Лев Толстой
Възкресение (110)

IX

Съпровождан от вестовоя, Нехлюдов излезе пак в тъмния двор, едва осветен от мътночервените фенери.

— Къде? — попита срещналият ги конвоен този, който придружаваше Нехлюдов.

— В отделната, пета килия.

— Оттук не можеш мина, затворено е, върви от другата врата.

— А защо е затворено?

— Старшият затвори и отиде в селото.

— Тогава ѐлате оттук.

Войникът поведе Нехлюдов към друга врата и се приближи по дъските към другия вход. Още от двора се чуваше шум от гласове и вътрешно движение като в хубав, готов за роене кошер, но когато Нехлюдов дойде по-близо и вратата се отвори, шумът се усили и се превърна в ропот от викащи, ругаещи и смеещи се гласове. Чу се също звън на вериги и го лъхна познат тежък мирис на изпражнения и катран.

И двете впечатления — шумът от гласове, примесен със звън на вериги, и този ужасен мирис — винаги се сливаха за Нехлюдов в едно мъчително чувство за някаква нравствена гадливост, която се превръщаше във физическа гадливост. И двете впечатления се сливаха и се усилваха едно друго.

Като влезе сега в преддверието на помещението, където стоеше огромна воняща кофа, тъй нареченото „нощно ведро“, първото нещо, което Нехлюдов видя, беше една жена, седнала на края на кофата. Срещу нея стоеше мъж с кривната настрана върху обръснатата му глава плоска шапка. Те разговаряха за нещо. Като видя Нехлюдов, затворникът намигна и каза:

— И царят не може без това.

А жената отпусна полите на халата си и сведе очи.

От преддверието започваше коридор, където бяха вратите на килиите. Първата беше килията на семейните, после голямата килия на неженените и в края на коридора — две малки килии, отредени за политическите. Помещението на етапното комендантство, определено за сто и петдесет души, а побрало четиристотин и петдесет души, беше тъй тясно, че затворниците, за които нямаше място в килиите, изпълваха коридора. Едни седяха и лежаха на пода, други се движеха напред-назад с празни и пълни с вряла вода чайници. Между тях беше и Тарас. Той настигна Нехлюдов и ласкаво се здрависа с него. Добродушното лице на Тарас беше обезобразено от червеносини отоци по носа и под окото.

— Но какво е станало с теб? — попита Нехлюдов.

— Стана една работа — каза Тарас с усмивка.

— Ами че все се бият — презрително каза конвойният.

— Заради жената — прибави затворникът, който вървеше след тях. — Вкопчиха се с Федка Слепия.

— А Федося как е? — попита Нехлюдов.

— Нищо, здрава е, ей на̀, нося й гореща водица за чай — каза Тарас и влезе в семейната килия.

Нехлюдов надзърна през вратата. Цялата килия беше пълна с жени и мъже и на наровете, и под наровете. Килията беше пълна с изпарения от съхнещите мокри дрехи, чуваше се непрестанен крясък от женски гласове. Следната врата беше вратата на ергенската килия. Тя беше още по-пълна, и дори на самата врата, почти в коридора, стояха шумна тълпа затворници в мокри дрехи, които деляха или решаваха нещо. Конвойният обясни на Нехлюдов, че старейшината раздава присвоените или проиграни по билетчетата, направени от игрални карти, дневни пари на доставчика-затворник. Като видяха подофицера и господина, най-близкостоящите млъкнаха, като изгледаха недоброжелателно минаващите. Между играчите, които деляха парите, Нехлюдов забеляза познатия му каторжник Фьодоров, който винаги държеше около себе си жалкия, с вдигнати вежди, бял и като подпухнал младеж, а също и отвратителния, сипаничав скитник без нос, известен с това, че през време на бягството си в тайгата уж убил другаря си и се хранил с месото му. Скитникът стоеше в коридора, наметнал на едното си рамо мокрия халат, и гледаше насмешливо и дръзко Нехлюдов, без да му направи път. Нехлюдов го заобиколи.

Колкото и познато да беше това зрелище на Нехлюдов, колкото и често да беше виждал през тия три месеца всички тия четиристотин души углавни затворници в най-различни положения: и в горещина сред облака прах, който те вдигаха, влачейки веригите на краката си, и през почивките по пътя, и в дворовете на комендантствата в топло време, където ставаха най-ужасни сцени на открит разврат — все пак всеки път, когато влизаше сред тях и чувствуваше както сега вниманието им отправено към него, той изпитваше мъчително чувство на срам и съзнание за своята виновност пред тях. Най-тежкото за него беше това, че към чувството на срам и виновност се прибавяше още и непреодолимото чувство на отвращение и ужас. Той знаеше, че в положението, в което бяха поставени, те не можеха да не бъдат такива, каквито бяха, и все пак не можеше да надвие отвращението си към тях.

— Добре им е на тях, кожодерите! — чу Нехлюдов, когато вече се приближаваше към вратата на политическите. — Какво им е на тия дяволи; гледай си работата, търбухът няма да ги заболи — каза някой пресипнал глас, като прибави и една неприлична ругатня.

Чу се недоброжелателен, насмешлив смях.