Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (49)

4

След дълги уговорки Сабина се съгласи да посети сбирка на свои сънародници. Както винаги те спореха дали е трябвало, или пък не е трябвало да се воюва срещу руснаците с оръжие в ръка, Естествено, тук, в чужбина, в безопасната емиграция всички до един заявяваха, че е трябвало да се воюва. Сабина се обади: „Ами тогава върнете се там и воювайте.“

Тя не биваше да казва това. Един мъж с прошарени тупирани коси насочи към нея дългия си показалец: „Не говорете така. Всички сте отговорни за това, което се случи там. Вие също. Какво сте направили в родината срещу комунистическия режим? Рисували сте си картините и нищо повече…“

Проучването и атестирането на гражданите е главна и всекичасна социална дейност в комунистическите страни. За да се разреши на художника да направи изложба, на гражданина да получи виза, за да замине през отпуската си на море, на футболиста — да влезе в националния отбор, първо трябва да се съберат всички сведения и данни за него (от портиерката, от колегите, от милицията, от партийната организация, от профкомитета), а после цялата тази информация да се сумира, да се претегли, да се резюмира от специално определени за тази цел служители. Но в донесенията не става и дума за способностите на гражданина в живописта или във футбола, нито пък за здравословното му състояние, което може би изисква той да прекара отпуската си на морския бряг. Сведенията се отнасят само и единствено до така наречената „политическа благонадеждност на гражданина“ (с други думи, до това, което гражданинът казва, което си мисли; до поведението му — дали ходи редовно на събрания и на първомайски манифестации). И понеже всичко (делничният живот, трудовият процес и отпуската) зависи от това как ще бъде оценен гражданинът, всеки един (ако желае да играе футбол в националния отбор, да направи изложба или да прекара отпуската си на море) трябва да се държи така, че да получи благоприятна характеристика.

За тези неща мислеше Сабина, докато слушаше прошарения мъж. За него не беше важно дали сънародниците му играят добре футбол, или рисуват хубаво (никой от емигрантите чехи никога не се бе интересувал какво рисува Сабина), а дали се противопоставят на комунистическия режим активно или само пасивно, действително или само привидно, от самото начало или едва днес.

Понеже беше художничка, Сабина обръщаше особено внимание на човешките лица и помнеше от Прага физиономии на хора, чиято страст е да проучват и атестират другите. Всички те имаха показалци, по-дълги от средния пръст, и ги размахваха срещу хората, на които говореха. Впрочем и президентът Новотни, който управлява Чехия цели четиринайсет години, до хиляда деветстотин шейсет и осма, имаше точно такива накъдрени от фризьор коси и най-дългия показалец в Средна Европа.

Когато заслужилият емигрант чу от устата на художничката, чиито картини никога не бе виждал, че й прилича на комунистическия президент Новотни, той стана мораво червен, после пребледня, пак стана мораво червен, още веднъж пребледня, млъкна и не каза нито дума повече. Мълчаха и всички останали, докато накрая Сабина не стана и не си излезе.

Чувстваше се нещастна от случилото се, но още долу на тротоара и хрумна: защо всъщност и трябваше да се среща с чехи? Какво я свързва с тях? Пейзажът на родния край ли? Та нали ако всеки от тях кажеше какво си представя, когато чуе думата Чехия, картините, изплували пред очите им, щяха да бъдат съвсем разнородни и нямаше да образуват никакво единство.

Или пък културата? Но какво е тя? Дворжак и Яначек? Да. Хубаво, обаче ако някой чех не е музикален и не разбира от музика? Същността на чешкото мигом ще се разпилее.

А може би великаните на чешкия дух? Ян Хус? Никой от събралите се в онзи салон не беше чел и ред от книгите му. Единственото, което те можеха да възприемат еднакво, бяха пламъците, славата на пламъците, сред които Хус бе намерил смъртта си като еретик на кладата, славата на пепелта, в която се бе превърнал, тъй че, казваше си Сабина, за тях Чехия е именно и само тази пепел, нищо друго. Само поражението и упреците, които си отправят взаимно, обединяват тези хора.

Сабина крачеше забързано по улицата. Повече от разрива с емигрантите я бяха развълнували собствените и мисли. Знаеше, че тези мисли са несправедливи. Та сред сънародниците и имаше и други хора, освен онзи мъж с дългия показалец. Конфузната тишина, която бе последвала думите и, съвсем не означаваше, че всички са били несъгласни с нея. По-скоро ги бе смутила внезапната омраза, неразбирателството, чиято жертва стават всички емигранти. Защо не изпитва съжаление към тях? Защо в нейните очи те не са трогателни и осиротели?

Ние вече знаем защо: още когато бе изменила на баща си, животът се бе ширнал пред нея като дълъг низ от измени и всяка нова измяна я привличаше като порок и като победа. Сабина не иска и няма да стои в редицата! Няма да стои вечно в редицата с едни и същи хора, които приказват едно и също! Затова е толкова развълнувана от собствената си несправедливост. Вълнението й не е тягостно, напротив. Сабина се чувства така, сякаш току-що е удържала победа и някой друг, невидим, й ръкопляска.

Но още в следващия миг опиянението й премина в тревога: този път все трябва да свършва някъде! Все някога тя трябва да престане с измените! Все някога трябва да спре!

Беше вечер и Сабина вървеше забързана по перона. Влакът за Амстердам беше композиран. Тя потърси своя вагон. Отвори вратата на купето, до което я придружи любезният кондуктор, и видя вътре Франц, седнал на приготвеното за спане легло. Той стана, за да я посрещне, а тя го прегърна и го обсипа с целувки.

Безумно й се искаше да му каже, като най-баналната от жените: „Не ме пускай, дръж ме плътно до себе си, укроти ме, направи ме своя робиня, бъди силен!“ Но такива думи тя не можеше и не знаеше как да изрече.

Когато се отделиха един от друг, каза само: „Страшно ми е хубаво, че съм с теб.“ При сдържаната й натура това беше най-многото, което бе способна да изрече.