Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (23)

23.

Нино Тотани се бе върнал в клуба на фамилията Гамбино в Бенсън хърст, Бруклин, за да организира и надзирава издирването на Никол Бас. Най-напред изпрати човек от фамилията да обиколи авиокомпаниите и да види дали Бас не си е направила резервация за някъде. След като получи одобрението на Кармине Молино да хвърли още хора в издирването, той изпрати двама от своя екип да следят на автогара Порт Оторити, а двама други при гишетата за продажба на билети на Централна гара и гара Пен. Това бе всичко, за което можа да се сети, и казвайки го на Молино, добави:

— Шансът да я открием е много малък, а ако има скрита кола някъде или пък си наеме, ще го духаме.

Тотани таеше надежда, че полицията може да го отведе до Бас, но засега двамата мъже, които бе изпратил да следят Джак Кърби, седяха в една кола и гледаха входа към щаба на Разузнавателно управление — информаторът им бе казал, че детективът е в ОНОП.

Използвайки обществен телефон, в три и двадесет Кармине Молино се обади в клуба в Бенсън хърст и каза на Тотани да му позвъни от друг обществен телефон. Облекчението на Тотани от новината, че Бас се е обадила на Дженеро, се усещаше ясно в гласа му, когато каза на Молино да не се безпокои — този път щели да я очистят.

— Не. Вини я иска жива. Така че няма да й правите нищо, освен да я грабнете и да я хвърлите в багажника. А след това я докарвате в склада.

— Може би ще е трудно да я завлечем от парка до колата.

— Няма да я залавяте в парка. Изобщо няма да се доближавате до нея. Само ще я наблюдавате. Вижте дали няма полиция с нея. Изчаквате я, докато си помисли, че никой няма да дойде, след това я проследявате, като си тръгне, и я залавяте на улицата.

— Да, ама там в момента има шествие. Може да паркираме от западната страна на парка, а тя да си тръгне през източната.

— Хей, Нино! Ами че измисли го някак си бе, мамка му! Сложи по една кола и от двете страни. Да те вземат мътните, все трябва да ти казвам ли? И това са инструкции лично от Вини. Той иска така. Направи, както ти казах. И този път гледай да не осереш нещата.

Молино му съобщи времето и мястото на срещата и Тотани се върна в клуба. Събра петима от екипа си в задната стаичка — Джони Чорапа и Томи Фалконети бяха между тях.

— Отиваме в града. Жената, дето я търсим, се обадила преди малко на шефа и си уредила среща с него след един час.

— На тая пък к’во й става? Да няма някакво предсмъртно желание?

— Откъде да знам? — отвърна Тотани. — Може да го моли да не я убива. Тъй или иначе, шефът няма намерение да ходи на срещата, така че ние трябва да отидем, да я отмъкнем и да я закараме в склада.

— Къде е срещата? — Въпросът дойде от Томи Фалконети.

Тотани го изгледа яростно.

— Не е нужно да знаеш в момента. Това, което трябва да направиш, е да вземеш Джими и Сами в колата си. С мен ще дойдат Джони и Тони. Ще карате зад нас. Докато отидем до града, ще съставя някакъв план на действие.

— Колата съм я спрял пред къщи, на четири пресечки оттук — каза Фалконети. — Ще отида да я докарам.

— Вземи Джими и Сами с теб. Ние ще ви изчакаме отпред.

Фалконети излезе, последван от Джими Ди Амато и Сами Касела. На две пресечки от клуба Томи спря пред една италианска бакалница, в която знаеше, че има обществен телефон. Каза на двамата къде е спряна колата му и ги помоли да го изчакат там.

— Искам да си купя цигари и веднага идвам.

Фалконети отиде до щанда и си купи два пакета „Уинстън“, после се приближи до прозореца и видя, че Ди Амато и Касела тъкмо завиват зад ъгъла. Бързо се приближи към телефона в задната страна на магазина и се обади на пейджъра на Джак Кърби, трескаво натраквайки номера на телефона, от който звънеше.

