Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

3

Каренин беше родил две хлебчета и една пчела. Гледаше слисан странното си потомство. Хлебчетата си стояха спокойно, но пчелата се луташе замаяна, докато накрая успя да се вдигне във въздуха и да отлети.

Такъв сън се беше присънил на Тереза. Още щом се събуди, тя го разказа на Томаш и сякаш двамата намериха в него утеха: сънят бе превърнал болестта на Каренин в бременност и драмата на раждането — в смешен и същевременно затрогващ резултат: две хлебчета и една пчела.

Отново лишена от логика надежда изпълни Тереза. Тя стана и се облече. И тук, на село, денят и започваше с това, че отиваше да купи мляко, хляб, кифли. Но този път на поканата й да я придружи Каренин само едва-едва вдигна глава. За първи път отказваше да вземе участие в обреда, на който някога бе държал неотклонно. Тъй че Тереза излезе без него.

— Ами Каренин къде е? — попита продавачката, която беше приготвила хлебче за него. Този път Тереза го отнесе сама в чантата си. Още на прага го извади и го показа на Каренин. Искаше да го накара да стане и да дойде да го вземе. Но той лежеше и не помръдваше.

Мъката на Тереза не убягна на Томаш. Той захапа хлебчето и застана срещу Каренин на четири крака. После започна полекичка да се приближава към него.

Каренин го гледаше, стори им се, че в очите му проблесна искрица интерес, но не се надигна. Томаш доближи плътно лице до муцуната му. Без да раздвижи тялото си, кучето пое с челюсти половината от хлебчето, което стърчеше от устата на Томаш. После Томаш пусна хлебчето, за да го изяде Каренин цялото.

Томаш, все така на четири крака, се отдръпна назад, сви глава в раменете си и започна да ръмжи. Преструваше се, че иска да отнеме храната от кучето с борба. И ето че Каренин на свой ред изръмжа. Най-после! Точно на това се бяха надявали! На Каренин му се играе! На Каренин още му се живее!

Това ръмжене беше усмивката на Каренин и Тереза и Томаш искаха тя да не секва колкото е възможно по-дълго. Затова Томаш пак се приближи на четири крака до кучето и захапа стърчащото от челюстите му хлебче. Лицата им бяха почти долепени, Томаш усещаше миризмата на кучешкия дъх и дългите фъндъци козина, които растяха около муцуната на Каренин, го гъделичкаха по бузите. Кучето пак изръмжа и дръпна рязко глава. Хлебчето се счупи по средата. Тогава Каренин допусна старата си грешка. Пусна своята половинка, за да докопа онази, която стърчеше от устата на стопанина му. Както винаги бе забравил, че Томаш не е куче и че има ръце. Той не изпусна своята половинка и вдигна другата от земята.

— Томаш — изпищя Тереза, — няма да му взимаш хляба!

Томаш остави двете половини на земята пред Каренин, който изгълта наведнъж първата, а втората дълго държа демонстративно между зъбите си, за да покаже на двамата съпрузи, че е победител.

Те го наблюдаваха и пак си казваха, че се усмихва, а докато се усмихва, все още има за какво да живее, въпреки че е обречен.

На другия ден впрочем изглеждаше, че състоянието му се е подобрило. Обядваха. След обяда както винаги им остана час свободно време, което прекарваха заедно и взимаха Каренин със себе си на разходка. Той очакваше този миг и обикновено отнапред започваше да подтичва около тях. Но този път, когато Тереза взе каишката и нашийника, само ги изгледа продължително и дори не помръдна. Двамата стояха прави пред него и се мъчеха (заради него, за него) да бъдат весели, за да повдигнат малко настроението му. Едва след известно време, сякаш смилил се над тях, той доприпка на три крака и се остави да му сложат нашийника.

— Тереза — обади се Томаш, — знам колко ти е опротивял фотоапаратът. Вземи го обаче днес!

Тереза го послуша. Отвори шкафа, за да изрови оттам дълбоко забутания и потънал в забвение апарат, а Томаш продължи:

— Някой ден тези снимки ще ни доставят голяма радост. Каренин беше част от нашия живот.

— Как така беше? — трепна Тереза, сякаш я бе ухапала змия. Апаратът лежеше на дъното на шкафа, но тя не се наведе. — Няма да го взема. Не искам да мисля за това, че Каренин няма да го има вече. Ето, ти говориш за него в минало време!

