Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

26.

Никол Бас седеше на пейката срещу езерцето с моделите вече половин час. Бе си уредила среща с Винсънт Дженеро преди двадесет минути. Безпокойството й постепенно преминаваше в разяждащ мислите страх, защото с всеки изминал миг се убеждаваше, че са й заложили капан. Но тя бе предположила това още от самото начало, а досега не бе видяла никакви признаци на такова нещо. Престана да съсредоточава вниманието си само върху приближаващите към нея и го насочи към околността в непосредствена близост до езерото и към пътечките, водещи до него. Внимателно оглеждаше хората, насядали по тревата още преди тя да дойде, после премести поглед малко по-вдясно и по-надалеч — към склона, зад който започваше гората.

И тогава го видя. Застанал на около петдесетина метра от нея под огромния бряст на върха на склона, където се пресичаха две пътеки, вдигнал крак на пейката. Същата безврата мутра, която бе стреляла по таксито. Бе се вторачил в млада жена в пуловер и шорти, седнала на тревата недалеч от него. Бас бързо извърна поглед, преди оня да разбере, че го е видяла и познала.

Обля я студена пот. Сърцето й лудо заблъска в гърдите и дишането й се учести. Изруга се за това, че не е послушала инстинкта си и не е хукнала да се спасява. Дженеро изобщо не е имал намерение да идва на срещата — вместо това, е изпратил хората си. Вероятно да я отвлекат и да му я заведат. Как е могла изобщо да допусне, че той ще сключва сделки с нея? После разбра как — на нея просто й се бе искало изходът да е точно такъв, затова си бе позволила да допусне невъзможното.

Продължавайки да води вътрешен диалог със самата себе си, тя се опита да се успокои и да мисли трезво.

„Ясно и решително помисли как да се измъкнеш оттук. Никаква паника. Изпаднеш ли в паника, това ще е краят ти. На тях ти си им нужна жива, за да се доберат до дискетата. Това е шансът ти. Ако искаха да те убият, вече щеше да си мъртва. Да, да, тук, пред очите на всички, без да им мигне окото. Както се бяха опитали да го направят пред дома ти.“

Бас успя да си върне самообладанието донякъде и започна внимателно да оглежда района, този път преценявайки всеки и разглеждайки го в съвсем друга светлина. Уроците по водене на наблюдение, които бе взимала сякаш в друга епоха, бавно се върнаха в съзнанието й. Трябваше да гледа за незначителни грешки, издаващи невнимателния или необучен наблюдател.

И тогава видя още един. Седнал на пейка под дърво до пътека, водеща към базата на корабомоделистите. Бързо извърна глава още щом усети, че погледът й пада върху него. Това бе най-тъпият начин да се издадеш. След него видя още един, седнал на тревата вдясно от нея — оня с черното кожено яке и оранжевата копринена риза. Малко по-рано го бе видяла да се придвижва към нея, но не бе допуснала нищо лошо — човек, излязъл да се порадва на слънчевия октомврийски ден в парка. Сега обаче този човек бе втренчил поглед право в нея.

Без да дава признаци, че ги е усетила, Бас стана и погледна часовника си, поклащайки глава, сякаш ядосана, че Дженеро го няма. После бавно тръгна по брега на езерото към базата на корабомоделистите и кафенето. Със спокойна крачка се приближи към кафенето, купи си фуния сладолед — ход, който, както се надяваше, би оправдал идването й от тази страна на езерцето и същевременно я приближаваше до пътеката, излизаща към източната страна на парка. Пето Авеню, шествието, охраняващите го полицаи и шансът да потъне в тълпата вече бе само на няколко крачки разстояние. Не повече от стотина метра спринт през гората.

Тя стоеше на терасата пред кафенето, преструвайки се, че все още очаква Дженеро, като през цялото време следеше за местоположението на тримата, които бе открила и дали няма и други. Оглеждайки се неспокойно, все едно че чака Дженеро всеки момент да се появи, тя внимателно претегляше хората наоколо, но не откри други. Бе почти сигурна, че тези тримата пазят тази страна на езерото. От другата му страна вероятно имаше още трима и ако хукнеше натам, бягайки от близките преследвачи, просто щеше да даде време на далечните да се подготвят и да я хванат.