 

 

Детектив Джо Ърли от 17 участък веднага пристъпи към действие, след като Джак Кърби мина и остави снимката на Никол Бас. Бързо я отнесе във фотолабораторията на Полис Плаза №1 и тъй като шефът на детективите бе обявил издирването на Никол Бас за първостепенна задача, само след половин час вече имаше двеста копия. После накара униформените от 17 участък да раздадат снимки на патрулиращите ченгета из автогара Порт Оторити, както и на Лонгайлъндската транспортна полиция, в чиито сфери на действие влизаха Централна гара и гара Пен.

След като проверката показа, че на името на Никол Бас няма регистрирана кола, снимките бяха пуснати в обръщение и из всички компании за коли под наем, работещи в Манхатън.

Ърли и неговият партньор О’Брайън, подпомогнати от още шестима детективи от общинската полиция, обикаляха по-големите хотели в Манхатън, разчитайки на шанса Никол Бас да е решила да се скрие в някой от тях и да се смеси с туристите, вместо да бяга от града. Сигурни, че няма да се регистрира под истинското си име и по съвет на Кърби, детективите питаха навсякъде за Марта Джонсън, но без успех, затова сега вече проверяваха всеки хотел, показвайки снимката на Бас на рецепцията и на охраната. Обясняваха, че може би е с руса перука, питаха дали някоя приличаща на нея се е регистрирала тук и ако не, да гледат дали няма да го направи.

Кърби се бе върнал в ОНОП, където хвана Джанет Морис, административната цивилна служителка, да му помага. Провериха авиокомпаниите, отново без успех. Вместо да си седи на задника и да чака другите да му донесат информацията, Кърби реши сам да провери някои от малките хотели в Ъпър Ийст Сайд, особено онези, в чиято околност таксиметровият шофьор бе оставил Бас. Бе слязла на Осемдесет и втора улица и мъжът я бе видял да се отправя на запад. Ако е стигнала до Парк или Медисън Авеню и щом е свикнала на удобства в живота, разсъждаваше Джак, значи ще отседне в някой малък, но луксозен хотел в околността, хотел със сигурна охрана, недопускаща вътре никой, освен гостите. В този район имаше четири такива хотела. Два от тях се намираха на Медисън Авеню, само на пет-шест пресечки от Осемдесет и втора. „Марк“ и „Карлайл“. Първо щеше да провери другите два на Парк Авеню.

Тъкмо прекосяваше Бруклинския мост на път за Манхатън, когато пейджърът му иззвъня. Двубуквеният код му подсказа, че го търси Томи Фалконети. Джак веднага вдигна клетъчния си телефон и завивайки по „Рузвелт“, набра изписания на пейджъра телефон, който бе вдигнат, още на първото позвъняване.

— Джак? — Гласът на Фалконети бе напрегнат.

— Да. Какво има?

— Давай по-бързичко. Свидетелката се обади на Дженеро, за да си уреди среща.

— Какво? — Кърби не повярва на ушите си.

— Много добре ме чу.

— Къде е срещата? И кога?

— След около час. Някъде в Манхатън. Не знам къде точно. Нино изведнъж реши да си държи устата затворена. Аз и още двама трябва да караме след него. Той щял да ни отведе на мястото. Там щял да ни каже какво да правим.

— Но това е лудост! От къде на къде ще се среща с Дженеро? Той не е толкова прост, че да отиде на срещата. Просто ще нареди да я пречукат на място.

— Не. Нино заповяда да я отвлечем жива и да я закараме в склада в Бруклин.

— Защо?

— И това не знам.

— Кой склад?

— Знаеш ли от кой склад Дженеро върти търговията си със зехтин?

— Да.

— Е, тоя. Слушай, трябва да свършвам. Нино ще започне да се чуди какво ме е забавило. Ако имам възможност, пак ще ти се обадя.

— Слушай, Томи. Ако не можеш да се свържеш с мен, искам ти да я отвлечеш и да ми я доведеш.

— Ако опитам да го направя, гарантирам ти здраво пукане. Сигурно ще се наложи да убия някои от тях, а свидетелката може да пострада в суматохата.

— Ти прецени. Ако ти се открие възможност, отвлечи я. Не се безпокой, ако трябва да очистиш някой от онази измет. Ще потвърдим, че е било самоотбрана.