— Не ми се сърди — отрони Томаш.

— Не ти се сърдя — каза кротко Тереза. — И аз толкова пъти вече съм се улавяла, че мисля за него в минало време. Толкова пъти съм се скарвала на самата себе си. И точно затова няма да взема апарата.

Вървяха мълчаливо по пътя. Да не разговарят — това беше единственият начин да не мислят за Каренин в минало време. Не сваляха очи от него, бяха неотлъчно заедно. Чакаха го да се усмихне. Но той не се усмихваше, просто вървеше, и все на три крака.

— Прави го само заради нас — проговори Тереза. — Не му се искаше да излиза на разходка. Дойде само за да ни достави радост.

Това, което тя каза, беше тъжно. Но въпреки това, без дори сами да го съзнават, те бяха щастливи. Бяха щастливи, и не напук на мъката, а благодарение на мъката. Държаха се за ръце и в очите им се отразяваше една и съща картина: куцащото куче, което олицетворяваше десет години от живота им.

Повървяха още малко, когато Каренин, за тяхно голямо разочарование, спря и се обърна в посока към къщи. Нямаше как, трябваше да се връщат.

Може би същия този ден или на следващия Тереза влезе неочаквано в стаята при Томаш и го завари да чете някакво писмо. При шума от отварянето на вратата той пъхна писмото между другите писма по масата. Тереза видя това. А на излизане от стаята забеляза как Томаш крадешком пъха писмото в джоба си. Но той забрави за плика. Когато Тереза остана сама в къщата, тя го разгледа. Адресът беше написан с непознат почерк, много равен и четлив — почерк на жена, според нея.

Когато се видяха после с Томаш, тя го попита сякаш между другото дали е дошла пощата. Той отговори отрицателно и тя изпадна в отчаяние, толкова по-жестоко поради факта, че беше отвикнала от него. Не, не е решила, че Томаш има тайна любовна връзка в селото. Това е практически невъзможно. Тя е в течение на всяка негова свободна минута. Но изглежда в Прага е останала някоя жена, за която той мисли и на която държи, въпреки че тя не може да умирисва косите му със своя скут. Тереза не допуска, че Томаш ще я изостави заради тази жена, но за нея щастието, в което е живяла през последните две години, откакто са дошли на село, е осквернено от лъжата.

Преследва я старата мисъл: нейният дом не е Томаш, а Каренин. Кой ще навива стенния часовник на техните дни, когато него няма да го има?

Духом Тереза беше вече в бъдещето, в бъдещето без Каренин, и се чувстваше самотна там.

Каренин лежеше в ъгъла и скимтеше. Тереза излезе в градината. Впери поглед в тревата между две ябълкови дръвчета и си представи, че на това място ще заровят Каренин. Заби тока си в пръстта и очерта с него правоъгълник в тревата. Това беше мястото за неговия гроб.

— Но какво правиш? — попита я Томаш, който я завари да върши това, също както тя го беше заварила да чете писмото преди няколко часа.

Тереза не му отговори. Той видя, че за първи път от дълго време ръцете й се тресат. Улови ги. Тя ги издърпа рязко.

— Това гроб за Каренин ли е?

Тереза не отговори.

Мълчанието й го ядоса. Той избухна:

— Мене ме упрекваш, че мисля за него в минало време! А ти самата какво правиш? Вече си тръгнала да го погребваш!

Тя му обърна гръб и закрачи към къщата.

Томаш се прибра в своята стая и затръшна вратата.

Тереза я отвори след него и каза:

— Ти винаги си мислил само за себе си, поне сега помисли и за него. Спеше и ти го събуди. Сега пак ще скимти.

Знаеше, че е несправедлива (кучето не спеше), знаеше, че се държи като най-вулгарна жена, която иска да нарани някого и е съвсем наясно как да го направи.

Томаш влезе на пръсти в стаята, където лежеше Каренин. Но Тереза не искаше да го остави насаме с него. Приведоха се над кучето и двамата, от двете му страни. В това еднакво движение нямаше сдобряване. Напротив. Всеки от тях беше сам. Тереза със своето куче, Томаш със своето.

Боя се, че така разделени, всеки сам, ще останат с него до последния миг.