Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (138)

1

Прозорецът гледаше към полегат склон, обрасъл с криви тела на ябълкови дървета. Над склона горски масив чертаеше хоризонта и контурите на хълмовете се нижеха, докъдето погледът стига. Привечер върху бледото небе изгряваше бяла луна и това беше мигът, в който Тереза излизаше на прага. Луната, увиснала насред все още светлеещото небе, й приличаше на лампа, която сутринта са забравили да угасят и е светила през целия ден в стая на мъртъвци.

Кривите ябълки растяха на склона и нито една от тях не можеше да помръдне от мястото, където беше поникнала, тъй както Тереза и Томаш никога нямаше да могат да напуснат това село. Те бяха продали колата, телевизора и радиоапарата си, за да си купят тук къщичка с градинка от един земеделец, който се местеше в града.

Да живеят на село — това беше единствената възможност за бягство, която им беше останала, защото в провинцията имаше хроничен недостиг на хора и достатъчно жилища. Никой нямаше интерес да проучва политическото минало на хора, готови да работят на нивата или в гората, и никой не им завиждаше.

Тереза беше щастлива, че са напуснали града с пияните клиенти пред бара и с непознатите жени, които оставяха в косите на Томаш миризмата на своя скут. Полицията бе престанала да се занимава с тях и случката с инженера се сливаше в съзнанието на Тереза със сцената от Петршин, тъй че тя вече почти не можеше да отдели съня от истината. (Пък и в края на краищата дали наистина инженерът е бил агент на тайната полиция? Може и да не е имал нищо общо с нея. Мъжете, които използват за срещите си чужди апартаменти и не обичат да се любят с една и съща жена повече от веднъж, не са чак такава рядкост.)

С една дума, Тереза беше щастлива и й се струваше, че е на крачка от своята цел: бяха заедно с Томаш, и при това сами. Сами ли? Нека уточня: с думата „самота“ обозначих факта, че двамата бяха прекъснали всякакви контакти с досегашните си приятели и познати. Бяха прерязали живота си като лента. Но се чувстваха добре сред селяните, с които работеха и си гостуваха взаимно.

В деня, когато се запозна в курортния град с руски имена на улиците с председателя на тукашното стопанство, Тереза внезапно преоткри у себе си онази картина на селото, която й беше останала от книгите или пък от дядовците и бабите и: задружен свят, в който всички живеят като едно голямо семейство, обединено от общи интереси и нрави — всяка неделя на църква, кръчма, където ходят само мъжете, и салонът на същата кръчма, където в събота свири оркестър и цялото село танцува.

Само че в епохата на комунизма селото е твърде далеч от тази останала в миналото картина. Църквата беше в съседното село и никой не ходеше там, а в кръчмата се бяха настанили разни чиновници, тъй че мъжете нямаше къде да се съберат на чаша бира и младите нямаше къде да танцуват. Църковните празници бяха забравени, а националните не вълнуваха никого. Кино имаше чак в отдалечения на двайсет километра град. Затова след работния ден, през време на който си подвикваха весело и си бъбреха през почивките, хората се затваряха между четирите стени на своите домове с модерна мебелировка, от която лъхаше не, ами направо вееше безвкусица, и впиваха поглед в светещия екран на телевизора. Не се канеха на гости, най-много да се отбият да разменят няколко думи със съседа преди вечеря. Всички до един мечтаеха да се преместят в града. Селото не им предлагаше нищо, което поне отдалеч да наподобява интересен живот.

Може би тъкмо защото никой не искаше да пуска корен тук, държавата постепенно губеше властта си над селото. Земеделецът, който вече не е собственик на земята, а просто наемен работник, трудещ се на нивата, не е привързан нито към родния си край, нито към работата си; няма какво да губи, няма за какво да милее. Благодарение на това безразличие провинцията е запазила значителна автономия и свобода. Председателят на стопанството не беше спуснат отгоре (какъвто е случаят с всички директори в градовете), а беше избран от селяните и беше един от тях.

Понеже всички искаха да заминат оттук, Томаш и Тереза заемаха сред тях изключително положение: те се бяха заселили доброволно. Ако другите използваха всяка възможност, за да прескочат поне за ден-два до някой от съседните градове, Томаш и Тереза не искаха нищо друго, освен да бъдат там, където си бяха, затова скоро опознаха съселяните си по-добре, отколкото те самите се познаваха помежду си.

