Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (19)

19.

Джак Кърби на три пъти използва сирената си, за да се промъкне през движението, отбито от Пето Авеню заради Деня на Колумб. Петте пресечки разстояние между къщата на Чеймбърс преодоля за цели двадесет и пет минути. Не се бе сетил, че заради парада ще отбиват движението и поел по обиколния маршрут, по едно време му дойде наум, че ако бе оставил колата на Седемдесет и четвърта улица, щеше да пробяга същото разстояние за по-малко от десет минути.

Беше почти два и половина, когато стремглаво пое по Трето Авеню и профуча през пресечката му с Шестдесет и осма улица. Радиото му бе настроено на честотата на Разузнавателна секция и не бе чул обаждането от централата за „произведени изстрели“ в 19 участък. Сърцето му се преобърна, като видя проблясващите светлини на двете полицейски коли, преграждащи улицата към блока на Бас.

Приготвяйки се за най-лошото, той тресна с юмрук по волана.

— Пипнали са я! Проклетите копелета са я пипнали!

Очакваше да види Бас мъртва на улицата или затворена в чувал на път за моргата.

Спря рязко до полицейските коли, блокиращи алеята, и изскочи от автомобила, показвайки картата си на полицая, канещ се да му каже да се маха оттам. Улицата бе блокирана и от двата края и според Кърби около блока сновяха около двадесет-тридесет полицаи.

19 участък, включващ Ъпър Ийст Сайд, беше най-отговорният в града и бе нормално броят на личния състав да е толкова голям. Малко по-нататък от двете полицейски коли бе спрял микробус на Службата за бързо реагиране и наскачалите от него тежковъоръжени мъже щяха да претърсят околността, за да се уверят, че участниците в престрелката вече ги няма там. Детективи от 19 участък бяха плъзнали наоколо в търсене на свидетели и обхождаха близките сгради, за да разберат дали някой случайно не е гледал навън по време на инцидента.

Някъде по средата на уличката Кърби видя група детективи, събрани около дежурния капитан и лейтенанта, ръководещ операцията. Един от детективите се отдели от групата. Кърби отвори картата си, натика едната й страница в колана си така, че другата да увисне отпред и да се вижда, и се приближи.

— Кърби, от Разузнавателна секция — каза той. — Какво е станало?

— „Престрелка в ранчо ОК^[1]“ — отвърна детективът. — Най-вероятно две банди наркотрафикантчета са се сбили. Странно място обаче са избрали. Между другото, какво общо има Разузнаването с това? Знаете ли нещо, което аз не знам?

— Просто минавах оттук и чух обаждането. Има ли убити? — Кърби затаи дъх.

— Ами! Няма трупове, няма кръв, значи няма даже и ранени.

— А колко са били?

— Стреляли са трима. Една руса жена и двама мъже. Единият от тях грамаден и груб, другият висок и строен, латиноамерикански тип. Един от тях стреля в задницата на някакво такси. Оттам излиза жена и отвръща на огъня. Той стреля. Тя стреля. Другият тип стреля. Нещо от този род. Свидетелите разправят, че им дала да разберат и ги заковала към земята. Скача обратно в таксито, оня подкарва по тротоара, минава на червено и поемайки на юг по Лексингтън Авеню, го превръща в гробница за автомобили. Двамата типа поемат подир тях в зелен, син, черен или сив понтиак, буик, форд или олдсмобил. Край на историята.

— Жената била руса?

Детективът хвърли поглед на бележките си.

— Висока. Руса. Един от свидетелите каза, че имала страхотни крака. Хубава.

— Хванахте ли шофьора на таксито?

— Аха. Таксито му било надупчено, затова се върнал и се обадил на диспечера. Двама униформени отишли да го разпитат. Оставил русата някъде около Осемдесет и втора и твърди, че няма да я познае, ако я види.

— А откъде я е взел?

— Ченгетата не са го питали. По-късно ще го разпитаме основно.

— А на някакъв адрес ли я е оставил?

— Не. На ъгъла на Осемдесет и втора с Първо. Казва, че поела на запад по Осемдесет и втора.

— Как е била облечена?

Детективът отново сведе поглед към бележките си.

— Сребристосив шлифер. Под него черен блейзер. Дънки. Масленозелена блуза. Маратонки. — Очите му внезапно се свиха и се насочиха към Кърби. — Значи само минавате, а?

— Да. Знаете как е.

— От кой отдел на Разузнавателна секция сте?

— Организирана престъпност.

