Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (11)

11.

Малката градинка се намираше точно до мястото, където краят на Петдесет и седма улица опираше в Ийст Ривър. Вмъкната между стилната градска къща, служеща за резиденция на генералния секретар на Обединените нации, градинката бе не повече от петдесетина квадратни метра, с пясък за игра в средата, ограден от дъски. По края й пред затвореното по този начин пространство бяха разположени пейки, предоставящи прекрасен изглед към реката.

До градинката се стигаше по широка рампа, обслужваща, освен другите хора, възрастните и приковани към инвалидни колички богаташи, живеещи в луксозния квартал. Придружени от личните си медсестри, ако времето позволяваше, те биваха избутвани в градинката, за да подишат малко чист въздух и да се полюбуват на гледката. Слънчевите лениви следобеди заварваха бавачките, насядали по пейките с книги в ръка, хвърляйки по някой поглед към възпитаниците си, ровещи се кротко в пясъка по средата.

През делничните дни по обед градинката бе чудесно място да си донесеш сандвича и да прекараш на спокойствие един час. Никак не бе необичайно двама напълно непознати да седнат на една пейка и да се любуват на живописната гледка към реката. Като се имаше предвид малкият брой пейки и търсенето на мястото, дори навъсените нюйоркчани приемаха такова натрапничество без злоба, неофициално обявявайки градинката за неутрална зона, свободна от грубостите и враждебните обноски, с които жителите на този град са известни по цял свят.

Джак Кърби познаваше обстановката много добре и внимателно проучи района, стараейки се да открие признаци, че градинката е под наблюдение и от някой друг. Доволен, че срещата няма да бъде компрометирана, той зае една от пейките пред градинката и се загледа към остров Рузвелт отсреща — същата гледка, само че от по-ниско място, каквато се виждаше и от апартамента на Майкъл Онорати на шест пресечки южно оттук.

Кърби се настани в средата на пейката, демонстративно показвайки, че иска да е сам. Бе в каки панталони и с маратонки, а под тъмнокафявото му кожено яке се виждаше черен пуловер. С дългата си коса, спускаща се над яката и ушите, приличаше на всичко друго, но не и на ченге. Седеше, гледаше влекача, пухтящ бавно срещу течението, и лениво отхапваше от сандвича, купен по пътя от Лексингтън Авеню. Намръщено погледна един, а след това и втори човек, който се приближи и многозначително насочи поглед към пейката, подсказвайки му мълчаливо да мръдне към единия или другия й край. В град на първо място в света по брой на хората, с които не бива да завързваш случаен разговор при никакви обстоятелства, телесният език на Кърби и заплашителният му поглед, усвоен тъкмо за такива случаи, бяха именно оръжията, пропъждащи евентуалните натрапници.

 

 

Часа, изминал от обаждането на пейджъра на Кърби, Томи Фалконети бе прекарал, за да се убеди, че никой няма да го проследи до мястото на срещата. След като остави колата си на един паркинг в Ъпър Ийст Сайд, той най-напред направи голяма обиколка, спирайки се пред витрини и променяйки рязко посоката между две пресечки. После влезе в приземния етаж на „Блумингдейл“, където бяха разположени щандовете за мъжко облекло. Разходи се лениво между витрините, спирайки от време на време да огледа някое сако или риза и внимателно озъртайки се за опашка.

Огромният универсален магазин си имаше свой индивидуален ритъм — постоянно и непрекъснато движение, което дори и най-опитният преследвач би се замислил дали да наруши. Видимите несъответствия, които веднага биха изпъкнали на фона на това еднообразие — влизащи и излизащи хора, някои крачещи целенасочено и бързо, други шляещи се и убиващи времето, етническа смесица от всякакви възрасти, стил и възгледи, спиращи съвсем непредсказуемо пред нещо, привлякло вниманието им, — всяко нарушение на тази нормална смесица и постоянно движеща се компактна маса би подсказало на опитния и знаещ човек, че се намира под наблюдение.

Без да забележи нищо необичайно, Фалконети излезе от магазина през изхода към Трето Авеню и продължи процеса на филтриране на хора, които биха могли да го проследят. Променяше крачката, спираше и тръгваше внезапно, веднъж дори се върна в магазина, от който току-що бе излязъл, купи си сандвич и кутия пепси и отново излезе. После спря на следващия ъгъл да запали цигара, поглеждайки назад, за да види дали някой от магазина не е тръгнал след него. След това продължи нататък по улицата, отново спирайки пред витрините и гледайки в отражението им и за най-малкото нарушение на нормалния ритъм на движение по тротоарите. Доволен, че не се намира под наблюдение, той се отправи към градинката на Сътън Плейс.

