Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (6)

6.

В един и тридесет и пет през нощта детектив Джак Кърби бе единственият клиент в „Таверната“ на Еди Бойл в Ъпър Уест Сайд на Манхатън. Седеше в едно сепаре в потъналия в здрач ъгъл и си пийваше, когато чуруликането на пейджъра прекъсна болезнения му унес.

Той измъкна пейджъра от колана на дънките си и натисна копчето, осветяващо екрана.

— Уф, мамка му! — промърмори, познал домашния телефон на Тони Ризо, шефа на Разузнавателна секция към Отдела за наблюдение на организираната престъпност.

Кърби скочи бързо на крака и усети действието на трите двойни „Джак Даниълс“, които бе обърнал до този момент. Закрепи се на крака и тръгна към бара, където Бойл, пенсиониран полицай с тридесетгодишен стаж зад гърба си, чул пейджъра чак оттук, мълчаливо побутна телефона към него и отиде в другия край, за да не му пречи.

— Лу, Кърби се обажда — каза той, обръщайки се към Ризо със съкращението на „лейтенант“^[1], както бе прието в отдела като израз на уважение.

— На Бийкман Плейс Едно има тройно убийство — каза Ризо. — Знаеш ли къде е?

— Аха.

— Е, може да искаш да отидеш дотам.

— Какво общо има това с нас?

— Една от жертвите е Майкъл Онорати.

Кърби отърси част от мъглата в главата си.

— Някой го е очистил ли?

— Така изглежда.

— А другите две жертви кои са?

— Портиери — отвърна Ризо, доловил лекото провлачване в говора на Кърби. — Добре ли си?

— Ако питаш дали съм пиян, ще ти кажа, че следващите дни трябваше да ми бъдат почивни, Лу. Моите уважения, но мога да се нарежа като свиня, ако искам.

— Не ти се меся, Джак. Просто се запитах дали можеш да си вършиш работата.

— Ще се оправя — каза Кърби. — Тръгвам.

— Вземи да сдъвчеш някой и друг ментов бонбон. Там сигурно гъмжи от шефове.

— Добре.

Ризо затвори и намести възглавницата под главата си, вперил поглед в тавана на потъналата в мрак спалня. Знаеше какво измъчва Кърби — това бе причината да му даде два свободни дни в момент, в който щеше да му бъде много трудно без него. Малко бяха хората в секцията, пък и в целия отдел, които не бяха чували трагичната история, достигаща до сърцето на всеки полицай.

Преди четиринадесет месеца Кърби бил на работа тридесет и шест часа без прекъсване — операция по наблюдение. Прибрал се умствено и физически изтощен вкъщи в седем сутринта и директно се качил в спалнята на къщата си в Куинс. Целунал жена си, която тъкмо излизала от банята, готова за новия ден, и разсеяно оставил пистолета на нощното шкафче, вместо в чекмеджето на най-горния ред на секцията, където винаги го заключвал, после се проснал на леглото напълно облечен и моментално заспал.

Катлийн Ан Кърби, шестгодишна, преди да тръгне за училище, изтичала горе да гушне татко и да го цунка за довиждане. Очите й моментално попаднали на пистолета. Пищовът на татко много й харесвал — винаги гледала с очарован поглед как баща й сутрин го пъхва в кобура под мишницата и го скрива със сакото.

Джак Кърби бил рязко изтръгнат от съня си от оглушителния трясък на изстрел. Картината с неговото малко момиченце, единственото им дете, неговата безценна Катлийн, която той обичал повече от живота си, просната мъртва на пода, се запечатала завинаги в паметта му.

Жена му и приятелите му простили, но той не могъл да си го прости. Бракът им, и без това поразклатен през изминалата година, се разпаднал след три месеца. Домът в Куинс бил продаден, двамата си разделили имуществото и поели всеки по своя път, отнасяйки със себе си празнина, която никога нямало да бъде запълнена: част от душите им била безвъзвратно откъсната от тях само в един ужасяващ момент. Последните четиринадесет месеца Кърби бе прекарал в студена самота с втвърдено като камък сърце. Едностайният очукан апартамент, който бе наел в Ъпър Уест Сайд, бе живо отражение на купчината отпадъци, в която се бе превърнал личният му живот.

Кърби беше добро ченге, бе получил високи награди и бе един от най-младите, успял да завоюва бленуваната златна значка, ставайки детектив на двадесет и три години — само след две години стаж. Това беше преди седемнадесет години. Напредването в кариерата не означаваше нищо за него. Нарочно не се явяваше на изпит за сержант, тъй като искаше да продължи работата си на улицата. Не му се щеше да приключи на някое бюро и само да мести бумагите от единия в другия му край.

