Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (95)

10

Мъжете, които тичат след много жени, лесно могат да бъдат разделени на два типа. Едните търсят у всички жени собствената си субективна и неизменна мечта за жената. Вторите са подтиквани от желанието да постигнат безкрайната пъстрота на обективния женски свят.

Страстта на първите е лирична: те търсят в жената самите себе си, своя идеал и всеки път остават разочаровани, защото идеалът, както е известно, никога не може да бъде достигнат. Разочарованието, което ги тласка от жена към жена, придава на тяхното непостоянство нещо като романтично оправдание, тъй че не една сантиментална дама може дори да се разчувства от упоритата им полигамия.

Страстта на вторите е епична и жените не виждат в нея нищо трогателно: мъжът не влага в жените никакъв субективен идеал; затова всичко го интересува и нищо не може да го разочарова. И тъкмо в тази неспособност да се разочарова има нещо възмутително. Страстта на епичния женкар се струва на хората неизкупена (неизкупена с разочарование).

Тъй като лиричният женкар преследва все един и същи тип жени, никой даже не забелязва, че той сменя обектите си; приятелите постоянно му причиняват неприятности, защото не могат да различат една от друга партньорките му и ги наричат с едно и също име.

Епичните женкари (естествено, Томаш спада именно към тях) в своята гонитба на познание се отдалечават все повече и повече от традиционната женска красота, на която рано са се наситили, и задължително стават един ден колекционери на куриози. Съзнават, че са такива, малко се срамуват и за да не хвърлят приятелите си в смут, не се показват с любовниците си на публични места.

Томаш работеше като мияч на прозорци вече близо две години, когато отиде на адреса на една нова клиентка. Причудливата й външност прикова вниманието му още от прага. Това беше една дискретна, необичайна причудливост, която не излизаше от рамките на приятната баналност (афинитетът на Томаш към куриозите нямаше нищо общо с афинитета на Фелини към чудовищата): жената беше необикновено висока, по-висока от него, имаше фин и много дълъг нос и лицето и беше до такава степен странно, че не можеше да бъде наречена хубава (всички биха протестирали!), макар (поне според Томаш) да не беше грозна. Беше облечена с панталон и бяла блуза и приличаше на някакъв странен мелез от нежно момче, жираф и щъркел.

Наблюдаваше го с дълъг, внимателен и изпитателен поглед, в който не липсваше искрица интелигентна ирония.

— Заповядайте, господин докторе — каза.

Томаш съобрази, че тя знае кой е. Но не реагира, а само попита:

— Къде мога да си налея вода?

Жената отвори вратата на банята. Томаш видя умивалник, вана и тоалетна чиния; и пред трите бяха постлани малки розови килимчета.

Жената, която приличаше на жираф и щъркел, се усмихваше и присвиваше очи, тъй че всяка изречена от нея дума сякаш бе изпълнена със скрит смисъл или ирония.

— Банята е изцяло на ваше разположение, господин докторе — каза, можете да правите в нея каквото искате.

— Мога значи и да се изкъпя? — попита Томаш.

— Обичате ли да се къпете? — отвърна с въпрос дамата.

Томаш напълни една кофа с топла вода и се върна в хола.

— Откъде ще желаете да започна?

— Това зависи само от вас — сви рамене тя.

— Мога ли да видя прозорците в другите стаи?

— Аха, искате да огледате жилището ми. — Тя се усмихваше, сякаш измиването на прозорците беше някаква негова прищявка, която не я занимаваше.

Томаш влезе в съседната стая. Това беше спалня с един голям прозорец, две долепени легла и на стената есенен пейзаж с брези и залязващо слънце.

Когато се върна в хола, на масата имаше отворена бутилка вино и две чаши.

— Няма ли да се подкрепите, преди да се захванете с този тежък труд? — попита домакинята.

— С огромно удоволствие — отвърна Томаш и седна.

— Сигурно е безкрайно интересно да опознаеш много домове?

— Не е лошо — съгласи се Томаш.

— И навсякъде ви очакват жени, чиито мъже са на работа.

— Най-често баби и тъщи — каза Томаш.

— А не ви ли липсва предишната професия?

— По-добре ми кажете откъде знаете какво съм работил преди.

— Службата ви се гордее с вас — поясни подобната на щъркел жена.

— Все още ли? — почуди се Томаш.

— Когато им се обадих да ми пратят някого за прозорците, те попитаха дали не искам вас. Казаха ми, че сте виден хирург, когото са изхвърлили от болницата. Естествено, това ме заинтригува.

— Вие сте пленително любопитна — каза Томаш.

— Личи ли ми?

— Да, по погледа.

— И как гледам?

— Присвивате очи. Пък и постоянно задавате въпроси.

— А вие май не обичате да отговаряте?

Благодарение на нея разговорът им от самото начало се отличаваше с чара на кокетството. Нищо от онова, което тя казваше, не се отнасяше до околния свят, всяка дума се обръщаше директно към тях двамата. И понеже още от първото изречение като главна тема се очертаха той и тя, нямаше нищо по-лесно от това докосвания да съпроводят думите — когато Томаш спомена за нейните присвиващи се очи, той ги погали. Тя отвръщаше на всяко негово докосване със същото. Но не го правеше спонтанно, а по-скоро с някаква нарочно търсена последователност, сякаш играеше играта „Каквото ми направите вие, и аз ще ви направя същото“. Седяха един срещу друг и всеки шареше с ръце по тялото на другия.

Едва когато Томаш понечи да плъзне ръка в скута й, тя започна да се дърпа. Той не можеше да прецени доколко съпротивата й е истинска, но така или иначе времето беше напреднало и след десет минути трябваше да бъде у следващия клиент.

Стана и й обясни, че трябва да тръгва. Лицето й беше мораво червено.

— Трябва да ви разпиша квитанцията — настоя тя.

— Та аз нищо не съм свършил — възрази Томаш.

— Аз съм си виновна — каза жената, а после додаде с тих, бавен, невинен глас: — Ще трябва да ви повикам още веднъж, за да довършите онова, което заради мен не успяхте дори да започнете.

Когато Томаш отказа да и даде квитанция за подпис, тя промълви нежно, сякаш го молеше за някаква услуга:

— Хайде, дайте ми я. — И добави, присвивайки очи: — Не плащам аз, плаща мъжът ми. Нито пък вие взимате парите — взима ги държавното предприятие. Нас двамата тази сделка изобщо не ни засяга.