Лев Толстой
Възкресение (111)

X

Като отминаха килията на ергените, подофицерът, който придружаваше Нехлюдов, му каза, че ще дойде да го вземе след проверка, и се върна назад. Едва подофицерът се отдалечи, и към Нехлюдов приближи с бързи боси стъпки един затворник, като придържаше веригите си с ръце и лъхна в лицето му тежък и кисел мирис на пот, и му каза с тайнствен шепот:

— Застъпете се, господарю. Съвсем омотаха момчето. Пропиха го. Днес вече при пристигането се нарече Карманов. Застъпете се, ние не можем, ще ни пребият — каза затворникът, като се оглеждаше неспокойно, и веднага се отдръпна от Нехлюдов.

Работата се състоеше в това, че каторжникът Карманов уговорил един момък, с когото си приличали по лице и когото изпращали на заточение, да се сменят, тъй че каторжникът да иде в заточение, а момъкът — на каторга вместо него.

Нехлюдов знаеше вече за този случай, защото преди една седмица същият този затворник му беше съобщил за тази смяна. Нехлюдов кимна с глава, че е разбрал и ще направи каквото може, и продължи, без да се обръща.

Нехлюдов познаваше този затворник от Екатерининбург, където той го беше помолил да ходатайствува да разрешат на жена му да го последва, и беше учуден от постъпката му. Това беше среден на ръст, на вид най-обикновен селянин, около тридесетгодишен, когото изпращаха на каторга за опит за грабеж и убийство. Казваше се Макар Девкин. Престъплението му беше много странно. Това престъпление, както той сам разказваше на Нехлюдов, не било негово, на Макар, а на онзи, нечестивия. При баща му, разказваше Макар, се отбил пътник и наел от него каруцата за две рубли за четиридесет версти път. Бащата наредил Макар да откара пътника. Макар впрегнал коня, облякъл се и седнал с пътника да пие чай. Пътникът му разправил, че отивал да се жени и че носел със себе си спечелените в Москва петстотин рубли. Като чул това, Макар излязъл на двора и сложил брадвата под сламата в шейната.

— И аз не знам защо взех брадвата — разправяше той. — „Вземи — ми казва той, — брадвата“ — и я взех. Седнахме, потеглихме. Вървим си, както му е редът. Аз вече бях и забравил за брадвата. Вече наближихме селото, оставаха още шест версти. Междуселският път се свърши, тръгнахме по шосето нагоре към баира. Слязох аз, вървя подир шейната, а той ми шепне: „Какво чакаш! Ще се качиш горе, по шосето е пълно с хора, а после е селото. Ще отнесе той парите; каквото ще правиш, прави, няма време за губене.“ Наведох се към шейната, уж поправям сламата, а брадвата като че сама се тикна в ръката ми. Той се обърна. „Какво правиш?“ — казва. Замахнах с брадвата, исках да го фрасна, а той пъргав човек, скочи от шейната, хвана ме за ръцете: „Какво правиш — вика, — злодеецо?…“ Повали ме в снега, а аз не се и опитах да се боря, сам се предадох. Върза ми ръцете с пояса, хвърли ме в шейната. Отведе ме право в участъка. Затвориха ме, съдиха ме. Селото даде показание — човекът е добър, нищо лошо не са видели. Господарите, у които живях, също добри думи рекоха. Но нямах пари да наема адвокатин — разправяше Макар — и затова ме осъдиха на четири години.

И ето сега този човек, за да спаси земляка си, макар да знаеше, че с тези думи рискува живота си, все пак предаде на Нехлюдов една затворническа тайна, заради което — ако само узнаеха, че е направил това — непременно биха го удушили.