Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (42)

25

Но Томаш беше по цели дни в болницата, а тя седеше сама вкъщи. Добре, че имаше Каренин и можеше да излиза с него на дълги разходки! Когато се върнеше в апартамента, сядаше над учебниците по немски и френски. Но постоянно й беше мъчно и не можеше да се съсредоточи. В мислите й често се връщаше речта, която бе произнесъл по радиото Дубчек след завръщането си от Москва. Тереза вече бе забравила какво точно бе казал, но още чуваше треперещия му глас. Разсъждаваше: чуждестранни войници го бяха арестували, него, глава на суверенна държава, в собствената му страна, бяха го отвлекли, бяха го държали четири дни някъде из планините на Украйна, бяха му дали да разбере, че ще го разстрелят, както бяха сторили дванайсет години по-рано с унгарския му предшественик Имре Наги, после го бяха закарали в Москва, бяха му заповядали да се изкъпе, избръсне и облече, да си върже вратовръзка, след което му бяха съобщили, че няма да го екзекутират, бяха му наредили и занапред да се смята за държавен глава, бяха го настанили на една маса срещу Брежнев и го бяха принудили да преговаря.

След всичко това той се бе върнал в родината си унизен и бе говорил на една унизена нация. Толкова беше унизен, че не можеше да приказва. Тереза никога нямаше да забрави страшните паузи, накъсали изреченията му. Толкова ли беше грохнал? Болен ли беше? Дали не го бяха упоили с наркотици? Или пък това не беше нищо друго, освен отчаяние? Дори от Дубчек да не остане нищо, тези дълги, страшни паузи, когато той не можеше да диша, когато се мъчеше да си поеме дъх пред целия народ, прилепил ухо до радиоапаратите, тези паузи ще останат. В тези паузи се съдържаше целият ужас, сполетял страната им.

Беше седмият ден от окупацията. Тереза слушаше речта на Дубчек в редакцията на един всекидневник, който през онези дни се беше превърнал във вестник на съпротивителното движение. Всички, които слушаха Дубчек в редакцията, в този момент го ненавиждаха. Не можеха да му простят направения компромис, чувстваха се унизени от неговото унижение и слабостта му ги оскърбяваше.

Сега, в Цюрих, припомняйки си онзи миг, Тереза вече не изпитваше презрение към Дубчек. Думата „слабост“ вече не й звучеше като присъда. Когато човек е изправен срещу несравнимо превъзхождаща го сила, той винаги е слаб, дори да има атлетическо телосложение като Дубчек. Неговата слабост, която тогава им бе изглеждала непоносима, отблъскваща и която ги бе накарала да напуснат страната, изведнъж започна да я привлича. Тереза си даваше сметка, че е една от слабите, че мястото й е в лагера на слабите, в страната на слабите и че трябва да им остане вярна точно защото са слаби и се мъчат да си поемат дъх насред изречението.

Тази слабост я привличаше така силно, че й се завиваше свят. Привличаше я, защото самата Тереза се чувстваше слаба. Отново бе започнала да ревнува и ръцете й отново бяха започнали да треперят. Веднъж Томаш забеляза това и направи тъй добре познатия и жест: взе ръцете й в своите и се опита да спре треперенето им, като ги стискаше силно. Тереза ги изтръгна от дланите му.

— Какво ти е? — попита я той.

— Нищо.

— Какво искаш да направя за теб?

— Искам да си стар. С десет години по-стар! С двайсет години по-стар!

С това тя искаше да каже: искам да си слаб. Толкова слаб, колкото и аз.