До навършване на двадесет години служба му оставаха само още десет месеца и след това можеше да се пенсионира на половин пенсия, но и през ум не му минаваше да напуска отдела. Работата вече бе неговият живот, освен нея нямаше нищо друго и възнамеряваше да остане, докато не го изгонят. И тогава, мислеше си той в моменти на черен песимизъм, щеше да настъпи времето да налапа цевта на пищова.

След смъртта на дъщеря му Ризо успяваше да го прикрива, докато Кърби изживяваше най-тежките моменти в живота си, което трая около два месеца. След това се налагаше да го прави само в някои моменти, когато кошмарът се връщаше — моменти, в които не можеше да се понася, а и околните също. Това беше един от тези моменти. Днес Катлийн Ан Кърби щеше да навърши осем години, ако бе жива.

Кърби стоеше наведен над мивката в мъжката тоалетна и плискаше лицето си със студена вода. Прокара мокра длан през гъстата си разрошена коса и се взря в огледалото. Грубата му мъжка хубост бе прикрита от наболата двудневна брада, а сиво-сините му втренчени очи, които обикновено изкарваха душата на оня, в когото се впереха, бяха изпъстрени с червени жилчици и обрамчени от тъмни кръгове. Върху белия му пуловер, облечен под якето, имаше малко тъмно петънце — остатък от мазния сандвич със стек, който бе ял за вечеря. Той сви рамене — не можеше да направи нищо. Нямаше време. Плисна още една шепа вода на лицето си, приглади косата си с мокра длан и излезе от тоалетната. На бара го чакаше Еди Бойл с пълна чаша димящо кафе.

— За из път — каза той.

— Благодаря ти, Еди.

— Нямаш намерение да караш, нали?

— Ще хвана някое такси. Чао.

 

 

Тълпата около ограденото с жълта лента място на престъплението вече бе достигнала критична маса, когато Кърби слезе от таксито на Първо Авеню и отиде пеш до Бийкман Плейс. Тясната уличка на около тридесет метра пред сградата бе претъпкана с ванове на различни тв станции, чиито покриви бяха настръхнали от гората антени и сателитни чинии.

Според Кърби тук имаше най-малко шестдесет репортери и десет телевизионни екипа. Всеки, който излезеше от сградата, биваше отрупван с въпроси и заливан от светлината на прожекторите, разпръскващи мрака пред високата сграда.

Кърби бе окачил детективската си карта на врата и си запробива път през крещящата тълпа журналисти. Млада привлекателна жена с микрофон в ръката видя картата и застана пред него, махвайки на оператора да снима. Блесналият прожектор за миг заслепи Кърби, а бутнатият под носа му микрофон едва не му изби зъбите.

— Марни Томпсън, Четвърти новинарски канал — представи се репортерката. — Детектив, можете ли да ни кажете кой е убитият на петнадесетия етаж? И имате ли представа кой го е убил?

— Извънземни — отвърна Кърби. — Кацнали са на покрива около дванадесет и петнадесет. Избили са всички наематели и са напълнили сградата с яйцата си. Някои от тях всеки момент ще се излюпят.

— Много смешно — каза репортерката и махна на оператора да изгаси прожектора. — Няма да ви благодаря.

Кърби се мушна под лентата и прекоси улицата, за да влезе във фоайето на сградата. Първият човек, когото видя вътре, бе последният човек, когото искаше да види тази нощ — Пит Дейвидсън, униформено ченге, което за кратко време му бе партньор по времето, когато Кърби работеше като таен агент сред наркотрафикантите. Дейвидсън бе страхливец и лъжец, който едва не предизвика смъртта на Кърби и на още двама души.

Една нощ, неспособен повече да изтърпи некадърността и страхливостта му, Кърби го смота и му каза, че ако моментално не подаде молба за преместване, той лично ще го убие, преди Дейвидсън да е убил някой друг. Преместиха го и Дейвидсън остана едно от малкото ченгета, които не получиха златна значка след осемнадесет месеца работа като тайни агенти по наркотиците. Той обвини Кърби за това, но всички от отдела знаеха, че всъщност е виновен командирът, който бе пуснал неблагоприятен доклад за него.

Кърби се опита да мине покрай бившия си партньор, без да се заяжда, но Дейвидсън го видя и никак не бе склонен да изпусне такава възможност.

— Ако пък това не е великият Джак Кърби, който се мисли за легендарно ченге.

— Пит, недей да си пробваш късмета тази вечер.

— Чух, че са те пратили да късаш талони за глоби — каза Дейвидсън. — В девета глуха, заедно с всички нещастници и откачалки… След като дъщеря ти се застреляла с пистолета ти. Тъпо копеле такова!

