Лев Толстой
Възкресение (45)

XLV

Нехлюдов искаше да измени целия си външен начин на живот; да даде под наем голямата си квартира, да разпусне прислугата и да иде на хотел. Но Аграфена Петровна му доказа, че няма никакъв смисъл да променя живота си до зимата; през лятото никой няма да вземе квартирата, а и той все трябва да живее някъде и да държи мебелите и вещите си. Така че всички усилия на Нехлюдов да промени външно живота си (искаше да се нареди просто, по студентски), не доведоха до нищо. Не само че всичко си остана както беше, но в къщи започна трескава работа за проветряване, простиране и тупане на всякакви вълнени и кожени неща, в която взимаха участие и дворникът, и помощникът му, и готвачката, и дори Корней. Отначало изнасяха и простираха на въжета някакви мундири и странни кожени неща, които не се употребяваха никога от никого, после почнаха да изнасят килими и мебели и дворникът и помощникът му, засукали ръкави на мускулестите си ръце, усилено и в такт изтупваха тия вещи и по всички стаи се разнасяше миризма на нафталин. Като минаваше по двора или гледаше през прозорците, Нехлюдов се учудваше колко ужасно много бяха всичките тези вещи и как всички бяха напълно безполезни.

„Едничкото предназначение на тия неща — мислеше Нехлюдов — е да създадат случай за Аграфена Петровна, Корней, вратаря и помощника му и готвачката да правят гимнастически упражнения.“

„Няма смисъл да променям начина си на живот сега, докато делото на Маслова не е решено — мислеше Нехлюдов. — Пък е и много трудно. И без това всичко ще се промени от само себе си, когато я освободят или заточат и аз отида с нея.“

В определения от адвоката Фанарин ден Нехлюдов отиде при него. Като влезе във великолепния му собствен дом с огромни растения и чудни завеси на прозорците и изобщо с оная богата обстановка, свидетелствуваща за луди, тоест без труд получени пари, каквато имат само внезапно забогателите хора, Нехлюдов завари в приемната очакващи реда си посетители, като пред докторски кабинет, насядали тъжно около маси с илюстровани списания, които трябваше да ги развличат. Помощникът на адвоката, който седеше тук пред висока маса, позна Нехлюдов, приближи се към него, ръкува се и каза, че ей сега ще доложи на шефа си. Но преди още помощникът да се приближи до вратата на кабинета, тя сама се отвори и се чуха високите, оживени гласове на възрастен набит човек с червено лице и гъсти мустаци, в съвсем нов костюм и на самия Фанарин. И двете лица имаха оня израз, какъвто имат лицата на хора, току-що свършили изгодна, но не съвсем почтена работа.

— Сам сте си виновен, драги — казваше усмихнато Фанарин.

— И в рая бих отишъл, но греховете не ме пущат.

— Хайде, хайде, знаем ви ние.

И двамата се засмяха фалшиво.

— А, княже, заповядайте — каза Фанарин, виждайки Нехлюдов, и като кимна още веднъж на излизащия търговец, въведе Нехлюдов в своя работен кабинет в строг стил. — Заповядайте, може да запушите — каза адвокатът, като сядаше срещу Нехлюдов и едва сдържаше усмивката си поради успеха на предишното дело.

— Благодаря, идвам по делото на Маслова.

— Да, да, ей сега. Ама че са шарлатани тия богаташи! — каза той. — Видяхте ли този юначага? Има дванадесетина милиона капитал. А произнася „пущът“. Но само да може да изкопчи от нас двадесет и пет рублева банкнотка — със зъби ще я изтръгне.

„Той казва «пущът», а ти казваш «двадесет и пет рублева банкнотка»“ — мислеше между това Нехлюдов, почувствувал непреодолимо отвращение към този разпуснат човек, който искаше да му докаже с тона си, че с него, с Нехлюдов, той е един лагер, докато дошлите клиенти и останалите са от друг, чужд нему лагер.

— Ей че ме измъчи, ужасен негодник. Исках да споделя с вас, та да ми олекне… — каза адвокатът, сякаш за да се оправдае, че не говори за работата. — Тъй, а сега за вашето дело… Прочетох го внимателно и „съдържанието му не одобрих“, както е казано у Тургенев, тоест адвокатчето не го е бивало и е пропуснало всички поводи за касация.

— В такъв случай какво решихте?

