Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXVIII

Нехлюдов би заминал още същата вечер, но беше обещал на Mariette да отиде в ложата й в театъра и макар да знаеше, че не трябва да прави това, все пак изкриви душата си пред самия себе се и отиде, считайки се за задължен да изпълни дадената дума.

„Мога ли да противостоя на тия съблазни? — не съвсем искрено мислеше той. — Ще видя за последен път.“

Преоблече се във фрак и пристигна за второто действие на вечната „Dame aux camèlias“[1], където гостуващата артистка показваше по нов начин как умират охтичавите жени.

Театърът беше пълен и на Нехлюдов веднага показаха бенуара на Mariette с чувство на уважение към лицето, което пита за него.

В коридора стоеше лакей в ливрея, който му се поклони като на познат и отвори вратата.

Всички редици в отсрещните ложи със седналите и правите зад тях фигури и близките гърбове, и побелелите, прошарените, олиселите, плешивите и напомадени накъдрени глави на седналите в партера — всички зрители бяха съсредоточени в съзерцаване на богато облечената в коприна и дантели, суха, кокалеста актриса, която се кълчеше и с неестествен глас говореше своя монолог. Някой шътна, когато вратата се отвори и две струи студен и топъл въздух пробягаха по лицето на Нехлюдов.

В ложата бяха Mariette и една непозната дама с червена наметка и с голяма тежка прическа и двама мъже: генералът, мъжът на Mariette, красив, висок човек със строго, непроницаемо, гърбоносо лице и военни, подпълнени с ваталин и колхастар високи гърди — и един рус плешив господин с обръсната по средата брадичка между два тържествени бакембарда. Mariette, грациозна, тънка, елегантна, с деколте, със здравите си мускулести рамене, които се спускаха полегато от шията, при съединението на която с раменете се чернееше бенка, веднага се обърна и като посочи на Нехлюдов с ветрилото си стола зад себе си, усмихна му се приветствено благодарно и както му се стори, многозначително. Мъжът й погледна Нехлюдов спокойно, както вършеше всичко, и наклони глава. У него във всичко — в позата, в погледа, който размени с жена си — личеше властелинът, собственикът на красива жена.

Когато монологът свърши, театърът гръмна от ръкопляскания. Mariette стана и като поддържаше шумящата си копринена пола, мина в задната част на ложата и запозна мъжа си с Нехлюдов. Генералът не преставаше да се усмихва с очи и след като каза, че му е много приятно, млъкна спокойно и непроницаемо.

— Трябваше да замина днес, но нали ви обещах — каза Нехлюдов на Mariette.

— Ако не искате да видите мен, ще видите поне чудната актриса — в отговор на смисъла на думите му каза Mariette — Нали беше много хубава последната сцена? — обърна се тя към мъжа си.

Мъжът наклони глава.

— Това не ме трогва — каза Нехлюдов. — Толкова много истински нещастия видях днес, че…

— Но седнете, разправете.

Мъжът се вслушваше и все повече и повече се усмихваше иронично с очи.

— Бях при жената, която освободиха и която бяха задържали тъй дълго: напълно разнебитено същество.

— Жената, за която ти говорих — каза Mariette на мъжа си.

— Да, много се радвам, че можахме да я освободим — каза той спокойно, като кимаше с глава и вече съвсем иронично, както се стори на Нехлюдов, се усмихна под мустак. — Отивам да пуша.

Нехлюдов седеше в очакване, че Mariette ще му каже онова нещо, което имаше да му каже, но тя нищо не му каза и дори не търсеше да го каже, а се шегуваше и говореше за пиесата, която според нея би трябвало особено да трогне Нехлюдов.

Нехлюдов виждаше, че тя нямаше какво да му каже, а искаше само да му се покаже във всичката прелест на вечерния си тоалет с раменете си и бенката, и му беше и приятно, и противно едновременно.

