Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (44)

27

Седеше свита в ъгъла на купето с тежкия куфар над главата си. Каренин се гушеше в краката й. Тя мислеше за готвача от ресторанта, където бе работила преди, докато живееше с майка си. Този мъж не пропускаше случай да я плесне по задника и много пъти й бе предлагал пред всички да преспи с него. Странно, че сега Тереза мислеше именно за него. Та той беше просто квинтесенция на всичко, от което тя се отвращаваше. Но в този миг в главата й имаше само една мисъл — как ще го издири и ще му каже: „Нали разправяше, че искаш да спиш с мен. Ето ме.“

Жадуваше да извърши нещо, което да й отреже всички пътища назад. Жадуваше да унищожи брутално целите последни седем години от живота си. Това беше световъртеж. Опияняващ, непреодолим копнеж по падане, по падение.

Бихме могли да определим световъртежа и като опиянение от слабостта. Човек осъзнава своята слабост и не иска да я надмогне, а да й се остави. Опиянен е от нея, иска да бъде още по-слаб, иска да грохне на площада пред всички, иска да е долу и дори още по-ниско от долу.

Тереза убеждаваше самата себе си, че няма да остане в Прага и няма да продължи да работи като фотограф. Че ще се върне в малкия град, от който навремето я бе отвел гласът на Томаш.

Но когато пристигна в Прага, й се наложи все пак да остане там известно време, за да свърши един куп неща от практическо естество. Започна да отлага заминаването си.

Така минаха пет дни и тогава в жилището внезапно се появи Томаш. Каренин неспирно подскачаше към лицето му, така че за дълго ги избави от необходимостта да си кажат нещо.

Сякаш стояха сред безкрайна снежна равнина и зъзнеха.

После пристъпиха един към друг като влюбени, които още не са се целунали за първи път.

Томаш попита:

— Тук всичко наред ли беше?

— Да — отговори Тереза.

— Ходи ли в списанието?

— Обадих им се по телефона.

— И какво стана?

— Нищо. Чаках.

— Какво си чакала?

Тя не отговори. Не можеше да му каже, че е чакала него.