— Това е било гангстерска престрелка, нали?

— Не знам.

— Свидетелите разправят, че двамата типа имали заглушители. И сега, след като го споменахте, почна да ми прилича на гангстерска престрелка.

— Не съм го споменавал и много от лошите батковци напоследък слагат заглушители.

— Малко помощ ще ми е от полза, Кърби. Тая русата да не би случайно да е някоя от тайните ви агенти?

— Твърдо не.

— Значи нямаш нищо за мен?

— Всичко, което знам, го научих от теб. Благодаря.

Кърби се извърна и се насочи към алеята пред входа на блока, в който живееше Бас.

— Точно така — подвикна детективът. — И аз благодаря за неоценимата помощ.

Докато Кърби влизаше във фоайето на блока, ченгетата отвън започнаха бавно да се пръскат. Тъй като нямаше убити или ранени, остатъкът от следователската работа щеше да бъде предоставен на местния полицейски участък.

Портиерът Чарли стоеше до големия от пода до тавана прозорец и наблюдаваше дейността вън. Обърна се към Кърби и веднага видя висящата на колана му карта.

— С какво мога да ви помогна, детектив?

— Да е идвал някой да разговаря с вас и другия портиер?

— Още не.

— Вие видяхте ли какво стана?

— Само част от него.

— Знаете ли кой е участвал?

Чарли се поколеба, огледа се, после попита:

— Вие от Едно — Девет ли сте?

Кърби се усмихна. Пред него стоеше почитател на ченгетата — щеше да го обработи без никакъв проблем. Портиерът обичаше да говори на техния жаргон, макар че го бъркаше. Участъци като 24 се изговаряха Две — Четири или например 70 — Седем — Нула, обаче всички с номера до деветнадесет се изричаха като една дума — Деветнадесети, Седемнадесети. Доколкото Кърби знаеше, никой не бе писал нищо по въпроса, но всяко ченге бе наясно.

— Не. Аз съм от Разузнаването.

— Без майтап?

— Без майтап. Детектив Кърби. — Джак протегна ръка и портиерът я стисна.

— Чарли Адамсън — представи се и той.

„Първо го поласкай“, каза си Кърби.

— Вие май сте работили като ченге, а?

— Не! Не! Но опитах. Не можах да взема един от изпитите за академията. До миналата година работех в частна охранителна фирма. Харесваше ми, но тук е по-добре заплатено, добри бакшиши.

Частна охрана. Идеално.

— Ама ви липсва екшънът, нали?

— Да. Вярно е. И така, какво мога да направя за вас, детектив?

Кърби прегърна портиера през рамо и го поведе към един от ъглите на фоайето.

— Наричай ме Джак.

Лицето на Чарли просия.

— Добре, Джак.

— Виж какво, Чарли, започнал съм една работа тук и наистина имам нужда от помощта ти. Но всичко трябва да си остане само между нас. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— И още как. Мога да си държа устата затворена. Това упражнение го знам. Разузнаването, а?

— Аха. Организирана престъпност.

— Брей! Категория тежка.

— По някой път наистина става тежко. — Кърби се наведе по-близо до него. — Така, да поговорим за русокосата дама, взела участие в престрелката. Знаеш ли коя е?

— Няма проблеми с полицията, нали Джак?

— Абсолютно никакви. Опитвам се да й помогна.

Чарли отново се огледа наоколо и сниши глас до затворнически шепот:

— Да. Познавам я. Но тя не е русокоса.

— Свидетелите казват, че е.

Чарли се усмихна.

— Беше с перука.

— Виж ти! А как се казва?

— Никол Бас. Страхотна дама. Жена трепач. Била е модел.

— Амиии? И по кое време излезе оттук?

— Малко след два, някъде към два и пет. Щяла да пътува нанякъде. Носеше пътническа чанта. От тъмна материя. — Тук Чарли намигна. — Имам набито око за детайлите. Излиза навън да си хване такси и докато разбера какво става, ето че се връща запъхтяна и разстроена. Помоли ме да отида на ъгъла на Трето и да й хвана такси. Така и направих. Тя тръгна, и минута след това започна стрелбата.

— Видя ли я да стреля по ония двамата?

— Нея не я видях. Тя беше по-нататък. Но видях типовете, дето стреляха по нея. Бяха съвсем близо до алеята. И допуснах, че може да стрелят по нея, но не съм видял тя да им отвръща.

