Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (87)

2

На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. Те отстояваха храбро тази своя убеденост и в нейно име ликвидираха много хора. По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци.

Тогава всички започнаха да крещят срещу комунистите: „Вие сте отговорни за трагедията на страната ни (тя обедня и запустя), за загубването на нейната самостоятелност (Русия я подчини), за юридическите убийства!“

Обвиняваните отговаряха: „Но ние не знаехме! Заблудиха ни! Ние вярвахме! Дълбоко в себе си сме невинни!“

С една дума, дискусията се сведе до въпроса: наистина ли не са знаели? Или само се преструват, че не са знаели?

Томаш следеше тази дискусия (следеше я целият десетмилионен чешки народ) и си казваше, че сред комунистите положително има хора, които не са живеели чак в такова неведение (все пак не може да не са знаели поне нещичко за ужасите, които са се вършили и продължават да се вършат в следреволюционна Русия). Но е възможно мнозина от тях наистина да не са знаели нищо.

Тогава реши, че основният въпрос не е знаели ли са, или не са знаели, а оневинен ли е човек от факта, че не знае? Глупакът, който седи на трона, освободен ли е от всякаква отговорност само защото е глупак?

Да приемем, че даден чешки прокурор в началото на петдесетте години, когато е искал смъртна присъда за невинен човек, е бил подведен от руската тайна полиция и от правителството на своята страна. Но как е възможно днес, когато вече знаем, че обвиненията са били абсурдни и екзекутираните — невинни, същият този прокурор да се изкарва света вода ненапита и да се удря в гърдите: „Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах!“ Та нали именно в това „Не знаех! Вярвах!“ се съдържа вината му, вина, която не може да бъде изкупена с нищо!

И Томаш си спомни историята на Едип. Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп напуснал Тива.

Томаш чуваше виковете на комунистите, които защищаваха вътрешната си чистота, и си казваше: заради вашето незнание страната изгуби може би за векове своята свобода, а вие крещите, че се чувствате невинни. Как можете да гледате всичко това? Как не изтръпвате от ужас? Зрящи ли сте изобщо? Ако имате очи, трябва да си ги избодете и да напуснете Тива!

Това сравнение му хареса толкова много, че той често го използваше в разговор с приятели и с времето го формулираше все по-прецизно и по-елегантно.

По онова време и той като всички интелектуалци четеше седмичника на Съюза на чешките писатели, издаван в близо тристахиляден тираж, който си беше извоювал значителна автономия в рамките на системата и казваше неща, които другите не се осмеляваха да изрекат публично. Ето защо в писателския седмичник се задаваше въпросът кой и доколко е виновен за юридическите убийства, увенчали политическите процеси от първите години на комунистическата власт.

Във всички дискусии се повтаряше все този въпрос: знаели ли са, или не са знаели? Понеже го смяташе за второстепенен, един ден Томаш изложи на хартия разсъжденията си за Едип и ги прати в седмичника. След месец му се обадиха. Поканиха го в редакцията. Когато отиде, го посрещна един нисичък, изправен като да е глътнал линия редактор и му предложи да смени словореда в едно изречение. Скоро текстът наистина излезе на предпоследната страница, в рубриката „Писма на читатели“.

Томаш не се зарадва. Да, бяха си направили труда да го повикат в редакцията и да поискат съгласието му за смяната на словореда, но после, без да го питат, бяха съкратили текста драстично, тъй че го бяха свели само до основната теза (в известен смисъл прекалено схематична и агресивна) и в този си вид той вече не му харесваше.

Беше пролетта на хиляда деветстотин шейсет и осма. На власт бяха Александър Дубчек и комунистите, които се чувстваха виновни и имаха желание да изкупят по някакъв начин вината си. Но другите комунисти, онези, които крещяха на всеослушание, че са невинни, се страхуваха, че разгневеният народ ще ги съди. Ето защо ходеха всеки ден да се жалват на съветския посланик и да го молят за закрила. Когато писмото на Томаш излезе във вестника, те вдигнаха шум до небесата: видяхте ли докъде сме я докарали? Вече пишат публично, че трябва да ни се избодат очите!

След още два-три месеца руснаците решиха, че в тяхната губерния свободните дискусии са недопустими, и за една нощ окупираха с войските си родината на Томаш.