Най-удачният маршрут за нея, каза си тя, бе между безвратата грамада и мъжа на пейката. Една от пътеките, пресичаща гората, бе на почти еднакво разстояние между двамата. Много често бе тичала по нея и знаеше, че излиза право на Пето Авеню и Седемдесет и втора улица.

Забеляза, че Безвратия все още не отделяше вниманието си от младата жена и не бе мръднал от мястото си. Мъжът на пейката също седеше на старото си място, преструвайки се, че нищо наоколо не го интересува. Обаче младият мъж, който бе седял на тревата и бе се придвижил към нея, сега се бе приближил още повече, макар че тя вече бе на друго място. И пак я гледаше втренчено. Беше или много глупав, или много неопитен, а може би пък и по-умен от останалите — разбира какво си е наумила и не му пука дали тя знае или не.

Да изтича към първото ченге, изпречило се пред погледа й, бе някакво решение, но тя веднага го отхвърли, представяйки си какво означава това. Задържане под закрила на полицията. Съдебен процес, при който щеше да е главната героиня. И когато това свършеше, те щяха да продължат да си гледат работата, а тя щеше да прекара остатъка от живота си, непрекъснато оглеждайки се назад и питайки се кога мафията ще й плати за това, че е свидетелствала срещу техен човек. Не. Това бе пътят, по който никога не би тръгнала повторно.

Ако решеше да изчезне без чужда помощ, крайният резултат щеше да е същият, но поне без скуката и досадата да седиш заключен в хотелска стая месеци наред в очакване на процеса, оградена отвсякъде от ченгета, които може би щяха да успеят да запазят живота й. А може и да не успееха. Първо трябваше да се измъкне от тази ситуация, а след това да взема трудните решения, които до този момент бе избягвала.

Тя слезе от терасата на кафенето и бавно се заразхожда покрай водата, докато дойде точно срещу пътеката, която си бе избрала. След това за последен път провери местоположението на тримата мъже: все още стояха по местата си, с изключение на онзи с оранжевата риза, който бавно се приближаваше към нея.

Никол се извърна и тръгна бавно към пътеката, после се спря, пое дълбоко дъх и затвори очи, подготвяйки се психически за това, което й предстоеше да направи. Притискайки преметнатата през рамо чанта към себе си и пускайки сладоледа на земята, тя се втурна към пътеката без повече преструвки.

Хукна по нея с всички сили, отскачайки и рязко гмуркайки се встрани, за да не се блъска в хората, притичвайки по тревата, избягвайки инвалида в количката срещу нея и накрая поглеждайки през рамо зад себе си.

Мъжът в оранжевата риза бе хукнал направо през гората с бързи и широки крачки и я настигаше, защото тичаше напряко. Но със скоростта, с която тя бягаше, нямаше да я настигне преди края на парка.

Премести поглед встрани и видя Безвратия да пуфти и да се носи като локомотив по пътеката, разблъсквайки безцеремонно хората пред себе си. Поне на четиридесетина метра зад нея, той бе твърде бавен, за да представлява непосредствена заплаха.

Краката на Бас бяха силни, дишането — дълбоко и равномерно. Всяка сутрин завършваше осемкилометровия си крос със сто метра спринт и бе много далеч от границата на издръжливостта си, а пътеката вече се надигаше към входа в стената на парка и шумът от шествието и тълпата вече се чуваше съвсем ясно.

 

 

Томи Фалконети изгуби Никол Бас от поглед за съвсем кратко време, когато тя изтича от входа на парка и се озова на тротоара на Пето Авеню. С трясък прекосил изпречилия му се храсталак и литнал над оградата, без да забавя крачка, той я видя отново секунда по-късно.

Тичаше като вятър през булеварда, разбутвайки група от живописно облечени танцьори на самба, кълчещи се подир камион с открита каросерия, където свиреше латиноамериканска банда, издула усилвателите докрай и удавяйки всички шумове наоколо. Пред камиона пък крачеше друга банда и с всички сили се мъчеше да надсвири групата в камиона, засилвайки какофонията до невъобразимо ниво.

На пресечката със Седемдесет и трета улица нямаше ченгета. Неколцина от тях стояха пред заграждението на следващата пресечка на север, а на половин пресечка по-назад друга групичка се бе събрала около спряла полицейска кола. Никой от тях не бе забелязал гонитбата.