 

 

Кърби седеше полуизвърнат на пейката, така че да може да вижда входа на градинката. Погледна часовника си. Фалконети закъсняваше вече с двадесет минути. Щеше да му даде още петнадесет и след това да спази предварително уговорената процедура: в случай че някой от двамата не успее да дойде на срещата, щяха да опитат да се видят отново след два часа. Ако и тогава не успееха, срещата се отлагаше, докато се изясни какво е станало и се уточни друго място и време.

Тъкмо се бе наканил да тръгва, когато Фалконети се появи. Кърби веднага се премести в единия край на пейката, виждайки го да спира на входа към градинката и да се оглежда. На двадесет и осем години, облечен в черен кожен блейзер и оранжева копринена риза с отворена яка, под която се виждаха два златни ланеца, той бе образец на гангстер и с походката си, и с нахаканото си държане, със зализаната си назад коса и с избора на дрехите. Дори и говорът му служеше за прикритие — използваше почти само уличния жаргон.

Кърби помнеше опасностите и капаните, неизменно съпътстващи воденето на двойствен живот. Да си дълбоко законспириран означаваше да не излизаш нито за миг от ролята си, дори и когато се срещаш с твоя водещ, защото по-късно, в неподходящ момент и място, може да се отпуснеш и да кажеш нещо, което да разруши за миг градената с толкова труд легенда. Всяка секунда от съзнателния си живот трябваше да ходиш и говориш така, както го изисква ролята ти. В противен случай си мъртъв.

Очите на Фалконети бавно обходиха лицата на седящите по пейките, без да дават признак, че са го познали, когато погледът им мина през Кърби. След няколко секунди той се отправи с небрежна походка към него и седна на другия край на пейката. Продължавайки да се държи така, сякаш двамата изобщо не се познаваха, Фалконети извади сандвича и пепсито си и ги сложи между себе си и Кърби, после разопакова сандвича и започна да се храни, отправил разсеян поглед към реката — просто поредният нюйоркчанин, дошъл да се порадва на обедната си почивка далеч от бесния ритъм на града.

Двамата не си обръщаха внимание, но продължиха да оглеждат околността за някой, който евентуално би влязъл в градинката с търсещ поглед. Кърби моментално забеляза признаците на влошаване състоянието на Фалконети. Откакто го бе видял за последен път преди шест седмици, той бе отслабнал доста и бе станал неспокоен като кон, надушил вълци. В лявото му око се бе появил нервен тик и то непрестанно потрепваше, а главата му се въртеше на всички страни. Минаха пет минути и Кърби най-сетне наруши мълчанието:

— Какво имаш за мен?

Фалконети отвори пепсито, отпи дълга глътка и отвърна, без да се обръща към него:

— Мисля, че Дженеро е очистил Онорати.

— Боже господи, Томи! Рискуваш цялата операция с тази извънредна среща само за да ми кажеш нещо, за което отдавна и сам съм се сетил?

— А сети ли се, че може да има и свидетел?

Кърби едва не се извърна рязко към него, но навреме се усети, отвърна поглед встрани и заговори на сандвича си:

— Някой е видял Дженеро да го прави? Страничен човек?

— Така се говори.

— Кой говори така?

— Не знам.

— Не знаеш? Тогава откъде разбра, че има свидетел?

— Тази сутрин бях в клуба заедно с Нино Тотани и двама от неговия екип, когато дойдоха Кармине Молино и Джони Чорапа. Молино извика Тотани навън да му каже нещо, но Чорапа остана при нас и както винаги, отвори голямата си уста. Надут пуяк! Все се опитва да ни внуши колко гъсти са с Дженеро. Каза, че двамата с Нино трябвало да свършат една специална работа за дона. Трябвало да намерят някаква женска… курва, която снощи ги видяла да вършат една работа.

— Сигурен ли си, че тази работа е била Онорати?

— Аха. Докато хвалеше хладнокръвието и спокойствието на Дженеро, тъпото копеле каза: „Той се погрижи оня скапан адвокат да не краде повече от него.“

Кърби се замисли върху думите на Фалконети. Не искаше да изпада в телешки възторг за разкрилите се възможности, но знаеше, че ако това е вярно, чудото най-сетне е станало. Дженеро се бе прецакал здравата. Единственото нещо, което го смущаваше, бе, че при Онорати, в мезонетния му апартамент на Бийкман Плейс №1, е била някаква уличница. Някак си не пасваше.

— Курва, а? Сигурен ли си?