Онова прелестно було, което по-рано покриваше всичко това, сега не че беше снето за Нехлюдов, но той виждаше какво има под булото. Като гледаше Mariette, той й се любуваше, но знаеше, че тя е лъжкиня, жена на мъж, който гради кариерата си върху сълзите и живота на стотици и стотици хора, и това й е съвсем безразлично, и че всичко, което бе говорила вчера, беше лъжа, а че просто иска — той не знаеше защо, пък и тя самата не знаеше защо — да го накара да се влюби в нея. И това беше и привлекателно, и противно за него. Няколко пъти се готвеше да си върви, вземаше шапката си и пак оставаше. Но когато най-сетне мъжът се върна в ложата с мирис на тютюн в гъстите мустаци и погледна Нехлюдов покровителствено-презрително, сякаш без да го познае, веднага преди вратата да се е затворила, Нехлюдов излезе в коридора и като намери палтото си, излезе от театъра.

Когато се връщаше в къщи по Невски, пред себе си неволно забеляза висока, много добре сложена и предизвикателно-натруфено облечена жена, която вървеше спокойно по асфалта на широкия тротоар; и върху лицето й, и в цялата й фигура личеше съзнанието за нечистата й власт. Всички, които я срещаха и настигаха, я оглеждаха. Нехлюдов вървеше по-бърже от нея и също се загледа неволно в лицето й. Лицето, сигурно начервено, беше хубаво, и жената се усмихна на Нехлюдов, като го стрелна с очи. И странно нещо — Нехлюдов си спомни веднага за Mariette, защото изпита същото чувство на влечение и отвращение, което бе изпитал в театъра. Отминал я бърже, сърдит на себе си, Нехлюдов сви по Морска и излязъл на крайбрежния булевард, почна да се разхожда там назад-напред за учудване на стражаря.

„Също така ми се усмихна и оная в театъра, когато влязох — мислеше той, — и един и същ смисъл имаше и в едната, и в другата усмивка. Разликата е само там, че тази говори просто и направо: «Ако ти трябвам — вземи ме; не ти ли трябвам — добър ти път.» А оная се преструва, че не мисли за това, че живее с някакви висши, изтънчени чувства, а в основата си е същото. Тази поне е искрена, а оная лъже. Не само това, тази е доведена до това положение от нуждата, а оная си играе, забавлява се с тази хубава, отвратителна, страшна страст. Тази улична жена е като вонеща, мръсна вода, която се предлага на ония, у които жаждата е по-силна от отвращението, онази в театъра е отрова, която незабелязано отравя всичко, в което попадне. — Нехлюдов си спомни за връзката с жената на предводителя и в него нахлуха срамни спомени. Отвратително е животинското на звяра в човека — мислеше той, — но когато е в чист вид, от висотата на своя духовен живот ти го виждаш и презираш; дали си паднал, или устоял, ти си оставаш това, което си бил; но когато същото това животно се крие под мнимоестетическа, поетична черупка и претендира за преклонение, тогава ти цял затъваш в него и боготворейки животното, вече не отличаваш доброто от лошото. Тогава това е ужасно.“

Нехлюдов виждаше сега това тъй ясно, както ясно виждаше дворците, часовоите, крепостта, реката, лодките, борсата.

И както нямаше на земята тази нощ успокоителна тъмнина, която да дава отдих, а имаше неясна, невесела, неестествена светлина без свой източник, тъй и в душата на Нехлюдов липсваше вече даващата отдих тъмнина на незнанието. Всичко беше ясно. Ясно беше, че всичко онова, което се смяташе за важно и добро, всъщност е нищожно и мръсно, и че всичкият тоя блясък, всичкият тоя разкош прикрива стари, обикновени за всички престъпления, не само ненаказуеми, но тържествуващи и натруфени с всичката оная прелест, която могат да измислят хората.

Нехлюдов искаше да забрави това, да не го вижда, но вече не можеше да не вижда. Макар и да не виждаше източника на тая светлина, под която му се откриваше всичко това, както не виждаше източника на светлината, легнала над Петербург, и макар тая светлина да му изглеждаше неясна, невесела и неестествена, той не можеше да не вижда това, което му се откриваше при тая светлина, и му беше едновременно и радостно, и тревожно.

Бележки

[1] „Дамата с камелиите“ (фр.).