Лев Толстой
Възкресение (19)

XIX

В такова душевно състояние се намираше Нехлюдов, когато мина от съдебната зала в стаята на заседателите. Той седеше до прозореца и слушаше разговорите около себе си, като непрестанно пушеше.

Веселият търговец очевидно съчувствуваше от душа на начина, по който търговецът Смелков е умеел да прекарва времето си.

— Ех, брат, славно е гулял човекът, по сибирски. Пък и е разбирал от хубаво, виж какво момиче си харесал!

Старейшината изтъкваше някакви съображения, че цялата работа била в експертизата. Пьотр Герасимович се шегуваше с продавача евреин и двамата се разсмяха гръмко за нещо. Нехлюдов отговаряше едносрично на зададените му въпроси и искаше само едно — да го оставят на мира.

Когато съдебният пристав със своята някак крива походка покани отново заседателите в съдебната зала, Нехлюдов изпита страх, като че не той отиваше да съди, а него водеха на съд. Дълбоко в душата си той чувствуваше вече, че е негодник, комуто трябва да бъде съвестно да гледа хората в очите, а същевременно по навик се изкачи със самоуверените си движения на подиума и седна на мястото си — втори след старейшината, като скръсти крак връз крак и започна да си играе с пенснето.

Подсъдимите също бяха изведени някъде и току-що ги въведоха пак.

В залата имаше нови лица — свидетелите, и Нехлюдов забеляза, че Маслова погледна на няколко пъти, като че не можеше да откъсне очи, към една много натруфена, облечена в коприна и кадифе дебела жена, с висока шапка с голяма кордела и с елегантна дамска чантичка на голата до лакътя ръка, която седеше на първия ред пред решетката. Както по-късно узна, това беше свидетелката — съдържателката на онова заведение, в което беше живяла Маслова.

Започна разпитът на свидетелите: име, вероизповедание и прочие. После, след запитване на страните как искат да бъдат разпитани свидетелите — под клетва или не, — пак дойде оня стар свещеник, като движеше с мъка краката си и като поправяше пак така златния кръст на коприненото си расо, със същото спокойствие и увереност, че върши много полезна и важна работа, закле свидетелите и експерта. Когато клетвата свърши, изведоха всички свидетели, като остана само една, именно Китаева, съдържателката на публичния дом. Попитаха я какво знае по това дело. С престорена усмивка, като кълчеше превзето при всяко изречение главата си в шапка, Китаева разказа всичко подробно и последователно с немски акцент.

Най-напред при нея в заведението дошъл познатият камериер Симон, за да иска момиче за богатия сибирски търговец. Тя изпратила Любаша, след известно време Любаша се върнала с търговеца.

— Търговецът беше вече в екстаз — говореше Китаева леко усмихната — и продължи да пие и у нас и да черпи момичетата; но понеже парите не му стигнаха, той изпрати в стаята си същата тази Любаша, към която беше получил предилекция^[1] — каза тя, като погледна подсъдимата.

На Нехлюдов се стори, че Маслова се усмихна при това и тази усмивка му се видя отвратителна. Обзе го странно неопределено чувство на погнуса, смесено със състрадание.

— А какво мнение имахте вие за Маслова? — почервенял, плахо попита определеният от съда съдебен кандидат за защитник на Маслова.

— Най-добро — отвърна Китаева. — Момиче образован и шикарна. То възпитавал се в добро семейство и могли да чете по френски. Понякога момичето пил повечко, но никога не напивал се. Съвсем добър момиче.

Катюша гледаше съдържателката, но после изведнъж отмести поглед към заседателите и го спря на Нехлюдов, а лицето й стана сериозно и дори строго. Едното от тия строги очи беше кривогледо. Тия две странно гледащи очи бяха спрени доста дълго време на Нехлюдов и въпреки обзелия го ужас той не можеше да откъсне поглед от тия разногледи очи, на които бялото беше извънредно ярко. Той си спомни оная страшна нощ с чупещите се ледове, с падналата мъгла и главно с оня нащърбен, обърнат месец, който изгря призори, като осветяваше нещо черно и страшно. Тия две черни очи, които гледаха и него, и покрай него, му спомняха това черно и страшно нещо.

„Позна ме“ — помисли си той. И Нехлюдов сякаш се сви, очаквайки да получи удар. Но тя не бе го познала. Въздъхна спокойно и пак се загледа в председателя. Нехлюдов също въздъхна. „Ах, дано свърши по-скоро!“ — мислеше той. Сега той изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше на лов, когато трябваше да доубива ранената птица — и гадост, и жалост, и досада. Недоубитата птица се мята в ловджийската чанта; и противно, и ти жал, и ти се ще да я доубиеш по-скоро и да я забравиш.

Такова смесено чувство изпитваше сега Нехлюдов, като слушаше разпита на свидетелите.