Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XI

Когато свърши четенето на обвинителния акт, председателят, като се посъветва с членовете, се обърна към Картинкин с такъв израз, който явно говореше, че сега вече всичко ще се изясни най-подробно.

— Селянина Симон Картинкин! — започна той, като се наклони малко наляво.

Симон Картинкин се изправи и застана мирно, наведен напред с цялото си тяло, като не преставаше да мърда беззвучно бузи.

— Вие се обвинявате в това, че на 17 януари 188* г., в съучастие с Ефимия Бочкова и Екатерина Маслова, сте откраднали от куфара на търговеца Смелков принадлежащите му пари, а после сте донесли мишеморка и сте уговорили Екатерина Маслова да даде на търговеца Смелков да изпие с виното си отрова, от което последвала смъртта на Смелков. Признавате ли се за виновен? — изрече той и се наклони надясно.

— Съвсем невъзможно, защото нашата работа да служим на гостите…

— После ще кажете. Признавате ли се за виновен?

— Съвсем не. Аз само…

— После ще кажете. Признавате ли се за виновен? — спокойно, но твърдо повтори председателят.

— Не мога да направя това, защото…

Съдебният пристав пак подскочи към Симон Картинкин и го спря с трагичен шепот.

За да покаже, че въпросът вече е изчерпан, председателят премести лакътя на ръката си, в която държеше листа, и се обърна към Ефимия Бочкова:

— Ефимия Бочкова, вие се обвинявате в това, че на 17 януари 188* година, в хотел „Мавритания“, заедно със Симон Картинкин и Екатерина Маслова, сте откраднали от куфара на търговеца Смелков парите и пръстена му и като сте ги разделили помежду си, за да прикриете престъплението си, сте упоили търговеца Смелков с отрова, от което последвала смъртта му. Признавате ли се за виновна?

— Не съм виновна в нищо — наперено и твърдо започна обвиняемата. — Аз и в стаята не съм влизала… А тъй като там влезе тая мискинка, тя направи цялата работа.

— После ще кажете — каза пак тъй меко и твърдо председателят. — И тъй, вие не се признавате за виновна?

— Не съм взимала пари и не съм давала отрова, и в стаята не съм влизала. Ако бях влязла, щях да я изхвърля.

— Не се ли признавате за виновна!

— Никога.

— Много добре.

— Екатерина Маслова — започна председателят, като се обърна към третата подсъдима. — Вие се обвинявате в това, че като сте отишли от публичния дом в стаята на хотел „Мавритания“ с ключа от куфара на търговеца Смелков, сте откраднали от този куфар парите и пръстена — редеше той като заучен урок и при това навеждаше ухо към члена отляво, който казваше, че в списъка на веществените доказателства липсвало шишенцето. — Откраднали сте от куфара парите и пръстена — повтори председателят — и като сте разделили откраднатото и после пак сте дошли с търговеца Смелков в хотел „Мавритания“, сте му дали да пие вино с отрова, от което последвала смъртта му. Признавате ли се за виновна?

— В нищо не съм виновна — бързо започна тя, — както казах отначало, така казвам и сега: не съм взимала, не съм взимала и не съм взимала, нищо не съм взимала, а пръстена той сам ми даде.

— Не се ли признавате за виновна в открадването на две хиляди и петстотин рубли? — каза председателят.

— Казвам, нищо не съм взимала освен четиридесет рубли.

— Ами за това, че сте сложили на търговеца Смелков прахове във виното, признавате ли се за виновна?

— За това се признавам. Само че аз мислех, както ми казаха, че те са за сън, че от тях нищо няма да му стане. Не мислех и не исках. Казвам го пред бога: не исках — каза тя.

— И тъй, вие не се признавате за виновна за открадването на парите и пръстена на търговеца Смелков? — каза председателят. — Но признавате, че сте дали праховете?

— Значи, признавам, само че мислех, че са прахове за сън. Дадох му само за да заспи. Нито съм искала, нито съм мислила.