Фалконети видя как Бас с трескав поглед огледа обстановката зад себе си. Погледите им се срещнаха за част от секундата, когато тя стигна отсрещния тротоар и всред сърдити физиономии и викове, нечути заради музиката, си запробива път през зяпачите, поемайки на пълна скорост по Седемдесет и трета улица.

Точно в този момент Фалконети видя Тони Дамяно да изхвръква от парка на около двадесет метра вляво от него и да се втурва всред бандата пред камиона. Бе видял Бас и след като за секунда стигна отсрещния тротоар, се спусна подир нея.

Фалконети светкавично прекоси улицата и се вряза в танцьорите зад камиона, които в момента танцуваха на място, тъй като някъде напред имаше забавяне и цялото шествие бе спряло. Разблъсквайки ги грубо, бутайки дори двама от тях на земята, той излезе на другия тротоар и се спусна да стигне Бас преди Дамяно.

Тотани, Касела и Ди Амато, разположени далеч от мястото, откъдето Бас се впусна в бяг, не се виждаха никакви. А Джони Чорапа, който тъкмо излизаше в момента от парка, бе толкова задъхан, че едва можеше да ходи.

 

 

Никол бе изминала около триста метра, тичайки с всички сили, и вече усещаше първите признаци на умора в краката си. Бедрените й мускули започнаха да парят. Дъхът й се учести и накъса. Не би могла да продължи със същото темпо. Трябваше да се скрие някъде. В тази част на улицата нямаше магазини или ресторанти, а да вика за помощ бе безполезно: гърмящата съвсем наблизо музика и склонността на нюйоркчани да избягват всеки човек, изпаднал в беда, не работеха в нейна полза. Тълпата в тази странична уличка се бе поразредила, с изключение на няколко амбулантни търговци, събиращи сергиите си, и двама-трима зяпачи, бавно тръгнали към домовете си.

Ако успееше да се добере до Медисън Авеню, преди да я настигнат, там имаше безброй магазини и ресторантчета, в които безпрепятствено да хлътне. Какво обаче щеше да ги спре да не я измъкнат оттам, без да се церемонят, или пък просто да я убият, ако видят, че нямат друг избор?

Бас отново погледна през рамо и мярна за миг мъжа, който бе седял на пейката, следван плътно от другия с оранжевата риза. Двамата тъкмо излизаха иззад ъгъла от Седемдесет и трета улица и още не бяха я видели.

Тя бе точно по средата на уличката, когато погледна вляво и забеляза желязната врата, леко отворена към алеята между два блока. Без да му мисли много, бързо се вмъкна вътре и веднага разбра грешката си. Алеята нямаше изход и опираше в гърба на друг блок на не повече от двадесетина метра от нея. Тя се спря по средата на сумрачната алея и дишайки тежко, се огледа. Имаше само един изход, а вече се бе забавила твърде много, за да се връща обратно през него на улицата. Сърцето й се сви и духът й се приготви да приеме поражението.

И тогава изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — мислите й за секунда се върнаха далеч назад, когато една вечер в сгъстяващата се тъма бе изтървала контрол над коня и той като див бе влетял в малко дере без изход и с отвесни стени в планините на Източен Тенеси. Конят я бе хвърлил, докато се мъчеше да обърне, и след това бе избягал, оставяйки я с изкълчен глезен и на километри от къщи, през труднопроходима и насечена местност. Но тя се бе измъкнала. Изплашена и умираща от болка, бе докуцала до дома в черната като мастило нощ.

Никол разтърси глава да прогони ненавременния спомен, хвърли поглед към края и забеляза входа към левия блок. До стената имаше наредени боклукчийски казани и тя се спусна покрай тях към входа. Хвана бравата и дръпна с все сила. Вратата не помръдна.

Дамяно бе намалил крачката до нормален крос, тъй като бе изгубил Бас от поглед. Оглеждаше и двата тротоара на улицата, когато стигна до входа между двата блока и я видя как се бори с вратата. Усмихна се, после влезе бавно вътре и се спря на около пет метра от нея. Бас още се мъчеше да отвори вратата и не го усети. Той извади пистолета от раменния си кобур.

