Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (130)

22

Преводачката за трети път извика призива си в микрофона.

Тишината, която й отговори и сега, внезапно превърна тревогата на Франц в бяс. Той бе застанал съвсем близо до моста, разделящ Тайланд от Камбоджа, и го завладя неудържимо желание да се втурне по този мост, крещейки до небесата страховити псувни, и да намери смъртта си сред оглушителния пукот на куршумите.

Този внезапен порив на Франц ни напомня нещо; да, напомня ни сина на Сталин, който се втурнал да увисне върху телените мрежи, защото било свръх силите му да гледа как двата полюса на човешкото съществуване се доближават и всеки миг ще се докоснат, а после вече няма да има разлика между възвишеното и низкото, между ангела и мухата, между Бог и лайното.

Франц не можеше да допусне, че блясъкът на Великия Поход е равносилен на смешната суета на участниците в него и че могъщият грохот на европейската история се изгубва без следа сред океана от тишина, тъй че вече няма разлика между историята и мълчанието. В този момент той пожела да сложи върху едното блюдо на везните собствения си живот, за да докаже, че Великият Поход тежи повече от лайното.

Но човек не може да докаже такова нещо. На едното блюдо на везните е било лайното, на другото е легнал с цялото си тяло синът на Сталин и стрелката на везните не е помръднала.

Вместо да се остави да го застрелят, Франц наведе глава и тръгна заедно с останалите в индийска нишка обратно към автобусите.