— Добре. Но ще се опитам да го направя чисто.

— Ако пък изпуснеш възможността да я отвлечеш, не се притеснявай. Много преди да стигнат до склада, аз вече ще съм го блокирал отвсякъде. Но каквото и да стане, Томи, теб те изтеглям. Дните ти като таен агент свършиха.

— Както вече ти казах, скрием ли свидетелката, изчезвам оттук, няма какво да говорим. Мисля си, че Нино и без това ме смята за славейче.

— Залагай само на сигурно, Томи. Без рамбовски изпълнения. Свидетелката наистина ми трябва, но не на всяка цена. Така че помни! Ако не можеш да им я измъкнеш под носа, не припирай. Оня склад ще го запечатам по-здраво от на комар задника.

— Няма проблем. Между другото как е името й и как изглежда? Нино има нейна снимка, но още не съм я виждал.

— Висока, тъмнокестенява коса, но може да е с руса перука. Дълги крака. И е убийствено красива. Прилича на модел и точно такава е била до неотдавна. Името й е Никол Бас, приятелите й я наричат Ники.

— Добре. Довиждане — отвърна Томи и затвори.

Кърби се запита дали да не се върне в ОНОП и да организира блокирането на склада, но ако Фалконети звъннеше отново с информация за мястото на срещата, искаше му се да е в Манхатън, за да може да реагира по-бързо. Докато караше по „Рузвелт“, той позвъни на Ризо в ОНОП и го постави в течение, молейки го да изпрати Отряда за бързо реагиране в склада колкото е възможно по-скоро.

Кърби сви от „Рузвелт“ и подкара на запад, а след това на север по Парк Авеню, насочил се към единия от хотелите. Защо, по дяволите, искаше да се среща с Дженеро? Нямаше никакъв смисъл. Те вече се опитаха да я убият, а тя какво, да не би да си мисли, че ще ги убеди да не го правят? Нещо тук не се връзваше. Той настрои радиото си на честотата на 19 участък, предполагайки, че след като Бас е била видяна за последен път в района, може да реши да проведе срещата на същата територия. А ако на Фалконети се наложи да очисти някой от дебеловратите, тревогата за „произведени изстрели“ щеше да прозвучи на тази честота.

Кърби пресметна, че в момента има четири неща, работещи за него, което го накара да се почувства далеч по-сигурен в успеха, отколкото след престрелката на Източна шестдесет и девета улица. Първо. Винаги съществуваше шансът да намери Бас в един от хотелите, преди да е отишла на срещата с Дженеро. Ако това не станеше, Томи Фалконети можеше да се обади и да му каже мястото на срещата. Кърби щеше да отцепи района и да повика подкрепления. Или пък ако и това не станеше, Фалконети щеше да се опита сам да я отвлече и да я доведе. Ако пък нищо от изброеното не свършеше работа, то в склада в Бруклин щяха със сигурност да успеят. Ето че и това нейно тъпо решение да се срещне с Дженеро си имаше положителни страни.

Да, но законът на Мърфи като нищо можеше да влезе в сила в най-неподходящия момент, каза си той, давайки мигач и правейки обратен завой, след като видя първия от набелязаните хотели.

 

 

Томи Фалконети се вмъкна зад волана на черния си шевролет камаро и запали двигателя. Сами Касела, седнал на задната седалка, се наведе напред.

— Дай една цигара. Моите свършиха.

Фалконети изстина. Бързайки да се върне, бе забравил двата пакета „Уинстън“ на полицата под телефона. Той се потупа по джобовете на якето и преструвайки се на силно изненадан, вдигна отчаяно ръце:

— Можеш ли да повярваш на тая тъпотия? Забравил съм ги на тезгяха, мамка му!

— А стига бе! — каза Касела.

— Да. Сигурно откачам.

— Май нещо те налягат старческите болести, а?

— Нещо такова.

Касела се облегна назад.

— Ами вземи се прегледай тогава. Казват, че от такива болести се умирало.

Фалконети се изсмя принудено и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Касела седеше, скръстил огромните си ръце пред гърдите, и се взираше с немигащ поглед в него. Не се усмихваше.