Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (85)

29

Събуди се и откри, че е сама вкъщи.

Излезе на улицата и се запъти към Вълтава. Искаше да види реката. Да застане на брега и дълго да съзерцава вълните, защото гледката на течащата вода успокоява и изцелява. Реката тече от векове за векове, а по бреговете й се разиграват човешките съдби. Разиграват се, за да бъдат веднага забравени. А реката продължава да си тече.

Тереза се надвеси над парапета и втренчи поглед надолу. Намираше се в покрайнините на Прага; за да стигне дотук, Вълтава вече бе минала през целия град, бе оставила назад великолепието на Храдчани и на църквите и сега приличаше на актриса след края на представлението, уморена и потънала в мислите си. Течеше между двата мръсни бряга, опиращи в сгради и зидове, зад които имаше фабрики и запустели игрища.

Тереза дълго съзерцава водите, които тук, на това място, й се струваха по-тъжни и по-тъмни, отколкото другаде. Внезапно видя насред реката някакъв предмет, червен на цвят, да, това беше малка пейка. Дървена пейка с метални крака, с каквито са пълни пражките паркове. Пейката плуваше бавно насред Вълтава. Зад нея друга. И още една, и още… Едва сега Тереза проумя, че всички пейки от пражките паркове напускат града по вода; те са много и стават все повече; плуват по вълните като есенните листа, които реката отнася от горите; разноцветни пейки — червени, жълти, сини.

Тереза се огледа назад, сякаш за да попита минувачите какво означава това. Защо отплават пейките от пражките паркове? Но хората до един отминаваха безучастни, не ги интересуваше, че някаква си река тече от векове за векове през тленния им град.

Тереза отново сведе очи към реката. Беше й невъобразимо тежко. Тя разбираше, че това, което вижда, означава раздяла.

Повечето от пейките вече се скриха погледа й. Отгоре се показаха последните закъснели — една жълта пейка, още една и накрая една синя, наистина последната.