Лев Толстой
Възкресение (127)

XXVI

Като минаха антрето и до повръщане вонящия коридор, където за свое учудване завариха двама затворници да пикаят направо на пода, директорът, англичанинът и Нехлюдов, придружени от надзиратели, влязоха в първата каторжническа килия. В килията, с нарове по средата, всички затворници вече лежаха. Бяха около седемдесет души. Лежаха глава до глава, хълбок до хълбок. При влизането на посетителите всички скочиха, дрънкайки веригите си, и застанаха до наровете, с блеснали прясно избръснати наполовина глави. Двама души останаха да лежат. Единият беше млад човек, зачервен, очевидно с температура, другият — старец, който непрестанно пъшкаше.

Англичанинът запита отдавна ли е болен младият затворник. Директорът каза, че от сутринта, а старецът боледувал отдавна от стомах, но нямало къде да го настанят, защото лазаретът отдавна бил препълнен. Англичанинът поклати глава неодобрително и каза, че би искал да каже на тия хора няколко думи и помоли Нехлюдов да преведе това, което ще им каже. Оказа се, че англичанинът освен едната цел на пътуването си — описване на заточението и затворите в Сибир, имал и друга цел — да проповядва спасение чрез вярата и изкуплението.

— Кажете им, че Христос ги е съжалявал и обичал — каза той — и е умрял за тях. Ако вярват в това, ще се спасят. — Докато той говореше, всички затворници стояха мълчешком край наровете, с опънати надолу ръце. — В тази книга, кажете им — завърши той, — е казано всичко това. Има ли между тях грамотни?

Оказа се, че грамотните бяха повече от двадесет души. Англичанинът извади от ръчната си чанта няколко подвързани Нови завети и мускулести ръце със здрави, черни нокти под кълчищените ръкави се протегнаха към него, като се блъскаха една друга. Той даде в тази килия две евангелия и тръгна към следващата.

В следващата килия беше същото. Беше същата задуха, воня; също така отпред, между прозорците, висеше икона, а вляво от вратата стоеше кофата за изпражнения, и също тъй всички скочиха и се изопнаха, и също така трима души не станаха. Двамата станаха и седнаха, а единият продължаваше да лежи и дори не погледна към влезлите: това бяха болните. Англичанинът и тук каза същата реч и също тъй раздаде две евангелия.

В третата килия се чуваха викове и шум. Директорът захлопа и закрещя: „Мирно!“ Когато вратата се отвори, всички се изтегнаха пак по наровете освен неколцина болни и двамата скандалджии, които с обезобразени от злоба лица се бяха счепкали, единият — за косата, другият — за брадата. Те се пуснаха един друг едва тогава, когато надзирателят изтича към тях. Носът на единия бе разбит и кървав и течаха сополи, слюнки и кръв, които той изтриваше с ръкава на кафтана си; другият събираше изскубаните от брадата косми.

— Старшината! — строго извика директорът.

Излезе напред хубав, силен човек.

— Не беше възможно да се усмирят, ваше превъзходителство! — каза старшината, като се усмихваше весело с очи.

— Ще видим — каза намръщен директорът.

— What did they fight for?^[1] — попита англичанинът.

Нехлюдов попита старшината за какво са спорели.

— За партенка, пипнал чужда — каза старшината, като продължаваше да се усмихва. — Оня го блъснал, тоя отвърнал.

Нехлюдов преведе на англичанина.

— Бих искал да им кажа няколко думи — каза англичанинът, като се обръщаше към директора.

Нехлюдов преведе. Директорът каза: „Може.“ Тогава англичанинът извади своето евангелие в кожена подвързия.

— Моля ви се, преведете това — каза той на Нехлюдов. — Вие се скарахте и се сбихте, а Христос, който умря за нас, ни даде друго средство да разрешаваме нашите спорове. Попитайте ги знаят ли как по закона на Христа трябва да се постъпва с човек, който ни обижда.

Нехлюдов преведе думите и въпроса на англичанина.

— Да се оплачеш на началството, ще разбере ли? — каза въпросително единият, като изгледа под око величествения директор.

— Кат го набиеш, тогава няма да обижда — каза другият.

Чу се от няколко страни одобрителен смях. Нехлюдов преведе на англичанина техните отговори.

— Кажете им, че по закона на Христа трябва да направят тъкмо обратното: ако те ударят по едната страна, обърни другата — каза англичанинът, като с жест сякаш обръщаше страната си.

Нехлюдов преведе.

— Нека опита сам — каза нечий глас.

— А ако му залепят плесница и по другата, какво ще обърне? — каза един от лежащите болни.

— Така той цял ще те изпобие.

— Хайде, опитай — каза някой отзад и весело се засмя. Общо неудържимо кикотене обхвана цялата килия; дори пребитият се засмя през кръвта и сополите. Смееха се и болните.

Англичанинът не се смути и помоли да им предадат, че това, което изглежда невъзможно, става възможно и леко за вярващите.

— Попитайте ги пият ли.

— Тъй вярно — чу се един глас и заедно с него пак подсвирване и кикотене.

В тази килия болните бяха четирима. На въпроса на англичанина защо болните не се съберат в една килия, директорът отговори, че те сами не искали. А тия болни не са болни от заразителна болест и фелдшерът ги преглежда и им помага.

— Втора седмица не се е вестявал — каза един глас.

Директорът не отговори и ги поведе към следващата килия. Пак отключиха вратата и всички станаха и затихнаха, и пак англичанинът раздаде евангелия; същото беше и в петата, и в шестата, и надясно, и наляво, и от двете страни.

От каторжниците минаха към заточениците, от заточениците към обществените и към доброволно следващите ги. Навсякъде беше едно и също: навсякъде се показваха такива студени, гладни, бездеятелни, заразени от болести, опозорени, затворени като диви зверове хора.

Като раздаде нужното число евангелия, англичанинът вече престана да раздава и дори да държи речи. Тежкото зрелище и главно задушният въздух бяха смазали очевидно и неговата енергия и той вървеше из килиите, като мърмореше само „All right“^[2] на обясненията на директора какви затворници има във всяка килия.

Нехлюдов вървеше като насън, безсилен да се откаже и да си иде, все със същото чувство на умора и безнадеждност.