Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (91)

6

След тази среща Томаш изпадна в отвратително настроение. Не можеше да си прости, че е приел непринудения тон на разговора. След като не бе отказал да разговаря с полицая (не беше подготвен за такава ситуация, не знаеше какво му разрешава законът и какво не), трябваше поне да откаже да пие с него вино в кръчмата като с приятел! Ами ако ги беше видял някой, който познава този тип? Какво друго заключение би могъл да си направи, освен че Томаш работи за полицията! И защо изобщо му каза, че статията е била съкратена? Съвсем ненужно му даде тази информация. Беше безкрайно недоволен от себе си.

След две седмици човекът от министерството дойде пак. Покани го като миналия път в кръчмата отсреща, но Томаш го помоли да останат в кабинета му.

— Разбирам ви, докторе — усмихна се мъжът.

Това изречение накара Томаш да застане нащрек. Човекът от министерството го бе изрекъл като шахматист, който потвърждава подозрението на съперника си, че предишният му ход е бил погрешен.

Седяха от двете страни на бюрото на Томаш. След около десет минути, през които разговаряха за избухналата грипна епидемия, мъжът каза:

— Знаете ли, докторе, ние мислихме по вашия случай. Ако се отнасяше само до вас, нещата щяха да са несравнимо по-прости. Но ние трябва да се съобразяваме и с общественото мнение. Съзнателно или не, вие сте допринесли със статията си за раздухване на антикомунистическа истерия. Няма да скрия от вас, че при нас дори беше постъпило предложение да бъдете изправен заради своята статия пред съда. Има такъв параграф. Публично подстрекателство към насилие.

Мъжът млъкна и се втренчи в Томаш. Томаш сви рамене. Мъжът отново възприе умиротворяващ тон.

— Ние отхвърлихме това предложение. Каквато и да е вашата отговорност, интересите на обществото изискват вие да работите там, където качествата ви ще се реализират най-пълно. Вашият главен лекар ви цени извънредно много. Имаме сведения и от пациенти. Вие сте голям специалист, докторе! Никой не може да иска от един лекар да разбира от политика. Оставили сте се да ви изиграят. Сега трябва да оправим нещата. Ето защо искаме да ви предложим текст за декларация, която според нас вие би трябвало да предоставите на пресата. А ние вече ще имаме грижата да я отпечатат когато трябва.

И той подаде един лист хартия на Томаш.

Томаш го прочете и се ужаси. Беше нещо много по-лошо от онова, което две години по-рано бе поискал от него главният лекар. Не беше само безапелационно отричане на статията за Едип. Тук имаше пасажи за любовта към Съветския съюз, за верността към комунистическата партия, осъждаха се интелектуалците, които искали да хвърлят страната в гражданска война, но най-вече се хулеха редакторите от писателския седмичник, сред тях и високият прегърбен редактор (Томаш никога не се беше срещал лично с него, но знаеше името му, а от снимките — и как изглежда), които съзнателно осакатили неговия материал, за да променят смисъла му и да го превърнат в контрареволюционен призив; били прекалено страхливи, за да напишат сами подобно нещо, и затова искали да се скрият зад един наивен лекар.

Човекът от министерството забеляза ужаса в очите на Томаш. Наведе се и приятелски го плесна по коляното под бюрото.

— Ама докторе, това е само проект! Вижте го, помислете и ако искате да промените някоя формулировка, естествено, можем да се споразумеем. В края на краищата нали това е ваш текст!

Томаш вече беше подал документа на полицая, сякаш се боеше да го подържи и секунда повече в ръцете си. Жестът му изглеждаше така, като че ли той се опасяваше някой да не търси после отпечатъци от пръстите му по листа.

Вместо да го вземе обаче, човекът от министерството разпери с престорено учудване ръце (жестът беше същият, с който папата благославя от балкона си тълпите).

— Докторе, но защо ми го връщате? Моля ви се, задръжте го. Обмислете го на спокойствие вкъщи.

Томаш поклати глава и продължаваше търпеливо да държи листа в протегнатата си ръка. Човекът от министерството престана да имитира благославящ папа и се принуди да го вземе.

Томаш беше на път да му каже много енергично, че няма намерение да пише и да подписва никакви декларации. Но в последния момент смени тона. Каза кротко:

— Та аз не съм неграмотен. Защо трябва да подписвам нещо, което не съм написал сам?

— Добре, добре, докторе, можем да направим обратното. Напишете го първо вие сам, а после ще го огледаме заедно. Това, което прочетохте, може да ви послужи поне за образец.

Защо Томаш не отхвърли веднага и решително предложението на полицая?

През ума му мина приблизително следното разсъждение: освен че подобни декларации целят да деморализират цялата нация (очевидно такава е генералната стратегия на руснаците), в неговия случай полицията навярно преследва и някаква по-конкретна цел: възможно е да се подготвя съдебен процес срещу редакторите на въпросния седмичник. Ако е така, декларацията на Томаш им е нужна като доказателство в съда и като елемент от кампанията в пресата, която смятат да подемат срещу редакторите. Ако той сега откаже принципно и категорично, ще се изложи на опасността полицията да публикува изготвения текст, като фалшифицира подписа му. Няма вестник, който би отпечатал опровержението му. И никой на света няма да повярва, че не е писал, нито пък подписвал въпросния текст! Томаш отдавна бе разбрал: хората толкова много се радват на моралното падение на ближния си, че не биха си развалили удоволствието с някакви обяснения за това падение.

Давайки на полицията надежда, че ще напише сам някакъв текст, той спечели време. Още на другия ден подаде писмено заявление за напускане. Смяташе (основателно), че в мига, в който слезе доброволно на най-ниското стъпало на социалната стълбица (където впрочем по онова време бяха слезли хиляди интелектуалци от други области), полицията ще изгуби властта си над него и ще престане да се интересува от личността му. При тези обстоятелства вече няма да могат да отпечатат никакъв текст с негова декларация, защото той би бил абсолютно неправдоподобен. Срамните публични декларации винаги са свързани със служебно издигане, а не понижение на подписалите ги.

В Чехия обаче лекарите са държавни служители и държавата има право, но не е длъжна да ги освобождава от работа. Чиновникът, при когото Томаш подаде заявлението си за напускане, го познаваше по име и го уважаваше. Той започна да го увещава да не напуска. Томаш внезапно си даде сметка, че съвсем не е уверен в правотата на решението си. Но вече се чувстваше обвързан с нещо като обет за вярност към него и настоя на своето. Така стана мияч на прозорци.