попита дали за пръв път идва тук. Човекът с вързопчето отвърна, че идвал всяка неделя, и те се заприказваха. Той бил банков портиер; идвал да навести брат си, обвинен във фалшификация. Този добродушен човек разказа на Нехлюдов цялата си история и се готвеше да разпита и него, когато вниманието им привлякоха пристигналите с един кабриолет на гумени колелета, в който беше впрегнат голям породист вран кон, студент и дама, забулена с воал. Студентът носеше в ръце голям вързоп. Той се приближи до Нехлюдов и го попита може ли и какво да направи, за да предаде милостинята — гевреците, които е донесъл.

— По желанието на годеницата ми. Тази е годеницата ми, родителите й ни посъветваха да дарим затворниците.

— Аз самият идвам за пръв път и не знам, но мисля, че трябва да попитате ей тоя човек — каза Нехлюдов, като посочи надзирателя с галоните, седнал отдясно с бележника.

Докато Нехлюдов разговаряше със студента, голямата желязна врата на затвора с прозорче по средата се отвори и оттам излезе офицер в мундир с друг надзирател и надзирателят с бележника обяви, че пущането на посетителите започва. Часовоят се отдръпна и всички посетители се спуснаха към вратата на затвора с бързи крачки, а някои дори и тичешком, сякаш се страхуваха да не закъснеят. На вратата стоеше един надзирател, който броеше минаващите покрай него посетители, като произнасяше високо: „Шестнадесет, седемнадесет“ и тъй нататък. Вътре в зданието друг надзирател също броеше минаващите през следващата врата, като докосваше с ръка всекиго, за да може, като се провери сметката при излизането, да не остане нито един посетител в затвора и да не излезе нито един затворник. Този брояч, без да гледа кого пропуща, тупна с ръка Нехлюдов по гърба и това докосване на ръката на надзирателя в първия миг обиди Нехлюдов, но той веднага си спомни защо е дошъл тук и му стана съвестно за това чувство на неудоволствие и обида.

Първото помещение зад вратата беше голяма стая със сводове и железни решетки на малките прозорци. В тази стая, наречена „сборна“, Нехлюдов видя съвсем неочаквано в една ниша голямо разпятие.

„Защо е това?“ — помисли той, свързвайки неволно в представата си изображението на Христа с освободените, а не със затворените.

Нехлюдов вървеше с бавни крачки, като пропущаше пред себе си бързащите посетители, изпитвайки смесено чувство на ужас пред злодейците, затворени тук, жалост към невинните, които, както вчерашното момче и Катюша, трябваше да бъдат тук, и страх и умиление пред свиждането, което му предстоеше. На излизане от първата стая — вече на другия й край — надзирателят каза нещо. Но Нехлюдов, погълнат от мислите си, не обърна внимание на това и продължи нататък, накъдето вървяха повечето посетители, сиреч към мъжкото отделение, а не към женското, където отиваше.

Като пропущаше бързащите напред, той влезе последен в помещението, определено за свиждания. Първото нещо, което го порази, когато отвори вратата и влезе в това помещение, беше оглушителният, слят в един общ тътен шум от стотина гласове. Едва когато се приближи до хората, залепили се като мухи на захар до мрежата, която разделяше стаята на две, Нехлюдов разбра каква е работата. Стаята с прозорци на задната стена беше разделена на две не от една, а от две телени мрежи, спуснати от тавана до земята. Между мрежите ходеха надзирателите. Оттатък мрежите бяха затворниците, на отсамната страна — посетителите. Между едните и другите имаше две мрежи и около три аршина разстояние, тъй че беше невъзможно не само да предадеш нещо, но и да разпознаеш лицето отсреща, особено ако си късоглед. Мъчно беше и да се говори, човек трябваше да крещи с всички сили, за да го чуят. От двете страни имаше притиснати към мрежите лица — жени, мъже, бащи, майки, деца, които се мъчеха да се видят по-добре и да си кажат каквото искат. Но тъй като всеки се стараеше да говори така, че събеседникът му да го чуе, а и съседите искаха същото и гласовете им си пречеха един друг, всеки се мъчеше да надвика другия. От това се получаваше оня тътен, прекъсван от викове, който порази Нехлюдов още щом влезе в стаята. Нямаше никаква възможност да се разбере това, което се говореше. Само по лицата можеше да се съди какво се говори и какви отношения съществуват между говорещите. Най-близо до Нехлюдов стоеше бабичка със забрадка, която се беше прилепила до мрежата и с разтреперана брадичка викаше нещо на бледен млад човек с наполовин обръсната глава. Затворникът, вдигнал вежди и смръщил чело, внимателно я слушаше. До бабата стоеше млад човек в подевка, който, сложил ръце до ушите си, слушаше с поклащане на главата какво му говори приличен на него затворник с измъчено лице и побеляваща брада. По-нататък стоеше някакъв дрипльо и нещо крещеше и се смееше, като махаше с ръка. А до него седеше на пода жена с детенце с хубав вълнен шал и ридаеше, очевидно виждайки за пръв път оня побелял човек, който беше от другата страна, в затворническа куртка, с бръсната глава и във вериги. Над тая жена вратарят, с когото беше говорил Нехлюдов, викаше нещо с всички сили на един олисял затворник с бляскави очи от отсрещната страна. Когато Нехлюдов разбра, че ще трябва да говори при тези условия, в него се надигна чувство на възмущение против хората, които са могли да създадат това и да го поддържат. Беше му чудно, че такова ужасно положение, че такова издевателство над чувствата на хората не оскърбяваше никого. И войниците, и директорът, и посетителите, и затворниците правеха всичко това така, сякаш признаваха, че именно така трябва да бъде.

Нехлюдов прекара в тази стая около пет минути с някакво странно чувство на мъка, съзнание за безсилието си и несъгласие с целия свят; обзе го нравствено чувство на гадене, прилично на морска болест.