— Ей сегичка. Кажете му — обърна се той към влезлия помощник, — че както съм казал, тъй ще бъде, ако може — добре, ако не може — здраве.

— Но той не е съгласен.

— Тогава много му здраве — каза адвокатът и лицето му от радостно и добродушно изведнъж стана мрачно и зло.

— Ето на̀, а разправят, че адвокатите взимали даром парите на хората — каза той, като придаде на лицето си отново предишната ведрост. — Отървах един несъстоятелен длъжник от едно съвсем неправилно обвинение и сега всички при мен тичат. А всяко такова дело струва огромен труд. Че и ние също, както е казал някакъв писател, оставяме късче месо в мастилницата. И така, вашето дело или делото, което ви интересува — продължаваше той, — е водено отвратително, основателни поводи за касация няма, но все пак можем да се опитаме да го касираме и аз ето що съм написал.

Той взе лист изписана хартия и като изяждаше набързо някои неинтересни формални думи и произнасяше особено внушително други, започна да чете:

— „До Касационния съд, углавно отделение, и т.н. и т.н., жалба от еди-коя си и еди-коя си. С решението на състоялия се и т.н. и т.н. вердикт, и т.н. е призната едикоя си Маслова за виновна за лишение от живот чрез отравяне търговеца Смелков и въз основа на чл. 1454 от Наказателния закон е осъдена на… и т.н. каторжна работа и т.н.“

Той спря; очевидно, въпреки дългогодишния си навик все пак с удоволствие слушаше своята творба.

— „Тази присъда е резултат на толкова важни процесуални нарушения и грешки — продължаваше той внушително, — че подлежи на отменяване. Първо: четенето на акта за изследване вътрешностите на Смелков е било прекъснато през време на съдебното дирене в самото начало от председателя“ — едно.

— Но четенето бе поискано от обвинителя — с учудване каза Нехлюдов.

— Все едно, защитата е имала основание да иска същото.

— Но това съвсем не беше нужно.

— Все пак това е повод. По-нататък: „Второ, защитникът на Маслова — продължаваше да чете той — е бил прекъснат през време на речта си от председателя, когато, в желанието си да характеризира личността на Маслова, докоснал вътрешните причини на нейното падение на това основание, че уж думите на защитника не се отнасяли пряко към делото, а между това в углавните дела, както неведнъж е било установено от Сената, поясняването характера и изобщо нравствения образ на подсъдимия има първенствуващо значение, поне за правилното решение на въпроса за вменяването“ — две — каза той, като погледна Нехлюдов.

— Но той говори много лошо, тъй че нищо не можеше да се разбере — каза Нехлюдов с още по-голямо учудване.

— Момчето е съвсем глупаво и, разбира се, не е могло да каже нищо свястно — с усмивка каза Фанарин, — но това все пак е повод. Но по-нататък: „В заключителните си думи, въпреки категоричното постановяване на т.1, чл.801 от Правилника за углавно съдопроизводство, председателят не е разяснил на съдебните заседатели от какви юридически елементи се образува понятието за виновност и не им е казал, че те имат право, признавайки за доказан факта на даването от Маслова отрова на Смелков, да не й вменяват това деяние във вина поради липсата у нея на умисъл за убийство и по този начин да я признаят за виновна не в углавно престъпление, а само в простъпка — непредпазливост, като последица от която, неочаквано за Маслова, се явява смъртта на търговеца.“ Ето това е главното.

— Но ние и сами можехме да разберем това. То е наша грешка.

— „И най-сетне, четвърто — продължаваше адвокатът, — отговорът на съдебните заседатели на въпроса на съда за виновността на Маслова е даден в такава форма, която съдържа в себе си явно противоречие. Маслова се обвинява в умишлено отравяне на Смелков с изключително користна цел, която е едничкият мотив за убийството, а заседателите в отговора си отхвърлят целта за грабеж и участието на Маслова в кражбата на ценностите, от което следва очевидно, че те са имали пред вид да отхвърлят умисъл у подсъдимата за убийство и само по недоразумение, предизвикано от непълнотата в заключителната реч на председателя, не са изразили това в отговора си по надлежния начин, а затова пък отговорът на заседателите е изисквал безусловното приложение на чл.816 и 808 от Правилника за углавно съдопроизводство, тоест разяснение на заседателите от страна на председателя на сторената от тях грешка и връщане за ново разглеждане и нов отговор на въпроса за виновността на подсъдимата“ — прочете Фанарин.