Никол изведнъж като че ли подуши присъствието му и се озърна. Очите й бавно се сведоха надолу и се впиха в пистолета. После вдигна поглед и примирено въздъхна. Все още бе застанала срещу вратата и Дамяно не видя дясната й ръка, която се плъзна надолу към колана на дънките и улови ръкохватката на затъкнатия там пистолет.

— Край на майтапа — каза Дамяно задъхано, едва изговаряйки думите. — Дойде време да се откажеш и да тръгнеш с нас като добро момиче. Шефът просто иска да разговаря с теб на негов терен. Нищо повече. Така че — хайде!

Бас, все още под ъгъл към него и с разкопчан блейзер, скриващ ръката й, извади пистолета и отпусна ръка покрай бедрото си. Нищо не каза, само вдигна поглед над рамото на Дамяно към току-що влизащия в алеята Томи Фалконети.

— Е, сега какво! Ще се опъваш ли? — попита я Дамяно. — Мога да те приспя за миг. И после да те мъкна така, сякаш ти е лошо. Никой няма да ме спре.

Фалконети се приближи зад него, принуждавайки го рязко да се завърти, изненадан. В краткия миг, докато насочи вниманието си отново към Бас, тя вече се бе извърнала право към него и здраво стиснала пистолета с две ръце, го бе насочила към главата му. Бе като изсечена от скала, не помръдваше и в очите й не потрепваше нито искрица от страха, разтърсващ тялото й вътрешно.

— Назад! — викна тя. — И двамата. Застанете до стената с ръце зад главата.

Дамяно се ухили.

— Няма да стане, маце. — Пистолетът бе в ръката му с насочена към земята цев.

Фалконети пристъпи напред, бързо заставайки между Бас и Дамяно. Тя рязко насочи пистолета към него.

— Иди да доведеш Нино — каза Фалконети на Дамяно. — Аз ще я задържа тук, докато докарате колата.

— Ти иди да го доведеш. Аз ще пазя женската.

Бас продължаваше да насочва пистолета към Фалконети.

— Махайте се от пътя ми! — извика отново тя с нетърпящ възражение глас. — Застанете до стената, докато мина покрай вас.

Никой от двамата не помръдна.

— Не си пробвайте късмета. Ще ви застрелям и двамата, ако трябва.

Фалконети пречеше на Бас да вижда Дамяно добре и той реши да се възползва от това предимство, да направи крачка встрани и да вдигне пистолета към жената. Това обаче не му се удаде.

Никол стреля без никакво колебание още щом видя ръката на Дамяно да помръдва. Куршумът го удари два сантиметра над лявото око. Тялото му потрепери за миг, очите му се разшириха от учудване, угаснаха веднага след това и той се строполи по лице, мъртъв още преди да е паднал на земята. Бас мигновено насочи пистолета към Фалконети, който вдигна ръце като ужилен.

Изстрелът бе проехтял силно в тясното пространство на алеята, но звукът от него се задържа вътре и отскочи нагоре между стените на двете високи сгради. Не привлече никакво внимание на улицата, където доминираше още шумът от шествието.

Фалконети пристъпи напред.

— Моля ви да ме изслушате. Нямаме никакво време. Аз съм ченге и трябва да ви изведа оттук, преди другите да са дошли.

— А пък аз съм Майка Тереза. — С рязко движение на цевта тя му подсказа да се дръпне. — Повече няма да повтарям. Махай се от пътя ми!

— Слушай, ама аз наистина съм ченге. И ще ти помогна. Ще те задържим под охрана. Но сега наистина трябва да побързаме.

Бас, разтърсена и шокирана, след като се наложи да застреля човек от упор, и с опънати до крайност нерви, помисли, че вижда нещо в очите на Фалконети.

— Покажи някакъв документ.

— Аз съм таен агент. Не нося подобни работи.

— Браво. А сега марш от пътя ми! Веднага!

Тя тръгна да го заобикаля, без да отклонява пистолета от главата му.

Фалконети изобщо не направи опит да я спре, сигурен, че ще го застреля, без да се замисли — точно както бе направила с Дамяно.

— Хей, Никол! Ники! Кълна се, наистина съм ченге. Моля те, остави ме да те заведа някъде на безопасно място! Тия няма да спрат да те гонят, докато не те хванат. А ние можем да те защитим.