— Добре. Свидетелите казват, че жената, която излязла от таксито, била висока и руса красавица. Облечена в сребристосив шлифер, черен блейзер и дънки.

— Да. Точно така беше облечена госпожица Бас. Значи сигурно е била тя.

— Да имаш някаква представа накъде е тръгнала?

— Не. Тя е доста затворен човек. Не я търсите да я арестувате, нали?

— Не, вече ти казах. Тя не е заподозряна, а жертва. За да й спася живота, трябва първо да я намеря, Чарли.

— Много ще ми е неприятно, ако й се случи нещо. Тя е от онзи тип хора, дето като ги видиш, и на душата ти става по-светло, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Чух вече това описание. Води ли някого в апартамента си? Мъже, жени, приятелки, приятели?

— Знаете ли, откакто живее тук — от година и половина, не си спомням да съм я видял изобщо с когото и да било. Нито мъже, нито жени. Странно, а?

— Нали каза, че била затворена. Слушай! Наистина трябва да разбера по някакъв начин къде е отишла и да я намеря преди лошите.

— Кой мислиш, че се опитва да я убие?

— Още не знам. Но ако успея да огледам апартамента й, може би ще намеря нещо, което да ми подскаже къде е отишла. Ти как мислиш?

— Не знам. Може да си изгубя работата. Нямаш разрешение, нали?

— Нямам. Нищо официално. Както ти казах, тя не е заподозряна. Това ще си остане само между нас, като наша лична, тайна операция. Ще ми помогнеш много, Чарли, а също и на госпожица Бас. — Кърби знаеше, че стъпва по много тънък лед, но все отнякъде трябваше да продължи.

Лицето на Чарли се сгърчи и той заби поглед в пода, искайки да помогне, но страхувайки се от риска.

— Тя е наистина добър човек и много я харесвам.

— Понякога човек просто трябва да направи правилния избор, Чарли. Дори ако това означава да получиш някоя и друга драскотина. Така, че как мислиш? Можем ли да го направим? Няма да обръщам апартамента наопаки. Просто искам набързо да го огледам.

Чарли подъвка малко долната си устна, после погледна през рамото на Кърби към своя колега Пит, портиера на рецепцията.

— Измисли някак да разсееш Пит, другия портиер, докато взема резервните ключове за апартамента.

— Нямаш проблем. Браво, че се сети!

— После се качи горе на двадесетия етаж и след две минути ще дойда. Апартаментът е 20-В. Ще измисля някакво извинение, все едно че съм дошъл да видя какво правиш.

— Звучи ми като добре измислен план.

Кърби прекоси фоайето и махна на Пит да излезе иззад рецепцията. Заведе го в същия ъгъл, където бяха разговаряли с Чарли, разпитвайки го за събитията тук, и същевременно с едно око гледаше как Чарли взема ключовете от апартамента на Бас. Едва се удържа да не се разсмее, когато Чарли вдигна със светнала физиономия палец и триумфално показа ключовете. Кърби благодари на Пит за информацията и му каза, че ще се качи нагоре да поразпита някой от наемателите дали не е видял нещо повече.

Едва бе излязъл от асансьора на двадесетия етаж, когато вратите на съседния асансьор се отвориха и оттам излезе Чарли с победоносна усмивка, подрънквайки ключовете.

— Готово, Джак.

— Браво! Защо не ми ги дадеш? Ще вляза и ще огледам сам и няма да те набърквам в тази работа, ако някой случайно ни види и се оплаче.

Чарли помръкна.

— Добре. Но мога да стоя в коридора на пост.

— Не. Така все едно да покажеш, че има нещо нередно.

— Да. Тогава ще те чакам долу във фоайето, става ли?

— Идеално.

Кърби го потупа приятелски по рамото, изчака вратите на асансьора да се затворят и чак тогава влезе в апартамента.

Холът светеше от чистота и не бе разхвърлян — всичко си бе на мястото. На кафе масичката между дивана и двете кресла с дебели възглавници бяха подредени списанията — „Тайм“, „Нюзуик“, „Ю Ес Нюз“ — и сутрешните вестници — „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. В единия ъгъл на стаята имаше уред за упражнения, а в другия — стелаж с тежести, на пода до него се виждаше щанга с прикрепени на нея, както се стори на Кърби, тридесет и пет килограмови тежести.

