Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

L

Като се събуди на другия ден сутринта, Нехлюдов си спомни всичко онова, което беше станало, и му стана страшно.

Но въпреки този страх той реши сега по-твърдо от всякога, че ще продължи започнатата работа.

С това чувство на съзнание за своя дълг той излезе от къщи и се запъти към Маслеников — да го помоли за разрешително за посещения в затвора освен при Маслова още и при оная бабичка Меншова със сина й, за която го помоли Маслова. Освен това искаше да помоли за свиждане с Богодуховска, която можеше да бъде полезна на Маслова.

Нехлюдов познаваше Маслеников отдавна, още от полка. Маслеников беше тогава ковчежник на полка. Беше най-добродушният, най-изпълнителният офицер, който не знаеше и не искаше да знае нищо друго на тоя свят освен полка и царската фамилия. Сега Нехлюдов го виждаше администратор, заменил полка с губернията и с губернаторската канцелария. Той беше женен за богата и припряна жена, която го беше накарала да мине от военна на гражданска служба.

Тя му се смееше и го галеше като свое домашно животно. Миналата зима Нехлюдов беше ходил веднъж у тях, но тази съпружеска двойка му се стори тъй безинтересна, че той вече не отиде у тях.

Маслеников цял просия, като видя Нехлюдов. Той имаше все същото тлъсто и червено лице, същото грамадно тяло и същите като през военната служба хубави дрехи. На времето беше винаги в чист, легнал добре на раменете и гърдите му мундир или тужурка по последна мода; сега носеше ушит по последна мода цивилен костюм, който също тъй бе прилепнал на ситото му тяло и подчертаваше широките му гърди. Беше във вицмундир. Въпреки разликата в годините (Маслеников беше под четиридесет), те бяха на „ти“.

— Е, благодаря ти, че дойде. Да идем при жена ми. Тъкмо имам десетина свободни минути преди заседанието. Нали началството замина. Аз управлявам губернията — каза той с удоволствие, което не можеше да скрие.

— Идвам при теб по работа.

— Какво има? — попита изведнъж Маслеников с изплашен и малко строг тон, някак настръхнал.

— В затвора лежи една личност, която много ме интересува (при думата „затвор“ лицето на Маслеников стана още по-строго), и бих искал да се виждам с нея не в общата стая, а в канцеларията, и не само в определените дни, но и по-често. Казаха ми, че това зависело от тебе.

— Разбира се, mon cher[1], готов съм да направя всичко за теб — каза Маслеников, като докосна с двете си ръце коленете му, сякаш за да смекчи своето величие, — това може, но, видиш ли, аз съм халиф само от ден до пладне.

— Значи, можеш да ми дадеш писмо, за да се виждам с нея?

— Жена ли е?

— Да.

— А за какво лежи?

— За отравяне. Но тя бе неправилно осъдена.

— Да, ето ти тебе справедлив съд, ils n’en font point d’autres[2] — кой знае защо, каза той на френски. — Знам, че не си съгласен с мен, но какво да се прави, c’est mon opinion bien arrêtée[3] — прибави той, като изказваше мнение, което беше чел цяла година под различни форми в един ретрограден, консервативен вестник. — Знам, че си либерал.

— Не знам дали съм либерал или нещо друго — с усмивка каза Нехлюдов, винаги учуден, че всички го причисляват към някаква партия и го наричат либерал само защото казваше, че когато съдим човека, трябва най-напред да го изслушаме, че пред съда всички хора са равни, че не бива хората да се измъчват или бият, а особено ония, които не са осъдени. — Не знам дали съм либерал, или не, знам само, че днешните съдилища, колкото лоши и да са, все пак са по-добри от предишните.

— А кого си взел за адвокат?

— Обърнах се към Фанарин.

— Ах, Фанарин! — каза Маслеников, като се намръщи и си спомни как миналата година тоя Фанарин го разпитва в съда като свидетел и най-учтиво го подиграваше цял половин час. — Не бих те съветвал да имаш работа с него. Фанарин — est un homme taré[4].

— И още една молба към теб — без да му отговори, каза Нехлюдов. — Много отдавна познавах една девойка — учителка. Тя е много жалко същество и сега също е в затвора, та искала да се види с мен. Може ли да ми дадеш пропуск и за нея?

Маслеников сведе малко глава настрани и се замисли.

— Политическа ли е?

— Да, тъй ми казаха.

— Видиш ли, свиждания с политически се разрешават само на роднини, но аз ще ти дам общо разрешение. Je sais que vous n’abuserez pas…[5] Как го казват твоето protégée?… Богодуховска? Elle est jolie?[6]

— Hideuse.[7]

Маслеников поклати неодобрително глава, пристъпи към масата и написа решително на официална бланка: „Приносителят на настоящото, княз Дмитрий Иванович Нехлюдов, има право на свиждане в канцеларията със задържаната в затвора еснафка Маслова, както и с фелдшерката Богодуховска“ — прибави той и се подписа със замах.

— Ще видиш какъв ред има там. А да се пази ред там, е много трудно, защото е препълнено, особено с приходящи; но все пак аз гледам строго и обичам тази работа. Ще видиш, че там им е много добре и те са доволни. Трябва само човек да умее да се държи с тях. Ето онзи ден имах една неприятност — неподчинение. Друг би взел това за бунт и би направил мнозина нещастни. А у нас всичко мина благополучно. От една страна, са нужни грижи, а от друга — твърда ръка — каза той, като стисна подаващия се през бялата корава ръкавела на ризата му със златно копче бял пухкав юмрук с тюркоазен пръстен, — грижи и твърда ръка.

— Виж, това аз не знам — каза Нехлюдов, — бях там два пъти и ми беше ужасно тежко.

— Знаеш ли какво? Ти трябва да се срещнеш с графиня Пасек — продължаваше разбъбралият се Маслеников, — тя цяла се е отдала на това дело. Elle fait beaucoup de bien.[8] Благодарение на нея може би и аз, ще кажа без лъжлива скромност, успях да променя всичко и да го променя така, че вече ги няма ония ужаси, които имаше по-рано, и на тях там просто им е много добре. Ще видиш сам. Колкото до Фанарин, не го познавам лично, пък и поради моето обществено положение пътищата ни не се срещат, но той положително е лош човек, при това си позволява да говори в съда такива неща, такива неща…

— Е, благодаря ти — каза Нехлюдов, като взе писмото, и без да го доизслуша, прости се с бившия си другар.

— Ама няма ли да се отбиеш при жена ми?

— Не, извини ме, сега нямам време.

— Как тъй, тя няма да ми прости — говореше Маслеников, като изпращаше бившия си другар до първата площадка на стълбата, както изпращаше хора не от първостепенно значение, а от второстепенно, към които той причисляваше и Нехлюдов. — Не, моля ти се, отбий се поне за минутка.

Но Нехлюдов твърдо отказа и докато лакеят и портиерът тичаха към Нехлюдов с палтото и бастуна му и отваряха вратата, пред която стоеше стражар, той заяви, че сега му е съвсем невъзможно.

— Е, тогава в четвъртък, моля ти се. Тогава е приемният й ден. Ще й кажа! — извика му Маслеников от стълбата.

Бележки

[1] Драги мой (фр.).

[2] Те друго не могат да направят (фр.).

[3] Това е моето съвсем категорично убеждение (фр.).

[4] Не е безупречен човек (фр.).

[5] Знам, че няма да злоупотребиш (фр.).

[6] Хубава ли е? (фр.).

[7] Отвратителна (фр.).

[8] Тя прави много добрини (фр.).