Дейвидсън изобщо не можа да види лявото кроше, накарало го да обърне очи и да го свали на колене замаян и в полусъзнание. Кърби го зарита в ребрата.

Партньорът на Дейвидсън — огромен чернокож мъжага, сграбчи Кърби отзад като в мечешка прегръдка и го отстрани от ченгето, което с усилие се изправи на крака.

— Хей, Кърби! Тоя кучи син и на мен не ми харесва, ама я се огледай наоколо. Сам ли искаш да си го завреш?

Кърби се освободи от хватката му и се огледа. Беше пълно с началници и големи клечки от щабовете — всички погледи бяха насочени към него. Включително и този на Джон Кейн, шефа на детективите, който в момента крачеше заплашително към него. Двамата се бяха виждали два пъти, когато Кейн го бе награждавал за проявена храброст. Стигнал до Кърби, той го сграбчи за лакътя и го поведе настрани към един ъгъл.

— Какво ти става, Кърби?

— Той си го търсеше.

Кейн усети дъха му и поклати глава с отвращение.

— Виж какво, знам за голямата ти загуба и ти съчувствам от цялото си сърце. Разбирам, че ти е било адски трудно, но ако още веднъж те видя пиян на работа, ще ти взема значката.

Гневът на Кърби се изпари също така бързо, както бе избухнал.

— Съжалявам, шефе. Повече няма да се повтори.

Кейн изхъмка недоверчиво.

— Какво правиш тук?

— Обади ми се шефът и ми каза да дойда, защото Майкъл Онорати са го очистили.

— Гледай си работата тогава… и не говори с никой от пресата. Изглеждаш отвратително и миришеш на бъчва.

— Да, сър — отвърна Кърби. — Кой пое случая?

— Джо Ърли. На петнадесетия етаж е заедно с дежурния екип. В апартамента на Онорати.

Кърби влезе в асансьора, обърна се и видя, че Дейвидсън го гледа, подпрял се на стената и с ръка на ребрата. Кърби му изпрати въздушна целувка и в следващата секунда вратите на асансьора се затвориха.

Дежурният екип работеше на пълни обороти в апартамента на Онорати, събирайки и слагайки в найлонови торбички всевъзможни частици, влакънца и какви ли не неща, намерени по и около тялото на Онорати. Фотографът на екипа привърши с официалните снимки на местопрестъплението, а друг специалист нарисува схемата му, ориентирайки я спрямо четирите посоки на света и измервайки разстоянията. Четирима души от екипа бяха на терасата, оглеждайки внимателно всеки сантиметър.

— Кой е Ърли? — попита Кърби един от хората, работещи в хола.

Човекът посочи набит мускулест мъж с червеникавокафява коса и външност на питбул. Стоеше до вратата на кабинета и пишеше нещо в бележника си.

— Ърли? Джак Кърби. ОНОП.

— Да. Как е? — Двамата си стиснаха ръцете. — Обадих се на шефа ти. Стори ми се, че е добре да проследите тази работа от самото начало. Освен това исках да прибягна до помощта ви, когато и ако ми потрябва.

— Никакъв проблем — отвърна Кърби. — Какво имате дотук?

— Докторът каза, че смъртта е настъпила около единадесет — единадесет и половина. Май нищо не липсва. Според мен е наказателна акция. Убиецът или убийците сигурно са използвали заглушители, защото никой от съседните апартаменти не е чул никакви изстрели. И мисля, че жертвата е познавала извършителя. Или извършителите.

— По какво съдиш?

— Няма никакви признаци за борба. На бара има две чаши с малко скоч в тях. Може би жертвата е черпила гостите или госта с питие.

— Отпечатъци има ли?

— Не и по чашите на бара, което ме навежда на мисълта, че пилите от тях са носили ръкавици или след това са избърсали чашите, което пък означава, че извършителите са били най-малко двама. Жертвата няма да седне сама да си бърше отпечатъците.

— Да, но убиецът може да е забравил от коя чаша е пил и да е избърсал и двете.

— Може — отвърна Ърли. — Освен това намерихме още една празна чаша на терасата и по нея има малко отпечатъци. Специалистите казват, че може да не излязат добри и нищо да не се получи.

Кърби гледаше как двама служители от моргата закопчават трупа на Онорати в найлонов чувал и го помъкват навън. Двамата с Ърли се дръпнаха от вратата да им направят път.

— Не съм много сведущ по въпроса как работят тия мафиоти — продължи Ърли. — Но мислех, че обикновената процедура е да изведат жертвата на разходка с колата, да я очистят и след това да я заровят на някоя строителна площадка под два-три тона отпадъци. А не да убиват двама невинни граждани, щом не се налага.

