Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

8

Сабина се чувстваше така, сякаш Франц бе изкъртил със сила вратата на нейния интимен свят. Сякаш ненадейно в този свят бяха надзърнали главата на Мари-Клод, главата на Мари-Ан, главата на художника Алън и на скулптора, който вечно се държеше за пръста, главите на всички хора, които Сабина познаваше в Женева. Въпреки нежеланието си щеше да се превърне в съперничка на някаква жена, която изобщо не я интересуваше. Франц щеше да се разведе и тя щеше да заеме мястото до него в широкото брачно ложе. Всички — кой отблизо, кой отдалеч — щяха да следят тези събития, тя щеше да бъде принудена да разиграва пред тях някакъв театър; вместо да бъде Сабина, щеше да играе ролята на Сабина и да се пита как точно да я играе. Любовта, станала обществено достояние, щеше да натежи, да се превърне в бреме. Сабина още отсега се превиваше само при мисълта за тази тежест.

Вечеряха в един римски ресторант и пиеха вино. Сабина се беше умълчала.

— Настина ли не ми се сърдиш? — попита я Франц.

Тя го увери, че не му се сърди. Все още не се беше съвзела напълно от новината и се чудеше дали да се радва, или не. Припомняше си срещата им в спалния вагон на влака за Амстердам. Тогава я бе обзело желание да падне на колене пред него и да го умолява да я задържи до себе си, ако трябва — и насила, и никога да не я оставя да си отиде. Тогава копнееше този опасен път, осеян с измени, да свърши веднъж завинаги. Копнееше да спре.

Сега се мъчеше да извика в паметта си колкото се може по-жив онзи копнеж, да го призове на помощ, да намери опора в него. Напразно. Чувството на неприязън надделяваше.

Прибраха се в хотела сред вечерното оживление. Италианците наоколо вдигаха глъчка, надвикваха се, жестикулираха, така че те двамата можеха да крачат един до друг и да мълчат, без да чуват мълчанието си.

После Сабина се забави дълго в банята. Франц я чакаше в леглото, под завивката. Нощната лампа както винаги бе запалена.

Когато се върна от банята, Сабина я угаси. Направи го за първи път. Франц трябваше да обърне повече внимание на този неин жест. Но жестът му убягна, защото светлината нямаше значение за него. Както вече знаем, той предпочиташе да се люби със затворени очи.

И точно заради тези негови затворени очи Сабина угаси лампата. Не искаше нито за миг да вижда спуснатите му клепачи. Както казва поговорката, очите са прозорец към душата. Тялото на Франц, което всеки път се мяташе върху нейното със затворени очи, бе за нея тяло без душа. Приличаше на току-що родено животинче, още сляпо, което издава жални звуци, защото е жадно. По време на половия акт Франц с великолепните си мускули беше като грамадно пале, което суче от гърдите й. Впрочем той наистина бе налапал зърното на гърдата и, сякаш сучеше! За Сабина представата, че от кръста надолу той е зрял мъж, а нагоре — младо животно, което суче, или, с други думи, че тя спи с пеленаче, граничеше с погнуса. Не, тя не иска никога вече да види как той се движи отчаяно отгоре й, никога вече няма да му подложи гърдата си, както кучка на кутре, днес го прави за последен път и решението й е окончателно!

Разбира се, тя знаеше, че това решение е върховна несправедливост, че Франц е най-добрият от всички мъже, които е имала, че е интелигентен, разбира картините й, красив и добър е, но колкото повече съзнаваше всичко това, толкова по-страстно жадуваше да изнасили тази интелигентност, тази доброта, тази безпомощна сила.

Тази нощ тя го люби по-пламенно от всякога, защото я възбуждаше съзнанието, че е за последен път. Любеше го, а в мислите си вече беше някъде далеч. Отново чуваше от безкрая да я зове златният рог на измяната и знаеше, че няма да устои на този зов. Струваше й се, че пред нея се откриват необгледните простори на свободата, и съзнанието, че може да ги достигне, я караше да тръпне. Тя се любеше с Франц диво, лудо, както никога дотогава.

Франц стенеше върху тялото й, сигурен, че разбира всичко: да, по време на вечерята Сабина беше мълчалива и не каза как гледа на решението му, но сега му отговаряше, даваше израз на радостта си, на страстта си, на съгласието си, на желанието си да живее завинаги с него.

Сякаш беше ездач, който препускаше към някаква вълшебна празнота, празнота без съпруга, без дъщеря, без домакинство, вълшебна празнота, изметена с метлата на Херкулес, вълшебна празнота, която той ще насели със своята любов.

Всеки от тях яхаше другия като кон. И двамата летяха към далечните простори, по които копнееха. И двамата бяха опиянени от измяната — избавителка. Франц препускаше върху Сабина и изменяше на жена си, Сабина препускаше върху Франц и изменяше на самия Франц.