— Много добре — каза председателят, очевидно доволен от постигнатите резултати. — И тъй, разправете как стана работата! — рече той, като се облакъти на стола и сложи двете си ръце на масата. — Разправете всичко, както беше. С чистосърдечното си признаване вие можете да облекчите положението си.

Маслова мълчеше, все така загледана право в председателя.

— Разправете как стана тая работа?

— Как стана ли? — изведнъж бързо започна Маслова. — Дойдох в хотела, отведоха ме в стаята, той беше там и вече много пиян. — Думата той тя произнесе с особен израз на ужас в разширените си очи. — Исках да си ида, той не ме пусна.

Тя млъкна, като че изведнъж изгуби нишката на мисълта си или си спомни за друго.

— Е, после?

— Какво после? После постоях и се върнах у дома.

В това време заместник-прокурорът се повдигна, като се опираше неестествено на единия лакът.

— Желаете да зададете въпрос ли? — каза председателят и на утвърдителния отговор на заместник-прокурора показа с жест, че му предава правото си да задава въпроси.

— Бих искал да предложа въпроса: подсъдимата била ли е позната със Симон Картинкин от по-рано? — каза заместник-прокурорът, без да гледа Маслова, а после стисна устни и се намръщи.

Председателят повтори въпроса. Маслова спря уплашено очи на заместник-прокурора.

— Със Симона? Бях — каза тя.

— Бих искал да зная сега: в какво се е състояло това познанство на подсъдимата с Картинкин. Често ли са се виждали двамата?

— Какво познанство? Викал ме е при гостите, а не познанство — отвърна Маслова, като местеше неспокойно очи от заместник-прокурора към председателя и обратно.

— Бих желал да зная защо Картинкин е викал при гостите само Маслова, а не и други момичета — премрежил очи, но с лека мефистофелска, хитра усмивка попита заместник-прокурорът.

— Не знам. Отде ще знам! — отвърна Маслова, като се огледа плахо около себе си и за миг спря погледа си върху Нехлюдов: — Която искал, нея викал.

„Дали ме позна?“ — с ужас помисли Нехлюдов и почувствува как кръвта нахлува в лицето му; но Маслова, без да го различи между другите, веднага се обърна и пак се вгледа с плах израз в заместник-прокурора.

— Излиза, че подсъдимата отрича да е имала някакви близки отношения с Картинкин? Много добре. Повече нямам какво да питам.

И заместник-прокурорът веднага сне лакътя си от катедрата и почна да записва нещо. Всъщност той нищо не записваше, а само обикаляше с перото буквите, които пишеше, но беше виждал как прокурорите и адвокатите правят това: след всеки ловък въпрос записваха в речта си някоя ремарка, която трябваше да срази противника.

Председателят не се обърна веднага към подсъдимата, защото в това време питаше члена с очилата съгласен ли е да се задават въпроси, приготвени от по-рано и написани.

— Какво стана по-нататък? — продължи да пита председателят.

— Дойдох си у дома — продължи Маслова, като гледаше вече по-смело само председателя, — дадох парите на съдържателката и легнах да спя. Тъкмо бях заспала, нашето момиче Берта ме буди: „Ставай, твоят търговец пак дойде.“ Не исках да излизам, но мадам заповяда. Тук той — тя пак изрече думата той с явен ужас, — той все черпеше нашите момичета, после искаше да заръча още вино, но беше похарчил парите си. Съдържателката не му повярва. Тогава той ме прати в стаята си. И каза къде са парите и колко да взема. И аз отидох.

В това време председателят си шепнеше с члена отляво и не чу това, което говореше Маслова, но за да покаже, че е чул всичко, повтори последните й думи.

— Вие отидохте. Е, и после? — каза той.

— Отидох и направих всичко, както той ми каза: влязох в стаята. Не влязох сама в стаята, а извиках и Симон Михайлович и нея — каза тя, като посочи Бочкова.

— Лъже. Не съм и помисляла да влизам… — започна Бочкова, но я спряха.

— Пред тях взех четири червенички — намръщена и без да гледа Бочкова, продължи Маслова.

— Ами не забеляза ли подсъдимата, когато взимаше четиридесетте рубли, колко бяха парите? — попита пак заместник-прокурорът.