— Така е било едно време, когато са били добре организирани и ефективни и за тях са работели хора с коефициент на интелигентност над петдесет. Новото поколение е просто купчина психопати, нагледали се на всички серии на Кръстника. Повечето от тях са тъпаци, обичащи да играят някоя от ролите, и си мислят, че са Ал Пачино.

— Какво мислиш тогава, че е станало? — попита го Ърли.

— Онорати не е копой или израсъл в мафията човек. Бил е адвокат и счетоводител, който е перял пари за фамилията Гамбино. Каквото и да е направил, за да го убият, той го е направил на тях.

— А да знаеш точно кой го е направил?

— Разбира се. Винсънт Дженеро.

— Той е „шеф на всички шефове“, нали?

— Точно така.

— И мислиш, че той лично го е направил, така ли?

— Двамата с Онорати са приятели още от деца. Никой не би го бутнал с пръст, освен ако няма изричното съгласие на Дженеро. Ако не го е направил лично той, тогава е заповядал да го убият. Обаче тая поредица от безсмислени действия — да го очисти в апартамента му и да убие двама портиери, носи изцяло арогантния почерк на самия Дженеро.

— Така ли? Спомням си, че четох нещо за него. Арестували са го десетина-петнайсет пъти за убийство на негови хора. Прокурорът не могъл да събере достатъчно доказателства.

— Единадесет пъти, ако трябва да бъдем точни. За разлика от повечето себеподобни, Дженеро е умен и много хлъзгав — каза Кърби. — А момчетата разбраха ли нещо от разговорите със съседите от околните сгради?

— Един портиер малко по-нататък по улицата каза, че около единадесет и половина видял паркиран пред сградата черен мерцедес или БМВ. — Ърли млъкна за момент, погледна бележките си и продължи: — А някакъв тип от фоайето на „Бийкман Тауърс“, оня хотел зад ъгъла, каза, че около дванадесет часа пред хотела минала забързано млада и хубава жена. Тъкмо излязъл от бара и бил доста пийнал. Описанието му не ни върши почти никаква работа.

— И това ли е всичко?

— Засега — отвърна Ърли. — О, да, и още нещо. Сигурен съм, че ще ти хареса. В тоя квартал има нещо като наблюдатели на реда и спокойствието. Наемат хора без оръжие от някоя фирма за охрана. Просто само за да покажат присъствие — униформи, коли с фирмен надпис. Та две от техните коли били спрени зад ъгъла на Петдесет и първа. Едно от първите ченгета, отзовало се на сигнала, намерило тъпаците заспали вътре. И какво мислиш? Видели са ми оная работа.

Кърби хвърли поглед през отворената врата на терасата към сградата отсреща.

— А някой да е разпитвал хората от онези апартаменти отсреща?

— Те са следващите в списъка ми. Манхатънският инспекторат ми изпрати само осем детективи. Все още работят в тази сграда и в околните на Бийкман Плейс.

— А портиерът, който е видял БМВ или мерцедес? Дженеро се вози в черен мерцедес — каза Кърби. — И с него сигурно е имало още двама души. Големия Поли Артуро, шофьорът му, и Джони Джордано, по прякор Чорапа, неговият телохранител. Още сутринта ще ви изпратя по една снимка. И вижте дали някой няма да ги разпознае. Ако Дженеро е идвал тук, значи и те са били с него. Той не ходи никъде без тях.

— Благодаря.

— Дженеро ми трябва повече, отколкото на теб. Мъча се да закова това лайно от шест години насам — каза Кърби. — Ще работя в тясно сътрудничество с теб и ще ти помогна, с каквото мога. Ще се видим утре сутринта.

Кърби слезе отново във фоайето и излезе навън. Отиде пеш до северния край на Бийкман Плейс, където свършваше Петдесет и първа улица, и слезе по стъпалата към пешеходния надлез над големия булевард. Премина го и стигна до алеята покрай брега на Ийст Ривър. Три от пейките бяха заети от бездомници, увити в парцали, заспали или пияни, натрупали върху себе си парчета от кашони. Кърби намери свободна пейка, седна и впери невиждащ поглед над тъмните води към остров Рузвелт.

После затвори очи и видя дъщеря си да тича по моравата към него и да скача в протегнатите му ръце, кискайки се и пищейки от удоволствие, а той я грабваше и я завърташе около себе си.

— Честит рожден ден, моето момиченце, където и да си — прошепна той. — Татко те обича и винаги ще те обича.

А след това дойдоха и сълзите.

Кърби прекара останалата част от нощта на пейката, разкъсван от сладостно горчивите спомени. Когато се зазори, той стана и си тръгна.