— Така разправя оня. — Фалконети помълча, после добави: — Всъщност думите му бяха, че трябвало да търсят „някаква високоплатена женска“. Каза също, че гонили тая кучка, но я изтървали.

Кърби се усмихна. Високоплатена компаньонка. Това по̀ ставаше.

— И какво още?

— Това е. Но Нино и Джони Чорапа тръгнаха много набързо. Имахме да организираме отвличане за довечера, но преди да си тръгне, Нино ми каза да не правим нищо, преди той да се е погрижил да свърши работата за Молино.

— Свидетелка! Кучи син! Ето това се казва работа, Томи!

— Аха. Помислих си, че ще искаш веднага да го чуеш. Знам колко много искаш да пипнеш Дженеро. Ако се добереш до свидетелката преди Нино, спокойно можеш да тикнеш това лайно зад решетките завинаги.

— Чорапа не каза ли още нещо за убийството? Или пък нещо повече за свидетелката? Имат ли представа коя е? Къде се канят да я търсят?

— Нищо повече. Почти съм сигурен, че не знаят коя е… просто започват да я търсят.

С крайчеца на окото си Кърби внимателно изучаваше агента. Явно бе вече доста изнервен.

— А ти как си?

— Оправям се.

— Томи, приличаш на попикано мушкато. Кажи ми какво има.

Фалконети се поколеба, после каза:

— Откакто шестима души от неговия екип за автокражби бяха арестувани по информацията, която ти дадох, Нино се държи малко по-различно към мен. Той не е тъп, Джак, и няма как да не се сети, че информацията е дошла някъде отвътре.

— Мислиш, че вече те е нарочил?

— Още не. Но при провеждането на операцията ченгетата не трябваше да арестуват оня търговец на коли, който служеше за прикритие на бандата. Специално те предупредих за това. Освен Нино, само аз и още двама други — Джими Ди Амато и Сами Касела, знаехме, че търговецът е прикритието.

— Съжалявам, че се получи така, но нещата тогава бяха извън мой контрол. Трябваше да се намеси и ФБР, защото търговецът продавал крадените коли извън страната. Тия скапаняци са го арестували, без да ни кажат, че ще го правят.

— Е, да, стават и такива неща.

Кърби погледна Фалконети в очите. Непрекъснато шареха на всички страни. Време беше вече да го върне. Кърби познаваше признаците — точно както неговият водещ ги бе познал преди седемнадесет години и го бе върнал въпреки протестите му.

Полицейската кариера на Кърби бе започнала именно като тази на Фалконети. Шефът на детективите и неговият заместник, които оглавяваха Разузнавателната секция, бяха пресели списъка с молби за постъпване в Полицейската академия — няколко хиляди млади мъже между двадесет и тридесет години — търсейки потенциални кандидати за дълбоко законспирирани агенти. Кърби бе един от тримата избрани и веднъж му се обадиха по телефона, питайки го дали иска да работи като такъв.

След като прие предложението, всички документи, свързани с подаването на молба за полицията, бяха засекретени и никой, включително семейство и приятели, не биваше да знае за назначението му — той просто трябваше да им каже, че вече не му се иска да бъде полицай. Когато приетите постъпиха в академията, той не влезе. Не можа да получи обучение за полицай, информация за него не присъстваше в нито една полицейска сводка. Никой не го бе инструктирал как да се държи като таен агент, не му бяха дадени правила, към които да се придържа: теорията гласеше, че всяко наизустено и запомнено поведение изглежда неестествено, а оттам — и смъртоносно.

По време на не особено церемониалния ритуал, на който присъстваха само шефът на Разузнавателната секция и детективът от ОНОП, назначен за негов водещ, Кърби, тъкмо навършил двадесет и една години, стана полицай, без да може да използва подкрепата, на която разчитаха всички останали ченгета. Докато казваше клетвата, в дясната му ръка сложиха значката, после я взеха, запечатаха я в един плик и я скриха в сейфа. Това щеше да се окаже първият и последен път, когато видя бялата си значка. Издигнат в ранг детектив и получил златна значка веднага след завършване на мисията си като дълбоко законспириран таен агент, той чак тогава постъпи в академията — ситуация, която, меко казано, бе малко неловка, като се има предвид какво бе изтърпял Кърби през изминалите две години и фактът, че състудентите му бяха абсолютни новобранци.

И Фалконети, и Кърби бяха избрани поради една и съща причина: високи оценки на контролните изпити и ниска популярност — и двамата бяха дошли в Ню Йорк от други места. Кърби — от Филаделфия, където бе роден и бе живял през целия си живот, преди да постъпи в Щатския университет на Пенсилвания за две години, а Фалконети — от Ню Хейвън, Кънектикът, където се бе записал в морската пехота веднага след завършване на гимназия.