Вниманието на Джак бе привлечено от стената срещу дивана. На нея той преброи седем сложени в рамки корици от модни списания — бяха от периода между 1989-а и 1991 година и на всички бе Никол Бас, застинала в професионални пози. На секцията зад дивана имаше внушителна по размери колекция от различни дреболии — вази, малки бронзови статуетки, животни от керамика. По-надолу по лавиците имаше книги на най-различна тематика. Повечето бе публицистика — история, философия, финанси и инвестиране — и други, чиито заглавия се сториха на Кърби на испански. Едно от тях, както той грубо си го преведе, беше история на Боливия и нейния народ.

В центъра на средната лавица, точно на равнището на погледа, оградена от два керамични коня, се виждаше сложена в рамка черно-бяла снимка на — както се стори на Кърби — четиринадесет-петнадесетгодишната Никол Бас. Широко усмихната и щастлива, по тениска и избелели дънки, пъхнала палец в гайката на колана и леко отпуснала левия крак, тя стоеше в средата на поляна, обградена от ниски гористи възвишения. Със свободната си ръка обгръщаше кръста на висок и строен по-възрастен мъж, чиито възлести ръце създаваха впечатлението, че сякаш е направен от вита стоманена тел. Лицето му бе като издялано от брулена от ветровете скала, което говореше за дълги часове напрегната и често неособено резултатна работа. Приликата между тях си личеше най-вече в очите — мъжът имаше същия прям и непомръдващ поглед, както дъщерята. Главата на Бас лежеше на гърдите на гордия баща, гушнал любимата си щерка през раменете, и острите черти на лицето му бяха смекчени от полуусмивка на такава нежност и любов, каквато никой не би очаквал от такъв отруден и брулен от живота човек.

На заден план се виждаше кон, проточил шия над ниската ограда, обхващаща малък корал, както и обрулен от ветровете хамбар с кръпки отстрани и предвидливо поставени подпори. Точно зад мястото, където бяха застанали бащата и дъщерята, имаше едноетажно бунгало от трупи с провиснала в единия край веранда, а зад нея, вече в самия край на снимката, се виждаше къща. Кърби впери поглед в образа на младата Бас. Дори и на тази възраст, без грим, сложни козметични еквилибристики и скъпи дрехи, макар и слабичка, тя беше също така красива, както и на кориците на списанията.

Кърби огледа и другите лавици, но не откри снимки на майката. След това мина през кухнята към гостната, спирайки само за миг да натисне копчето на телефонния секретар, за да разбере дали няма някакво съобщение. Нямаше. Значи е чула съобщението на Чеймбърс и неговото и после ги е изтрила. Ако се вярва на преценката за време на портиера, тя трябва да си е била вкъщи, когато той се обади. Сигурно го е слушала, докато й е оставял съобщението. Но не бе отговорила. Лош знак.

Може би след стрелбата с ония гангстери е избягала и след като премисли ситуацията на спокойствие, ще разбере, че той е единственият й шанс да остане жива. Но Джак се съмняваше в това. Детективът от 19 участък му каза, че дала на Тотани и Чорапа да разберат. А доколкото Кърби знаеше, и двамата бяха добри стрелци, поддържащи уменията си няколко пъти месечно в едно частно стрелбище в Ню Джърси. Фактът, че Бас бе отвърнала на огъня хладнокръвно и без паника, говореше, че някъде по жизнения си път е получила солидно обучение и вероятно дори е участвала в истински ситуации на живот и смърт.

Той отвори чекмеджето на масата, където бяха телефонът и телефонният секретар, но в него нямаше никакъв бележник с адреси и номера — само менюто на магазина за полуфабрикати, откъдето идваха доставките.

След повърхностен преглед на гостната Кърби с изненада установи, че освен снимката, книгите и гимнастическите принадлежности, в апартамента няма нищо от личен характер. Никакви брошури от любими ресторанти или предпочитани места за прекарване на уикенда с приятели. Нито една снимка на друг мъж, освен на баща й. Сякаш нямаше никакъв личен живот извън професията си.

Главната спалня не добави нищо съществено. Единственото изключение бе голямата картина на стената над огромното легло. Тя отново разкри малко от нейния предишен живот — нарисуваната с маслени бои картина показваше утринна мъглица, влачеща се между дърветата на пламнала в есенни цветове гора. На заден план между дърветата се гънеха плавните извивки на ниски хълмове, а в края, изникваща измежду хълмовете и едва пробиваща мъглата, се изправяше църковна камбанария. Селска идилия, каза си Кърби.