А председателят на стопанството им стана истински приятел. Той имаше жена, четири деца и прасе, което дресираше така, сякаш беше куче. Животното се казваше Мефистофел и беше гордостта и атракцията на селото. Незабавно изпълняваше всяка заповед, беше чистичко и розовко; пристъпваше на копитцата си като жена с дебели прасци на високи токчета.

Когато видя Мефистофел за първи път, Каренин се развълнува и дълго го обикаля и души. Но скоро се сприятели с него и го предпочиташе пред селските псета, които презираше, защото бяха вързани за колибките си и лаеха глупашки, без прекъсване и без причина. Каренин бе схванал правилно цената на уникалността и бих могъл да кажа, че ценеше дружбата си с прасето.

Председателят на стопанството беше щастлив, че може да помогне на човека, който навремето го беше оперирал, и в същото време нещастен, че не може да направи за него нещо повече. Томаш стана шофьор на камион, с който превозваше кооператорите до нивите или караше инструменти.

Стопанството разполагаше с четири големи краварника и с един по-малък обор с четирийсет юници. Възложиха на Тереза да се грижи за тях и два пъти дневно да ги изкарва на паша. Понеже близките и удобни ливади бяха предназначени за коситба, й се налагаше да се катери със стадото по околните хълмове. Юниците изпасваха едно след друго по-отдалечените пасища и така за една година Тереза обиколи покрай тях цялата широка околност на селото. Както едно време в малкия град, така и сега тя неизменно носеше със себе си по някоя книга; като стигнеше поляната, я отваряше и се зачиташе.

Каренин задължително я съпровождаше. Беше се научил да лае по юниците, които бяха твърде игриви и все ги теглеше да се отделят от другите; правеше го с нескрита радост. Положително беше най-щастливият от тримата. Никога по-рано службата му на „страж на часовника“ не се бе оказвала толкова значима като тук, където нямаше място за никакви импровизации. Времето, в което Тереза и Томаш пребиваваха на село, се доближаваше до равната цикличност на неговото собствено време.

Един ден, след като се наобядваха (часът, в който можеха да бъдат само двамата, свободни от задължения), Тереза и Томаш излязоха с Каренин на разходка до склона оттатък къщата им.

— Не ми харесва как тича — обади се Тереза.

Каренин накуцваше с единия от задните си крака. Томаш се наведе и попипа лапата му. Откри на бедрото малка бучка.

На другия ден го качи отпред в камиона и прескочи до съседното село, където живееше ветеринарният лекар. След още една седмица го посети повторно и се прибра с новината, че Каренин се е разболял от рак.

След още три дни асистира на ветеринаря при операцията. Когато го закара вкъщи, Каренин все още не беше излязъл от упойката. Лежеше на черджето до леглото им с отворени очи и скимтеше. На бедрото му се виждаше избръснато от космите място и разрез с шест шева.

По едно време се опита да се надигне. Но не успя.

Тереза изпадна в ужас при мисълта, че той вече никога няма да може да ходи.

— Не бой се — успокои я Томаш, — още е замаян от упойката.

Тереза пробва да повдигне кучето, но то оголи челюсти насреща й. Да, понечи да я ухапе — това не се бе случвало никога по-рано!

— Той не може да те познае — обясни Томаш, — не знае коя си.

Сложиха го да легне плътно до тяхното легло и там той се унесе много бързо. Заспаха и те.

Беше три часът сутринта, когато Каренин неочаквано ги събуди. Въртеше опашка и стъпваше по тях. Умилкваше им се буйно и ненаситно.

И това да ги събуди не се беше случвало по-рано! Винаги бе чакал да се събуди някой от тях и едва тогава се престрашаваше да скочи върху леглото.

Но този път не можа да се сдържи, когато в дълбоката нощ съзнанието му изведнъж се бе прояснило. Кой знае от какви далечни краища се беше завърнал! Кой знае с какви призраци бе влязъл в схватка! И когато видя, че си е у дома, когато позна най-близките си същества, просто нямаше как да не сподели с тях безумната си радост, радостта от завръщането и от възкръсването.