Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (67)

11

Тереза гледаше Томаш, но погледът й не беше отправен към очите му, а десет сантиметра по-нагоре, към косите, които миришеха на чужд скут.

— Томаш, не издържам повече. Зная, че не бива да се оплаквам. Откакто се върна заради мен в Прага, аз си забраних да ревнувам. Не искам да ревнувам, но не съм достатъчно силна да се съпротивлявам на ревността. Моля те, помогни ми!

Той я хвана под ръка и я заведе в парка, където преди години често се разхождаха. Пейките там бяха сини, жълти, червени. Седнаха на една от тях и Томаш каза:

— Разбирам те. Зная какво искаш. Уредил съм каквото трябва. Сега ти ще се качиш на Петршин.

Изведнъж я обзе безпокойство:

— На Петршин ли? Защо на Петршин?

— Като се качиш горе, ще разбереш.

Страшно не й се искаше да отива; тялото й беше толкова отпаднало, че не можеше да се вдигне от пейката. Но не беше научена да противоречи на Томаш. Стана с усилие.

Огледа се. Той продължаваше да седи на пейката и да и се усмихва едва ли не весело. Направи жест, с който я окуражаваше да тръгне.