Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

V

Нехлюдов се чувстваше по-леко с децата, отколкото с възрастните, и по пътя се разговори с тях. Малкото с розовата ризка бе престанало да се смее и говореше също тъй умно и съдържателно като по-голямото.

— Е, кой у вас е най-бедният? — попита Нехлюдов.

— Кой е най-беден? Михайлов е беден, Семьон Макаров и той, ама Марфа е бая по-бедна.

— А Анися, тя пък е още по-бедна. Анися и крава няма, ходят да просят — каза малкият Федка.

— То няма крава, но затуй пък са само трима, а Марфините са петима — възрази по-голямото момченце.

— Нали пък тя е вдовица — защити розовото момченце Анися.

— Казваш, че Анися е вдовица, то и Марфа все едно, че е вдовица — продължаваше по-голямото момченце. — Все едно, че няма мъж.

— А къде е мъжът й? — попита Нехлюдов.

— Храни въшките в пандиза — изтърси общоприетия израз по-голямото момченце.

— Летоска отсякъл две брезички в господарската гора, та го затвориха — избърза да каже малкото розово момченце. — Вече шести месец лежи, а жена му ходи по просия, три деца и нефелна баба — подробно разправяше то.

— Къде живее тя? — попита Нехлюдов.

— Ей в тоз двор — отвърна момченцето, като посочи къщата, срещу която, на самата пътечка, по която вървеше Нехлюдов, стоеше светлокосо дете, което едва се държеше на кривите си, извити навън в коленете крака и бавно се клатеше.

— Васка, де избяга, поразнико! — изкрещя изскочилата от къщата жена в мръсна, сива, като че засипана с пепел риза и с уплашено лице изтича пред Нехлюдов, грабна детето и го отнесе в къщи, сякаш се боеше, че Нехлюдов ще направи нещо на детето й.

Беше същата жена, чийто мъж лежеше в затвора за две брезички от гората на Нехлюдов.

— А Матрьона, тя бедна ли е? — попита Нехлюдов, когато вече приближаваха къщурката на Матрьона.

— Каква ти бедна, тя продава алкохол — решително отвърна розовото слабичко момченце.

Като стигнаха къщурката на Матрьона, Нехлюдов освободи момченцата и влезе в пруста, а после в къщата. Хижата на старата Матрьона беше дълга шест аршина, тъй че на кревата зад печката не можеше да се изтегне по-едър човек.

„На същия този креват — помисли той — е раждала и боледувала след това Катюша.“

Почти цялата стая беше заета от стана, който в момента, когато Нехлюдов влезе, като удари главата си о ниската врата, бабата тъкмо нагласяваше с по-голямата си внучка. След господаря в стаята се втурнаха стремглаво още две внучета и се спряха на вратата зад него, хванати с ръце за горната рамка на вратата.

— Кого дирите? — сърдито попита бабата, която беше в лошо настроение, загдето не успяваше да нагласи стана. Освен това понеже търгуваше тайно с алкохол, тя се боеше от всякакви непознати хора.

— Аз съм помешчикът. Бих искал да поговоря с вас.

Бабата помълча, като се вглеждаше внимателно, после изведнъж цялата се преобрази.

— Ах, ти ли си, гълъбче! Пък аз, глупачката, не те познах, мисля си — някой проходящ — заговори тя с престорено-ласкав глас. — Ах ти, соколе мой ясен…

— Да можехме да си поприказваме без други хора — каза Нехлюдов, като гледаше към отворената врата, където стояха децата, а зад децата — слаба жена с изсъхнало от болест, но постоянно усмихващо се, бледно бебе с шапчица от парцали.

— Какво зяпате? Ще ви науча аз, като взема тоягата! — извика бабата към застаналите на вратата. — Я затвори!

Децата се махнаха, жената с детето затвори вратата.

— А аз си мисля кой ли е дошъл. Пък то сам господарят, златният ми, хубавецът ми ненагледен! — говореше бабата. — И де дошъл, не се гнуси той от нас! Ах ти, камък скъпоценен! Седни тук, ваше сиятелство, ей тук на миндера — казваше тя, като изтриваше миндера с престилката си. — Мисля си, кой ли дявол си пъха рогата, а то да бъде сам ваше сиятелство, добрият ни господар, благодетелят, хранителят ни. Не връзвай кусур на старата глупачка — не виждам вече.

Нехлюдов седна, бабата застана пред него, подпря бузата си с дясната ръка, като обхвана с лявата ръка острия лакът на дясната, и заговори с напевен глас:

— Поостарял си, ваше сиятелство; кат репей беше хубав, а сега! И ти грижи имаш, види се.

— Ето какво дойдох да те попитам: помниш ли ти Катюша Маслова?

— Катерина ли? Как да я не помня, тя ми е племенница… Как да я не помня; малко ли сълзи съм проляла по нея! Нали всичко знам. Кой, бащице, не е грешен пред бога, не е виновен пред царя? Младежка ви работа, пили чай, че кафенце, пък дяволът си няма работа, нали е силен и той — и ей ти греха готов. Какво да се прави! Ако я беше захвърлил — да, ами ти я награди богато, сто рубли й даде. А тя какво направи? Не можа да си събере тя ума. Да беше ме послушала, можеше да си живее. Племенница ми е, ама аз наистина ще кажа — безпътно момиче е. Нали подир я настаних на таквоз хубаво място — не ще да се покори, обиди господаря си! Мигар можем да хулим господарите си! И така я уволниха. А после и при лесничея можеше да си живее, но тя не иска̀.

— Аз исках да попитам за детето. Нали тя у вас е родила? Къде е детето?

— Детенцето, бащице, тогава аз хубаво го настаних. Тя беше зле болна, не очаквах да се вдигне. Кръстих момчето, както му е редът, и във възпитателен дом го пратих. Ангелска душица, какво ще я мъчиш, когато майката умира. Тъй правят другите, оставят младенеца, не го хранят и той тъй си угасне, но аз си мисля: не може така, по-добре ще се потрудя, ще го пратя във възпитателен дом. Пари имаше, пратихме го.

— А номер имаше ли?

— Номер имаше, но то умря още тогаз. Тя казваше: щом го отнесох и то умря.

— Коя тя?

— Ами същата оназ жена, живееше в Скородно. С това се занимаваше, Маланя я казваха, сега е покойница. Умна жена беше — разбираше си от работата! Ще й донесат понякога детенце, ще го вземе и го държи в къщи, храни го. И го храни, любезни ми, додето ги събере за отпращане. А щом ги събере три или четири, веднага ги отнася. Тъй умно беше наредено у нея, имаше такваз голяма люлка, нещо като таблен креват, слага ги и оттук, и оттук. И наоколо заградено. Слага ги четирите с главите навънка, да не се ритат, краката сбрани, тъй ги отнася и четирите наведнъж. Биберончета ще им сложи в устата и те мълчат, миличките.

— Е, и после?

— Е, така отнесе и Катерининото дете. Чини ме се, две недели го държа у себе си. То залиня още у нея.

— Хубаво ли беше детето? — попита Нехлюдов.

— Такова хубаво детенце, че няма къде повече. На тебе приличаше — прибави бабата, като намигна със старото си око.

— Но от какво е залиняло? Сигурно лошо са го хранили?

— Какво ти хранене! Колкото да се каже. И какво искаш, чуждо дете. Гледала да го отнесе само живо. Разправяше, че едва го донесла до Москва, и то вече почнало да бере душа. Донесе и свидетелството, всичко, както си му е редът. Умна жена беше.

Само това можа да научи Нехлюдов за детето си.