В квартала, в който бе живял, населен предимно с американци от ирландски произход, Кърби се бе сприятелил с няколко съмнителни типове, което му даваше известно предимство и му осигури назначението на такава работа. Бе му възложено да се инфилтрира в известната ирландска банда в западната част на Манхатън, известна под името Западняците, която по онова време бе в зенита на престъпната си дейност, грабейки и убивайки, когото си поиска. Кърби прекара две години в жестока и сурова обстановка и работата му приключи с арести и дългогодишни присъди за предводителите на бандата, която оттогава бе престанала да съществува и не представляваше никаква заплаха.

Фалконети пък бе имал безброй приятели и познати в италианската общност в Ню Хейвън, двама от които бяха свързани с мафията и му поръчителстваха, когато кандидатства за работа към екипа на Нино Тотани в Ню Йорк. В момента Фалконети държеше рекорда по дълготрайност на работа като таен агент. Ужасно много — по мнението на Кърби.

— Мисля, че вече е време да те връщам, Томи.

— Още не.

— Я се виж на какво приличаш! Скапан си отвсякъде.

— Знам бе… знам. Непрекъснато ми се счуват стъпки. Но ми се иска да остана още малко. Поне докато заковеш Дженеро за убийството на Онорати.

— Не си струва риска.

— Мамка му, струва си! Мислех, че цялата работа е именно за това — да обърнем Дженеро.

— Точно така е, но обръщането на тази откачалка не струва живота ти.

— Ситуацията не е чак толкова зле. Виж сега, тъй като Нино отговаря за намирането на курвата, аз се намирам в прекрасна позиция. Ще ти трябва някой, който да ти казва докъде са стигнали, коя е, къде живее, изобщо неща от този род. Така ще можеш да се добереш до нея, преди да е свършила в някоя дупка в Джърси.

— Не знам, Томи.

Но знаеше. Фалконети бе прав. Тъй като бе в екипа на Нино Тотани, той щеше да е неоценим при установяване самоличността на свидетелката.

— Чакай сега, за какво става въпрос? Ами че ние говорим само за няколко шибани дни, Джак! Вече шест години съм в тази работа. Два или три повече — каква е разликата? Освен това Нино няма време да мисли кой провали канала за крадене на коли, защото има за задача да издири курвата.

Кърби омекна.

— Добре. Но веднага след като разбера коя е, изтеглям те. Ясно?

— Абсолютно. Да не съм някакъв герой!

— Да бе, не си — отвърна Кърби, надигна се от пейката и излезе от градинката, оставяйки Фалконети да си дояде сандвича на спокойствие.

 

 

На две пресечки от градинката на Сътън Плейс Кърби се спря пред един обществен телефон на Второ Авеню и се обади на Тони Ризо в офиса му. Ентусиазмът, с който Ризо реагира, бе същият, който чувстваше и Кърби.

— Високоплатена компаньонка?

— Точно така каза. Тъкмо започвам работа по това. Спрях само да ти се обадя, защото си помислих, че няма да е зле да изпратиш екип да следи Молино. Доколкото ги разбирам тези работи, Тотани ще му докладва директно. И след като го направи, пращаме два екипа след него и Джони Чорапа. Ако не успеем да намерим свидетелката сами, те могат да ни заведат при нея.

— А какви са шансовете ФБР да е получило същата информация по собствени канали?

— Абсолютно несъществуващи. Фалконети ми каза, че след като са арестували шестима души от екипа на Тотани, той съвсем сериозно се отнесъл към въпроса за подслушването и клубът сега се прочиства всяка седмица за подслушвателна електроника. Така че няма как да са чули.

— Това е добре. Ще си го запазим за нас. Хич не ми се иска да започнем да се препъваме във федери, докато я търсим. А ако те се доберат първи до нея, ние сме аут.

— Няма да им казвам.

— Това си е твоя работа, Джак. Намери я, и то бързо. Веднага пращам екипа за наблюдение.

Кърби затвори и изтича до паркинга на Трето Авеню, където бе оставил колата си. В тези шест, пълни с разочарования години, непрекъснато прекарани в опити да закове Дженеро, той никога не бе бил толкова близо до успеха. С малко късмет и точно пресмятане на времето, сега му се струваше, че е невероятно близо до целта. Без да спазва законите за движение по улиците в Ню Йорк, той се добра до Бруклин за рекордно кратък срок.