Лев Толстой
Възкресение (119)

XVIII

Когато Нехлюдов се върна подир Катюша в мъжката килия, там всички бяха развълнувани. Набатов, който ходеше навсякъде, влизаше във връзка с всички, всичко наблюдаваше, беше донесъл една новина, която бе поразила всички. Новината беше, че той намерил на стената записка, писана от революционера Петлин, осъден на каторжна работа. Всички предполагаха, че Петлин е вече отдавна в Кара, и изведнъж се оказваше, че той съвсем наскоро е минал по този път, сам с углавните.

„На 17 август — пишеше в записката — ме изпратиха сам с углавните. Неверов беше с мен и се обеси в Казан, в лудницата. Аз съм здрав и бодър и очаквам всичко добро.“

Всички обсъждаха положението на Петлин и причините за самоубийството на Неверов. Крилцов мълчеше съсредоточено, загледан пред себе си с втренчен, бляскав поглед.

— Мъжът ми казваше, че Неверов виждал призраци още в Петропавловската — каза Ранцева.

— Да, поет, фантазьор, такива хора не издържат единичния затвор — каза Новодворов. — Виж аз, когато попаднах в единична килия, не позволявах на въображението си да работи, а най-системно разпределях времето си. Затова и винаги понасях всичко лесно.

— Какво не понася човек! Аз пък често просто съм се радвал, когато ме затворят — каза Набатов с бодър глас, очевидно за да разсее мрачното настроение. — Инак все се боиш: ту че сам ще попаднеш и ще забъркаш и другите, пък и на делото ще напакостиш; а щом те затворят — край на отговорността, можеш да си отдъхнеш. Седиш и си пушиш.

— Ти познаваше ли го отблизо? — попита Маря Павловна, като поглеждаше неспокойно внезапно променилото се, хлътнало лице на Крилцов.

— Неверов бил фантазьор! — заговори изведнъж Крилцов, като се задъхваше, сякаш дълго беше крещял или пял. — Неверов беше човек, каквито, както казваше нашият портиер, рядко ражда земята. Да… той беше кристален човек, цял прозрачен. Да… той не само не можеше да излъже, но не можеше и да се преструва. Не с тънка кожа — не, а беше сякаш цял одран и всичките му нерви оголени. Да… сложна, богата натура, не такава… Но няма що да говоря!… — Той помълча. — Ние спорим кое е по-добро — каза той, злобно намръщен, — първо да се просвети народът и после да се изменят формите на живот, или първо да се изменят формите на живот и после — как да се борим: с мирна пропаганда или с терор? Спорим, да. А те не спорят, те си знаят работата, съвсем им е безразлично ще загинат ли, няма ли да загинат десетки-стотици хора, и то какви хора! Напротив, на тях им трябва да загинат най-добрите. Да, Херцен казваше, че като премахнали декабристите, понижили общото равнище. Как няма да го понижат! После премахнаха и самия Херцен и съвременниците му. Сега пък неверовци…

— Всички не могат да унищожат — каза Набатов с бодрия си глас. — Все ще останат за разплод.

— Не, няма да останат, щом почнем да жалим ония — с по-висок глас, без да оставя да го прекъснат, каза Крилцов. — Дай ми една цигара.

— Но ти не си добре, Анатолий — каза Маря Павловна, — моля ти се, не пуши.

— Ах, остави! — сърдито каза той и запуши, но веднага се закашля; почна да му се повдига до повръщане. След като плю, той продължи: — Вършихме не това, което трябваше, не това. Не да разсъждаваме, а всички да се сплотим… и да ги унищожим. Да.

— Но нали и те са хора — каза Нехлюдов.

— Не, те не са хора — тия, които могат да правят това, което правят… Не, ето на̀, казват, бомби били измислили и балони. Да, да се дигне човек с балон и да ги засипе с бомби, докато ги изтреби като дървеници… Да, защото… — започна той, но изведнъж, цял зачервен, се закашля още по-силно и от устата му рукна кръв.

Набатов изтича за сняг. Маря Павловна извади валерианови капки и му ги подаваше, но той, затворил очи, я отблъскваше с бялата си отслабнала ръка и тежко, учестено дишаше. Когато снегът и студената вода го успокоиха малко и те го нагласиха да спи, Нехлюдов се сбогува с всички и тръгна към изхода заедно с подофицера, който беше дошъл за него и вече отдавна го чакаше.

Углавните сега бяха утихнали и повечето спяха. Макар че в килиите хората лежаха и на наровете, и под наровете, и в проходите, нямаше място за всички и част от тях лежаха на пода в коридора, сложили глави върху торбите и покрили се с влажните си халати.

През вратите на килиите и в коридора се чуваха хъркане, въздишки и сънен говор. Навред се виждаха плътни купчини човешки фигури, покрити с халати. Само в ергенската углавна не спяха няколко души, седнали в ъгъла около парченце свещ, която те угасиха, щом видяха войника, и още един старик в коридора, под лампата; той седеше гол и пощеше паразитите от ризата си. Замърсеният въздух в помещението на политическите изглеждаше чист в сравнение с вонящата задуха, която владееше тук. Опушената лампа се виждаше като през мъгла, беше трудно да се диша. За да минеш по коридора, без да настъпиш или да засегнеш с крак някого от заспалите, трябваше да оглеждаш пред себе си празното място и като сложиш крака си върху него, да дириш място за следната крачка. Трима души, които очевидно не бяха намерили място и в коридора, се бяха разположили в преддверието, под самата воняща и протекла каца за изпражнения. Единият от тия хора беше някакво глупаво старче, което Нехлюдов често виждаше при пътуването. Другият беше около десетгодишно момче; то лежеше между двамата затворници и сложило ръка под бузата си, спеше върху крака на единия от тях.

Като излезе от вратата, Нехлюдов се спря и отворил широко уста, дълго диша усилено студения въздух.