Той пристъпи към нея, но веднага забеляза, че пръстът около спусъка се свива. Ударникът вече бе запънат, така че и най-малкото усилие щеше да накара пистолета да гръмне. Фалконети моментално се отдръпна назад.

— Дай си пистолета! — каза Бас. — Извади го с два пръста!

Очите й непрекъснато отскачаха към изхода на тротоара, очаквайки всеки момент да зърнат някой от останалите в парка.

— Ники, кълна се…

— Действай! Веднага!

Фалконети се подчини, измъквайки деветмилиметровия си полуавтоматик от раменния кобур под мишницата на лявата ръка и слагайки го в краката на Бас. После се отдръпна.

Без да отклонява цевта от Фалконети, Никол се отпусна на коляно, взе пистолета и с обиграно движение освободи пълнителя, пъхна го в джоба си, след което захвърли пистолета зад боклукчийските казани. После вдигна пистолета на Дамяно, извади пълнителя, прибра го и ритна пистолета, който се плъзна, дрънчейки, по бетона към другия край на алеята.

— А сега се махни от пътя ми, преди да си свършил като приятеля си.

— Добре, добре. Не мога да те накарам да ми повярваш. Но като ти писне да бягаш, обади се на Джак Кърби от Разузнавателна секция. Той ще ти помогне.

Бас веднага се сети за името, чуто от телефонния секретар, но не каза нищо.

Фалконети погледна към изхода.

— Гледай да се измъкнеш по-бързичко. Има още четирима преследвачи.

Никол го заобиколи, побягна по алеята, захвърляйки пълнителите зад себе си, и изчезна зад ъгъла. Фалконети прибра пистолета си и хукна подир нея, мъчейки се да не я изтърве от поглед. Тъкмо стигна до тротоара, когато отгоре му налетяха Нино Тотани и Джони Чорапа, плътно следвани от Касела и Ди Амато.

На излизане от парка тримата се бяха присъединили към Джони Чорапа. После, докато се опитваха да прекосят Пето Авеню, ги задържа полицай, карайки ги да изчакат преминаването на дузина аржентински гаучоси, яхнали гордо пристъпващи коне, следвани от бавно движещ се екип боклукчии и като че ли безкрайна колона деца с пуерторикански флагчета в ръце.

— Къде е тя? — попита Тотани. Погледна зад Фалконети в алеята, видя проснатия в локва кръв Дамяно и смаяно вдигна поглед към лицето му. — Какво, по дяволите, е станало тук?

— Тони я стигна пръв. И тя го застреля тъкмо когато дойдох и аз.

— И ти си я пуснал?

— Хей, Нино! Та тя бе насочила пистолет към главата ми!

— Накъде тръгна?

Фалконети посочи на изток към Медисън Авеню. Бас не се виждаше никаква.

— Скапаняк такъв! — викна Тотани. Бяха я изтървали и той го знаеше. — Оная никаквица е блъфирала и ти си я пуснал.

Фалконети обаче не се предаваше. Посочи към трупа на Дамяно и каза:

— Това там на блъф ли ти прилича? А? Опитай се тогава да го събудиш. И като че ли днес сутринта ти се справи по-добре с нея, а?

Погледът на Тотани се вледени. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Понякога стават и изгъзици — добави примирително Фалконети.

— Да, Томи. Особено ако ти се навърташ наоколо.

— Не се опитвай да стовариш всичко върху мен, Нино. Това не беше мой план. Не беше и моя грешка. Ако искаш да прехвърлиш вината върху някого, стовари я върху ей оня шибалник — посочи с палец през рамо към Джони Чорапа.

— Мамка ти, Томи, нищо не съм направил!

— Ти я изплаши. Тъпанар такъв! Виснал пред погледите на всички, само и само да види гащите на оная женска на тревата. Оная ти видя дебелия задник и те позна, тъпак такъв!

— Млъквай бе, мамка ти…

— Млъквайте и двамата! — кресна Тотани. — Трябва да се омитаме оттук. Ако ченгетата ни видят около Тони, ще кажат, че ние сме го пречукали. Докарайте колите и ще се видим в клуба. Нямам търпение да чуя какво ще каже Кармине за това групово прецакване.