Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XIX

В такова душевно състояние се намираше Нехлюдов, когато мина от съдебната зала в стаята на заседателите. Той седеше до прозореца и слушаше разговорите около себе си, като непрестанно пушеше.

Веселият търговец очевидно съчувствуваше от душа на начина, по който търговецът Смелков е умеел да прекарва времето си.

— Ех, брат, славно е гулял човекът, по сибирски. Пък и е разбирал от хубаво, виж какво момиче си харесал!

Старейшината изтъкваше някакви съображения, че цялата работа била в експертизата. Пьотр Герасимович се шегуваше с продавача евреин и двамата се разсмяха гръмко за нещо. Нехлюдов отговаряше едносрично на зададените му въпроси и искаше само едно — да го оставят на мира.

Когато съдебният пристав със своята някак крива походка покани отново заседателите в съдебната зала, Нехлюдов изпита страх, като че не той отиваше да съди, а него водеха на съд. Дълбоко в душата си той чувствуваше вече, че е негодник, комуто трябва да бъде съвестно да гледа хората в очите, а същевременно по навик се изкачи със самоуверените си движения на подиума и седна на мястото си — втори след старейшината, като скръсти крак връз крак и започна да си играе с пенснето.

Подсъдимите също бяха изведени някъде и току-що ги въведоха пак.

В залата имаше нови лица — свидетелите, и Нехлюдов забеляза, че Маслова погледна на няколко пъти, като че не можеше да откъсне очи, към една много натруфена, облечена в коприна и кадифе дебела жена, с висока шапка с голяма кордела и с елегантна дамска чантичка на голата до лакътя ръка, която седеше на първия ред пред решетката. Както по-късно узна, това беше свидетелката — съдържателката на онова заведение, в което беше живяла Маслова.

Започна разпитът на свидетелите: име, вероизповедание и прочие. После, след запитване на страните как искат да бъдат разпитани свидетелите — под клетва или не, — пак дойде оня стар свещеник, като движеше с мъка краката си и като поправяше пак така златния кръст на коприненото си расо, със същото спокойствие и увереност, че върши много полезна и важна работа, закле свидетелите и експерта. Когато клетвата свърши, изведоха всички свидетели, като остана само една, именно Китаева, съдържателката на публичния дом. Попитаха я какво знае по това дело. С престорена усмивка, като кълчеше превзето при всяко изречение главата си в шапка, Китаева разказа всичко подробно и последователно с немски акцент.

Най-напред при нея в заведението дошъл познатият камериер Симон, за да иска момиче за богатия сибирски търговец. Тя изпратила Любаша, след известно време Любаша се върнала с търговеца.

— Търговецът беше вече в екстаз — говореше Китаева леко усмихната — и продължи да пие и у нас и да черпи момичетата; но понеже парите не му стигнаха, той изпрати в стаята си същата тази Любаша, към която беше получил предилекция[1] — каза тя, като погледна подсъдимата.

На Нехлюдов се стори, че Маслова се усмихна при това и тази усмивка му се видя отвратителна. Обзе го странно неопределено чувство на погнуса, смесено със състрадание.

— А какво мнение имахте вие за Маслова? — почервенял, плахо попита определеният от съда съдебен кандидат за защитник на Маслова.

— Най-добро — отвърна Китаева. — Момиче образован и шикарна. То възпитавал се в добро семейство и могли да чете по френски. Понякога момичето пил повечко, но никога не напивал се. Съвсем добър момиче.

Катюша гледаше съдържателката, но после изведнъж отмести поглед към заседателите и го спря на Нехлюдов, а лицето й стана сериозно и дори строго. Едното от тия строги очи беше кривогледо. Тия две странно гледащи очи бяха спрени доста дълго време на Нехлюдов и въпреки обзелия го ужас той не можеше да откъсне поглед от тия разногледи очи, на които бялото беше извънредно ярко. Той си спомни оная страшна нощ с чупещите се ледове, с падналата мъгла и главно с оня нащърбен, обърнат месец, който изгря призори, като осветяваше нещо черно и страшно. Тия две черни очи, които гледаха и него, и покрай него, му спомняха това черно и страшно нещо.

„Позна ме“ — помисли си той. И Нехлюдов сякаш се сви, очаквайки да получи удар. Но тя не бе го познала. Въздъхна спокойно и пак се загледа в председателя. Нехлюдов също въздъхна. „Ах, дано свърши по-скоро!“ — мислеше той. Сега той изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше на лов, когато трябваше да доубива ранената птица — и гадост, и жалост, и досада. Недоубитата птица се мята в ловджийската чанта; и противно, и ти жал, и ти се ще да я доубиеш по-скоро и да я забравиш.

Такова смесено чувство изпитваше сега Нехлюдов, като слушаше разпита на свидетелите.

Бележки

[1] Т.е. предпочитание — Бел.р.