Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

20

Да стане алтер его на полигамния му живот. Томаш не искаше да разбере това, но тя не можеше да се освободи от своята представа и започна да се стреми към сближаване със Сабина. Предложи да й направи портретни снимки.

Сабина я покани в ателието си и тя най-сетне видя просторното помещение, насред което се издигаше като подиум широко квадратно легло.

— Направо е срамота, че не си идвала досега тук — заяви Сабина и започна да й показва разни картини, подпрени до стената. Дори измъкна отнякъде едно старо платно, рисувано още в академията. Картината изобразяваше строителна площадка на металургичен завод. Тя датираше от времето, когато се изискваше най-строг реализъм (по онова време абстрактното изкуство се смяташе за враждебно на социализма) и Сабина, водена от състезателен дух, се стараеше да бъде още по-стриктна от преподавателите си и рисуваше така, че мазките на четката да не личат и картините й да приличат на цветни фотографии.

— Тази картина я развалих. Накапах я, без да искам, с червена боя. Отначало се разстроих, но после червеното петно започна да ми харесва, защото приличаше на пукнатина. Сякаш строителната площадка не беше истинска строителна площадка, а напукан театрален декор, върху който просто е нарисувана строителна площадка. Започнах да си играя с пукнатината, да я разширявам, да си представям какво би могло да се види през нея. Така създадох първия си цикъл картини, който нарекох „Кулиси“. Разбира се, никой не биваше да ги види. Щяха да ме изхвърлят от академията. На всяка картина отпред се виждаше един реалистичен до съвършенство свят, а зад него, сякаш зад раздрано платно на театрален декор, се показваше нещо друго, тайнствено или абстрактно.

Сабина помълча и после добави:

— Отпред беше понятната лъжа, а отзад — непонятната истина.

Тереза и този път я слушаше с онази невероятна съсредоточеност, която рядко някой учител вижда върху лицето на свой ученик, и откриваше, че наистина всички картини на Сабина, и старите, и новите, казват едно и също; че всички те съчетават в едно две теми, два свята, че са като снимки, получени чрез двойно експониране. Пейзаж, зад който прозира нощна лампа. Ръка разкъсва изотзад платно, на което е изобразен идиличен натюрморт с ябълки, орехи и грейнала коледна елха.

Изпълни я възхищение към Сабина и понеже художничката се държеше много приятелски, възхищението й не бе примесено със страх или недоверие и преминаваше в симпатия.

За малко да забрави, че бе дошла да снима, и се наложи самата Сабина да й го припомни. Тереза откъсна очи от картините и погледът и отново падна върху издигащото се насред стаята като подиум легло.

До леглото имаше нощно шкафче, а върху него поставка във формата на човешка глава, на каквито фризьорите полагат перуки. На тази поставка обаче нямаше перука, а бомбе. Сабина се усмихна:

— Бомбето е на дядо ми.

Такава шапка, черна, твърда, заоблена, Тереза бе виждала само на филм. Нещо като шапката на Чарли Чаплин. Тя се усмихна на свой ред, взе бомбето в ръка и дълго го разглежда. Накрая каза:

— Искаш ли да те снимам с него?

Сабина дълго се смя на този въпрос. Тереза остави бомбето, взе фотоапарата и започна да снима.

Някъде след час внезапно предложи:

— Какво ще кажеш да те снимам гола?

— Гола ли? — прихна Сабина.

— Да, гола — храбро повтори предложението си Тереза.

— Това трябва да се полее — заяви Сабина и отвори бутилка вино.

Тереза се чувстваше отпаднала, мълчеше, докато Сабина се разхождаше из стаята с чаша в ръка и приказваше за дядо си, който бил кмет на едно малко градче; починал, преди тя да се роди; единственото, което останало от него, било това бомбе и една снимка, на която се виждала трибуна, а на нея — неколцина градски първенци; сред тях бил и дядо й; изобщо не било ясно какво правят на трибуната, може би са били почетен президиум на някакво честване или пък откривали паметник на друг свой виден съгражданин, който също слагал бомбе при тържествени поводи.

Сабина дълго разказва за бомбето и за дядо си. Чак след третата чаша каза: „Почакай малко“, и отиде в банята.

Върна се по хавлия. Тереза взе апарата и долепи око до визьора. Сабина разтвори хавлията.