Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (143)

6

Томаш седеше в стаята си, където имаше обичай да чете книга на масата. В такива мигове Тереза идваше при него, навеждаше се над рамото му и притискаше изотзад буза до неговата. Когато този ден направи това, видя, че Томаш не чете никаква книга. Пред него лежеше писмо и въпреки че то се състоеше само от пет реда, написани на машина, Томаш беше втренчил в него дълъг и неподвижен поглед.

— Какво е това? — попита Тереза, обзета от тревога.

Без да се обърне, Томаш вдигна писмото от масата и й го подаде. Там пишеше, че той трябва да се яви още същия ден на летището в съседния град.

Най-после извърна глава към нея и тя видя в очите му същия ужас, който и сама изпитваше.

— Ще дойда с теб каза Тереза.

Той поклати глава.

— Призовката е само за мен.

— Не, аз ще дойда с теб — повтори Тереза.

Заминаха с камиона на Томаш. Скоро бяха на летището. Беше паднала мъгла. Едва се провиждаха силуетите на няколко самолета. Томаш и Тереза тръгнаха от самолет на самолет, но всичките бяха със затворени врати, непристъпни. Най-сетне стигнаха до една машина с отворен люк, към който беше прикрепена стълба. Те се качиха, в отвора се показа стюард и ги покани да влязат вътре. Самолетът беше малък, само с трийсет места, и в него нямаше жива душа. Двамата тръгнаха по пътечката между креслата, като постоянно се докосваха и не проявяваха особен интерес към това, което ставаше около тях. Седнаха в две съседни кресла и Тереза положи глава върху рамото на Томаш. Първоначалният ужас отстъпваше място на тъгата.

Ужасът е шок, миг на пълно ослепяване. Ужасът е лишен и от най-малкия намек за красота. Ние не виждаме нищо друго, освен режещата светлина на неизвестното събитие, което очакваме да ни сполети. Обратното, тъгата предполага, че знаем. Томаш и Тереза знаеха какво ги чака. Светлината на ужаса бе изгубила яркостта си и светът тънеше в синкаво, нежно осветление, което правеше предметите да изглеждат по-красиви отпреди.

Докато четеше писмото, Тереза не изпитваше никаква любов към Томаш, тя знаеше само, че не бива да го изостави дори за миг: ужасът беше потиснал всички останали чувства и усещания. Сега, когато се беше притиснала плътно до него (самолетът пореше облаците), уплахата й беше преминала и тя се отдаваше на своята любов със съзнанието, че е безгранична и безмерна.

Най-после самолетът се приземи. Те станаха и се запътиха към люка, който стюардът беше отворил. Все още прегърнати през кръста, застанаха на най-горното стъпало. Видяха долу трима мъже с качулки на главите и пушки в ръцете. Излишно беше да се колебаят, нямаше къде да избягат. Заслизаха бавно и когато стъпиха на пистата, един от мъжете вдигна пушката си и се прицели. Не се чу изстрел, но Тереза усети как Томаш, който допреди секунда слизаше, пристъпвайки плътно до нея и обгърнал с ръка кръста й, се свлича на земята.

Тя го притискаше към себе си, но не можеше да го удържи: той рухна на бетонната писта. Тя се приведе над него. Искаше да се хвърли върху тялото му и да го прикрие със своето, но пред очите й ставаше нещо странно: тялото на Томаш бързо се смаляваше. Това беше толкова невероятно, че Тереза остана като прикована на мястото си. Тялото на Томаш ставаше все по-малко и по-малко, то вече като че ли нямаше нищо общо с Томаш, беше се превърнало в нещо съвсем мъничко и това мъничко нещо изведнъж се разшава, след което хукна по пистата.

Мъжът, който беше стрелял, свали маската от лицето си и се усмихна ласкаво на Тереза. В следващия миг се обърна и побягна след малкото нещо, препускащо объркано на зиг-заг, сякаш бягаше от преследвач и отчаяно търсеше къде да се скрие. Гоненицата продължи известно време, докато накрая мъжът внезапно се хвърли на земята и сложи край.

Той се изправи и се върна при Тереза. Носеше и онова нещо. Нещото се тресеше от страх. Беше заек. Мъжът го подаде на Тереза. И в същия момент страхът и тъгата я напуснаха и тя беше щастлива, че държи животинчето в прегръдките си, че то е нейно и може да го притисне към тялото си. Заплака от щастие. Плака дълго, сълзите и пречеха да вижда, докато тя отнасяше зайчето в дома си с чувството, че е само на крачка от целта, че е там, където е искала да бъде, там, откъдето вече не може да се избяга.

Крачеше из пражките улици. Лесно намери своя дом. Там бе живяла с майка си и баща си като малка. Но сега майка й и баща й ги нямаше. Посрещнаха я двама старци, които никога не беше виждала, но знаеше, че са прадядо й и прабаба й. Лицата и на двамата бяха прорязани от бръчки като кора на дърво и Тереза се радваше, че ще живее с тях. Но сега искаше да остане сама, сама със своето животинче. Уверено намери стаята, в която бе живяла от петгодишна, тоест от времето, когато родителите й бяха решили, че заслужава да си има отделна стая.

В стаята имаше диван, масичка и стол. На масичката бе поставена запалена лампа. Беше я очаквала там през всичките тези години. Върху лампата бе кацнала пеперуда с разтворени крила, върху които личаха две грамадни очи. Тереза разбра, че е стигнала целта си. Легна на дивана и притисна зайчето към лицето си.