Единият от гардеробите на Бас в главната спалня бе пълен със скъпи и модни дрехи от известни дизайнери, както Кърби се увери, гледайки етикетите. Всичко бе прилежно подредено по сезони и случаи. В шкафчето, вградено в единия край на гардероба, имаше петнадесетина чифта обувки с различна височина на токовете. Второто шкафче, по-малко и не така добре подредено, бе претъпкано с всекидневни дрехи, а на дъното му се валяха поне шест чифта маратонки. Пълно разделение между работно и извънработно време, помисли си Кърби, питайки се дали прилага успешно същия принцип и другаде, освен в гардероба си.

Издърпа едно след друго чекмеджетата на нощните шкафчета от двете страни на леглото, без да намери нищо друго, освен дебела книга с твърди корици, чието заглавие обещаваше на читателите, че ще ги научи как да инвестират парите си мъдро. На две трети от дебелината на книгата бе пъхната закладка. Бързият оглед на големия шкаф до отсрещната стена не добави нищо ново. Огромната кутия за бижута върху шкафа съдържаше относително скъпи огърлици и гривни от злато и полускъпоценни камъни. Диаманти, рубини и смарагди нямаше.

Кърби се върна в хола и се огледа да не е пропуснал нещо. Разбра, че освен бегъл поглед към предишния й живот и факта, че е подредена личност, обичаща да знае какво става по света и инвестираща парите си умно, не знаеше нищо повече, отколкото преди да влезе в апартамента й. И най-вече нищо, което би му помогнало да разбере къде е.

Помисли си за една възможност, вдигна телефона и набра номера на Каролин Чеймбърс. Попита я къде е израсла Никол Бас и дали има адреса. Чеймбърс му каза, че доколкото си спомня, била родом от Джонсън Сити, Тенеси, но нямала вече роднини по пряка линия, след като и баща й починал преди няколко години.

Привършил с това, Кърби изрови визитката на детектив Джо Ърли от 17 участък. Бе време да го постави в течение, да му разкаже за престрелката и за това, което е научил досега, и да го хване да помага в намирането на Бас. В гласа на Ърли се долови гневна нотка, когато попита Кърби откога знае за съществуването на свидетел, но Джак поуталожи яда му, като обеща да сътрудничи по-плътно и да дава информация веднага. Освен това увери Ърли, че на път за Разузнавателна секция ще мине през участъка и ще му остави снимка на Бас, за да организират общоградско издирване.

Джак се взираше в снимката на малката Никол и баща й, когато изведнъж му хрумна нещо. В бързината да я намери и да я постави под закрилата на закона напълно бе забравил да се обади и да помоли някой да провери в Програмата за сигурност на свидетелите, позната на широката общественост под името Програма за защита на свидетелите. Защо е била включена в нея? Трябваха му отговори, и то бързо.

Връзката на Разузнавателно управление със Службата за сигурност, занимаваща се с Програмата, бе Том Куин, с когото Кърби се познаваше много добре и с когото понякога сядаше да пийнат бира. Използвайки клетъчния си телефон, той се обади на Куин от колата на път за центъра. Завари го в офиса му на Сейнт Марк Плаза и му заръча да пусне името на Бас.

Кърби тъкмо спираше пред 17 участък, когато Куин му се обади.

— Била е включена в Програмата шест месеца — каза Том. — Напуснала я преди осемнадесет месеца по собствено желание. Върнала се в Ню Йорк и отново започнала да използва истинското си име.

— А под какво име е била включена в Програмата? — попита Кърби, мислейки, че като бяга от Дженеро, Бас може да реши отново да го използва.

— Марта Джонсън.

— Откъде са я включили в Програмата?

— От Отдела за борба с наркотиците.

— Чакай да позная, хванали са я с наркотици и тя е сключила сделка с тях да свидетелства срещу някого, а?

— Във файла не пише нищо друго — каза Куин. — ОБН са го засекретили и трябва да търсиш подробностите от тях.

Кърби благодари на Куин и затвори, после веднага набра номера на връзката на Разузнавателна секция с Отдела за борба с наркотиците — Чарли Кастанза. Двамата с него бяха добри приятели, след като няколко пъти се наложи да работят заедно по една от наркооперациите на мафията. Кастанза си бе в офиса в центъра на Манхатън и Кърби му изложи молбата си.

— Ще видя какво мога да направя. Знаеш ли къде е „Мръсния Бил“?

— Помиярското свърталище на ченгетата в Уест Вилидж, само на няколко пресечки от офиса на ОБН, нали?

— Точно така. Дай ми около час и ще се видим там.