Лев Толстой
Възкресение (122)

XXI

Нехлюдов стоеше на края на сала и гледаше широката бърза река. Във въображението му изникнаха, като се сменяха, два образа: подскачащата от друсането глава на умиращия в озлобление Крилцов и фигурата на Катюша, крачеща бодро по края на пътя със Симонсон. Едното впечатление — от неприготвения за смъртта умиращ Крилцов — беше тежко и тъжно. Другото впечатление — от бодрата Катюша, намерила любов в такъв човек като Симонсон и застанала сега на твърдия и сигурен път на доброто — трябваше да бъде радостно, но за Нехлюдов то също беше тежко и той не можеше да преодолее тази тежест.

От града по водата достигна тътен и меден звук на голяма камбана. Стоящият до Нехлюдов колар и всички колари снеха един подир друг шапки и се прекръстиха. Обаче най-близкостоящият до перилата нисък, рошав старик, когото Нехлюдов отначало не беше забелязал, не се прекръсти, а вдигна глава и втренчи поглед в Нехлюдов. Тоя старец беше облечен в изпокърпена подевка, платнени гащи и износени, закърпени ботуши. На рамо носеше малка торба, на главата — висок протрит кожен калпак.

— Ти защо не се молиш, старче? — каза Нехлюдовият колар, като надяна и оправи калпака си. — Или не си кръстен?

— На кого да се моля? — каза рошавият старик, като изговаряше решително, предизвикателно и бързо сричка след сричка.

— То се знае на кого — на бога — иронично каза коларят.

— А ти ми посочи де е той, твоят бог.

Имаше нещо тъй сериозно и твърдо в израза на стареца, че коларят, почувствувал, че има работа със силен човек, малко се смути, но не се издаде и в желанието си да не премълчи и да не се изложи пред ослушващата се публика, бързо отвърна:

— Къде ли? То се знае — на небето.

— А ти бил ли си там?

— Бил, не бил, всеки знае, че трябва да се молим богу.

— Но никой нигде не е виждал бога. Той прати единородния си син, роден в недрата на отца си — каза старецът строго намръщен със същата скороговорка.

— Ти, види се, нямаш съвест, невернико. На дявола се молиш — каза коларят, като втикваше големия камшик в пояса и оправяше оглавника на третия кон.

Някой се засмя.

— А ти от каква си вяра, дядо? — попита един вече на средна възраст човек, който стоеше с колата си на края на сала.

— Никаква вяра нямам. Затуй никому, никому не вярвам освен на себе си — пак тъй бърже и решително отвърна старецът.

— Но как ще вярваш на себе си? — каза Нехлюдов, като се намеси в разговора. — Може да сбъркаш.

— Никогаж — тръскайки глава, решително отвърна старецът.

— Тогава защо има различни вери? — попита Нехлюдов.

— Затова има различни вери, че на хората вярват, а на себе си не вярват. И аз вярвах на хората и се лутах кат в тайга; тъй се залутах, че не вярвах да се измъкна. И староверци, и нововерци, и съботници, и самобичуващи се, и старообрядци, и новообрядци, австрияци и скопци. Всяка вяра себе си хвали. Затуй са плъзнали като слепи палета. Вери много, а духът един. И в теб, и в мен, и в него. Значи, всеки да вярва в своя си дух и ей всички ще бъдат едно. Ако всеки е верен на себе, всички ще бъдат единни.

Старецът говореше високо и все се оглеждаше, очевидно с желанието да го слушат колкото е възможно повече хора.

— Как, отдавна ли изповядвате това? — попита го Нехлюдов.

— Аз ли? Отдавна. Веч двайсет и три години ме преследват.

— Как преследват?

— Както преследваха Христа, тъй преследват и мене. Хващат ме и ме влачат по съдилища, при попове, книжници и фарисеи; затваряха ме в лудница. Но нищо не могат ми направи, щото съм слободен. „Как се казваш?“ — питат ме. Мислят, че ще приема върху си някакво звание. Но аз не приемам никакво звание. От всичко се отрекох, нямам ни име, ни местожителство, ни отечество — нищо нямам. Сам за себе си съм. Как ме наричат? Човек. „А на колко си години?“ — „Не съм ги броил — казвам, — пък и нямат брой, щото съм бил винаги и винаги ще бъда.“ — „А кои са — казват — баща ти, майка ти?“ — „Не, казвам, нямам ни баща, ни майка освен бога и земята. Бог е баща ми, земята — майка ми.“ — „А царя — казват — признаваш ли?“ — „Защо да го не признавам? Той е цар за себе си, аз съм цар за мене си.“ — „Ех — казват, — с тебе не може да се говори.“ — „Та не ви карам да говорите с мене“ — казвам. Все тъй ме мъчат.

— А сега къде отивате? — попита Нехлюдов.

— Че където бог ме отведе. Работя, кат няма работа — прося — завърши старецът, като забеляза, че салът пристигна на другия бряг, и победоносно изгледа всички, които го слушаха.

Салът спря на другия бряг. Нехлюдов извади портмонето си и предложи на стареца пари. Старецът отказа.

— Това не вземам. Хляб вземам — каза той.

— Е, прощавай.

— Няма какво да прощавам. Ти не ме обиди. А и не можеш ме обиди — каза старецът и почна да надява на раменете си снетата торба. През това време изблъскаха тройката и впрегнаха конете.

— Що ви трябва да разговаряте, господарю — каза коларят на Нехлюдов, когато той, като даде за почерпка на великаните-превозвачи, влезе в колата. — Ей тъй, безпътен скитник.