Маслова трепна, щом заместник-прокурорът се обърна към нея. Тя не знаеше как и защо, но чувствуваше, че той й желае злото.

— Не ги броих, видях само, че бяха сторублеви.

— Подсъдимата видяла сторублеви. Повече нямам какво да кажа.

— Е, занесохте ли парите? — продължи да пита председателят, като гледаше часовника.

— Занесох.

— Е, а после? — попита председателят.

— А после той пак ме взе със себе си — каза Маслова.

— Е, ами как му сложихте праха във виното? — попита председателят.

— Как му го дадох? Сипах го във виното и му го дадох.

— Защо му го дадохте?

Без да отговори, тя въздъхна тежко и дълбоко.

— Той все не ме пущаше — каза тя, след като помълча. — Измъчих се с него. Излязох в коридора и казвам на Симон Михайлович: „Да можеше да ме пусне. Уморена съм.“ А Симон Михайлович казва: „Абе и на нас ни омръзна. Искаме да му дадем прахове за сън; той ще заспи и тогава ще си вървиш.“ Аз казвам: „Добре.“ Мислех, че прахът не е вреден. Той ми даде пликче. Влязох, а той лежеше и веднага поиска да му дам коняк. Взех от масата бутилката с фин-шампан, налях в две чаши — за мене и за него, — а в неговата чаша сипах праха и му дадох. Нима бих му дала, ако знаех?

— Е, ами как се оказа пръстенът у вас? — попита председателят.

— Пръстена той сам ми подари.

— А кога ви го подари?

— Когато влязохме с него в стаята, аз исках да си вървя, а той ме удари по главата и ми счупи гребена. Аз се разсърдих, исках да си вървя. Той извади пръстена от пръста си и ми го подари само да не си отивам — каза тя.

В това време заместник-прокурорът пак се понадигна и със същия престорено наивен вид поиска позволение да зададе още няколко въпроса и като получи разрешение, сведе глава над везаната си яка и попита:

— Бих искал да знам: колко време е прекарала подсъдимата в стаята на търговеца Смелков?

Маслова отново се уплаши и като местеше неспокойно очи от заместник-прокурора към председателя, каза бързо:

— Не помня колко време.

— Ами не помни ли подсъдимата дали се е отбивала някъде в хотела, след като е излязла от търговеца Смелков?

Маслова помисли.

— Отбих се в съседната празна стая — каза тя.

— Защо сте се отбили? — каза заместник-прокурорът, като се увлече и се обърна направо към нея.

— Отбих се да се оправя и да почакам файтон.

— А Картинкин беше ли в стаята с подсъдимата, или не беше?

— Той също се отби.

— А защо се отби?

— От търговеца остана малко фин-шампан. Изпихме го заедно.

— А, изпихте го заедно! Много добре.

— А имала ли е подсъдимата разговор със Симон и за какво?

Маслова изведнъж се намръщи, почервеня и бързо каза:

— Какво съм говорила? Нищо не съм говорила. Каквото беше. Каквото беше, всичко ви разправих и повече нищо не знам. Правете с мене каквото искате. Не съм виновна и туйто.

— Други въпроси нямам — каза заместник-прокурорът на председателя и като приповдигна неестествено рамене, почна бързо да записва в конспекта на своята реч признанието на самата подсъдима, че се е отбила със Симон в празната стая.

Настана мълчание.

— Нямате ли да кажете още нещо?

— Всичко казах — продума тя с въздишка и седна.

След това председателят записа нещо на листа и като изслуша съобщението, което му пошепна членът отляво, обяви десет минути почивка, стана бързо и излезе от залата. Съвещаването между председателя и члена отляво — висок, брадат, с големи добродушни очи — беше за това, че този член бе усетил леко стомашно разстройство и искаше да си направи масаж и да вземе капки. Именно това беше съобщил той на председателя и по негова молба беше дадена почивката.

След съдиите станаха и заседателите, адвокатите и свидетелите и почнаха да се разхождат насам-натам с приятното чувство, че са свършили вече част от важното си дело.

Нехлюдов влезе в стаята на заседателите и седна до прозореца.