— Но защо председателят не направи това?

— Аз също бих искал да знам защо — каза със смях Фанарин.

— В такъв случай сигурно Сенатът ще поправи грешката?

— Зависи от това, кои безделници ще заседават там в дадения момент.

— Безделници?

— Безделници от дружеството за покровителство на инвалидите. Така. По-нататък пишем: „Такова решение не дава право на съда — продължаваше той бърже — да осъди Маслова углавно и прилагането към нея на т.3 от член 771 на Правилника за углавно съдопроизводство съставлява рязко и голямо нарушение на основните положения на нашия углавен процес. Въз основа на изложението имам чест да ходатайствувам и т.н. и т.н. за отменяване съгласно чл.чл.909, 910, 912, т.2 и 928 от Правилника за углавно съдопроизводство и т.н. и т.н. и за връщане на това дело в друго отделение на същия съд за ново разглеждане.“ И тъй, направихме всичко, което можеше да се направи. Но да ви кажа откровено, малка е вероятността за успех. Впрочем всичко зависи от състава на отделението в Сената. Ако имате познати, направете постъпки.

— Познавам тоя-оня.

— И по-скоро, инак всички ще заминат да лекуват хемороидите си и тогава ще трябва да се чака цели три месеца… А пък в случай на несполука остава да се подаде жалба до височайшето име. Това също зависи от задкулисната работа. И в тоя случай съм готов да ви услужа, тоест не в задкулисната работа, а в написване на молбата.

— Благодаря ви, а хонорара, значи…

— Помощникът ми ще ви предаде преписаната на чисто жалба и ще ви каже.

— Исках да ви попитам още нещо: прокурорът ми даде пропуск за затвора за това лице, но в затвора ми казаха, че за свиждания вън от определените дни и място трябвало още разрешение от губернатора. Трябва ли такова нещо?

— Мисля, че да. Но сега губернатора го няма, замества го вицегубернаторът. Но той е такъв тъп глупак, че с него едва ли ще можете да свършите нещо.

— Маслеников ли?

— Да.

— Познавам го — каза Нехлюдов и стана, за да си върви.

В тоя миг в стаята се втурна с бързи крачки малка, страшно грозна, чипоноса, костелива, жълта жена — жената на адвоката, която очевидно никак не се чувствуваше подтисната от грозотата си. Тя беше не само необикновено оригинално облечена — върху нея имаше нещо натруфено, — и кадифено, и копринено, и яркожълто, и зелено, — а и редките й коси бяха накъдрени, и тя влетя в чакалнята победоносно, придружена от дълъг усмихващ се човек с пръстен цвят на лицето, в сюртук с копринени ревери и бяла връзка. Той беше писател. Нехлюдов го знаеше по лице.

— Анатол — каза тя, като отваряше вратата, — ела при мен. Семьон Иванович обеща да прочете свое стихотворение, а ти трябва да ни прочетеш за Гаршин, непременно.

Нехлюдов искаше да излезе, но жената на адвоката си пошепна нещо с мъжа си и веднага се обърна към него.

— Моля ви се, княже — аз ви познавам и смятам за излишно да ни представят един на друг, — посетете нашето литературно утро. Ще бъде много интересно. Анатол чете чудесно.

— Виждате ли колко разнообразни задължения имам — каза Анатол, разперил ръце, като се усмихваше и сочеше жена си, изразявайки с това невъзможността да се устои на такава прелестна особа.

С тъжно и строго лице и най-учтиво Нехлюдов благодари на жената на адвоката за честта да бъде поканен, но отказа поради невъзможност и излезе в чакалнята.

— Какъв преструванко — каза за него жената на адвоката, когато той излезе.

В чакалнята помощникът предаде на Нехлюдов готовата молба и на въпроса за хонорара отвърна, че Анатолий Петрович е определил хиляда рубли, като обясни при това, че собствено Анатолий Петрович не взимал такива дела, но правел това заради него.

— Кой трябва да подпише заявлението? — попита Нехлюдов.

— Може самата подсъдима, а ако е невъзможно — и Анатолий Петрович, като вземе от нея пълномощно.

— Не, аз ще ида да взема подписа й — каза Нехлюдов, зарадван от случая да види Катюша преди определения ден.