Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (41)

24

После фотографката покани Тереза на кафе в барчето.

— Снимките, които сте направили, са много интересни. Забелязах, че имате страхотно чувство за женското тяло. Разбирате какво имам предвид, нали? Онези млади жени в предизвикателни пози!

— Дето се целуват пред руските танкове ли?

— Точно те. Според мен вие можете да станете първокласен моден фотограф. Разбира се, първо трябва да се свържете с някой фотомодел. Най-добре с някое момиче, което иска да пробие също като вас. После можете да направите пробни снимки за някоя агенция. Разбира се, ще мине известно време, докато се наложите. Междувременно аз мога да направя нещичко за вас. Ще ви запозная с един редактор, който води рубриката „Нашата градинка“. Предполагам, че ще им трябват снимки на кактуси, рози и разни такива.

— Много ви благодаря — каза Тереза искрено, защото виждаше, че жената насреща й гори от желание да й помогне.

Но в следващия миг си каза: защо трябва да снимам кактуси? Пък и не изпитваше никакво желание да изминава още веднъж същия път, който бе изминала в Прага: борба за щатно място, за кариера, за всяка отпечатана фотография. Никога не бе страдала от честолюбие или тщеславие. Просто искаше да избяга от майчиния си свят. Да, за нея нещата бяха съвсем ясни: беше се запалила по фотографията, но със същия успех можеше да се запали по която и да било друга дейност, защото фотографията й бе послужила просто като средство да стигне „по-далеч и по-високо“ и да живее редом с Томаш.

Тя каза:

— Знаете ли, мъжът ми е лекар и може да ме изхрани. Не ми се налага да снимам.

Фотографката възкликна:

— Не разбирам как можете да зарежете фотографията, след като сте направили толкова хубави снимки!

Да, снимките от дните на нахлуването, това беше нещо съвсем друго. Тях не ги беше правила заради Томаш. Беше фотографирала, водена от страст. Не от страст да снима, а от страстта на омразата. Но тази ситуация нямаше да се повтори никога вече. Пък и, в крайна сметка, тъкмо тези снимки, които бе правила, водена от страст, никой не ги искаше, защото не били актуални. Само кактусът е вечно актуален. А на нея кактусите не й бяха интересни. Тя отговори:

— Много мило от ваша страна. Но предпочитам да си остана вкъщи. Не изпитвам нужда да работя.

— Нима ви удовлетворява да си седите вкъщи?

— Повече, отколкото да снимам кактуси.

— Дори да снимате кактуси, това е вашият живот. А да живеете само заради мъжа си, това не е вашият живот.

Тереза изведнъж се подразни.

— Моят живот е мъжът ми, а не кактусите.

Фотографката също реагира с раздразнение:

— Да не искате да кажете, че сте щастлива?

Тереза отвърна (все така раздразнено):

— Разбира се, че съм щастлива!

— Това може да го каже само една много… — Фотографката не пожела да се доизрече.

Тереза довърши мисълта й:

— Искате да кажете: само една много ограничена жена.

Фотографката се овладя и отсече:

— Не ограничена. Анахронична.

Тереза се съгласи замислено:

— Права сте. Съвсем същото твърди за мен мъжът ми.