Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (33)

33.

Навремето загубен квартал с опърпаните си, строени миналия век сгради и разпадащи се складове покрай неравния, паваж, на който след мръкване можеше да стъпи само глупак или престъпник, Сохо, претърпял внезапна трансформация през седемдесетте години, се превърна в Мека за художниците. Високите тавани и огромните прозорци на изоставените складове бяха идеални за ателиета, а долните им етажи — за галерии.

Стана модно да живееш в някой склад в Сохо, а с това дойде и комфортното обзавеждане. Старите сгради бяха превърнати в скъпи апартаменти, чиито цени се доближаваха до тези в Гринуич Вилидж и Ъпър Ийст Сайд. Улиците на модния квартал се напълниха с шикозни ресторанти, обзаведени по последна дума на техниката художествени галерии, блестящи бутици. Обикновено претъпкан с туристи от околностите и от други градове, магазините му предлагаха всичко — от банкокски костюми до боливийски сандали, а разнообразието на нощния живот тук съперничеше на която и да е друга част от града.

Точно срещу „Златното какаду“ имаше кафене, предлагащо петдесет различни марки кафета, и в него в момента бе седнал Антонио Замора. Масата му бе до прозореца и той с интерес гледаше непрестанно растящата тълпа желаещи да влязат, редящи се на опашка пред ремонтирания склад, в който се помещаваше популярното заведение, и шумно спорещи с двамата биячи пред входа му, които решаваха кого да пуснат и кого — не.

Критерият за свободен достъп явно беше, че само онези с най-малки обици по ушите, клепачите, носовете и устните и онези с най-малко черна кожа получаваха одобрителното кимване. Повечето от хората, на които бе разрешено да влязат, бяха облечени в ярки и живописни цветове, скъпи дрехи и, изглежда, чуваха музика, звучаща само в собствените им умове, защото пристъпваха навътре с поклащащи и люлеещи се глави.

Малко по-рано същия следобед, след като му се обади Кармине Молино, Замора огледа района за пътища за отстъпление и забеляза двата странични и задния изход на заведението. Помисли и след това отхвърли идеята да застане на някой покрив със снайпера: слизането после щеше да е трудно, особено ако полицията пристигнеше бързо и разбереше веднага откъде е стреляно. Решението му се затвърди, като видя тълпата, събираща се пред входа. При толкова много народ можеше да не му се удаде удобен случай да стреля.

Преди да влезе в кафенето, Замора бе забелязал двете ченгета, играещи ролята на скитници, подслонили се във входовете от двете страни на улицата. После засече още едно ченге, този път жена, която мина по улицата няколко пъти повече, отколкото би трябвало, след което се вмъкна в малкото ресторантче отсреща и зае маса до прозореца, откъдето държеше под око главния вход и единия от страничните.

Замора отпиваше от специална смес еквадорско кафе и гледаше как четирима мъже, облечени в спортни сака и панталони, слизат от тъмносинята, спряла пред входа на заведението кола. Двама от тях се врязаха в опашката, отворили картите пред себе си, и застанаха от двете страни да наблюдават тълпата. Другите двама влязоха вътре и след петнадесетина минути отново излязоха и се присъединиха към останалите. После пред входа бавно мина патрулираща полицейска кола, а след нея — необозначена кола, в която имаше две млади ченгета. От местните, каза си Замора. Силното полицейско присъствие обаче не го притесни ни най-малко: то беше нещо, което винаги слагаше в сметката.

Пет минути след като видя единия от детективите да говори в уоки-токито си, пред входа на клуба спря още една кола. От задната седалка слязоха Джак Кърби и Никол Бас и около тях моментално се струпаха четирима мъже, слезли от двете коли, паркирали зад тях. Замора забеляза, че шофьорът и човекът от предната седалка на колата, от която слязоха Кърби и Бас, останаха по местата си, в случай че се наложи внезапно да потеглят.

Очите на наемния убиец се спряха на Бас. Бе облечена в прилепнала по тялото рокля, стигаща докъм средата на бедрото, която подчертаваше убийствената й фигура. Нямаше да има проблеми да я открие вътре, независимо от тълпата. Поизносеното сиво сако на Кърби и кафявата блуза под него, в комплект с дънки и маратонки, предизвикаха неодобрителните погледи на биячите отпред. Единият от тях сложи ръка на рамото му да го спре, но това бе само за миг, защото детективът я отхвърли и тикна картата си под носа му. Биячът се отдръпна, вдигна извинително длани и отвори вратата пред Кърби, Бас и четиримата мъже с тях.

Вътре бившият склад, в който сега се помещаваше „Златното Какаду“, бе огромен като промишлено хале и обзаведен с всички атрибути на модния дизайн. Под тавана, окачено на двойно Т-образни стоманени греди, висеше огромно осветително тяло, обсипано с безброй цветни лампи във всички отсенки на червеното, зеленото и синьото, и хвърляше призрачна светлина върху полутъмния интериор. Масивни бетонни колони, окичени с неонови светлини, съответстващи по цвят на онези от тавана и разпределени на симетрични разстояния из цялата зала, поддържаха полукръглия балкон, който, надвесен над половината пространство на партерното помещение, го обхващаше от три страни. Покрай перилата на балкона бяха разположени маси, а малко по-нататък зад тях се виждаха очертанията на горния бар. По открита спираловидна стълба се слизаше към долното ниво, където се намираше приличният на футболно игрище дансинг, разположен пред оркестъра и обрамчен отвсякъде от маси, наблъскани плътно една до друга. Част от местата около масите до стената, опиращи в нея, представляваха богато тапицирани с кожа дивани.

Кърби избра една подобна маса с диван, разположена в далечния ъгъл на залата, откъдето по-голямата част от долното ниво се виждаше много добре. Никой не можеше да се доближи към тях изотзад или отляво и му оставаше да наблюдава само района отпред и отдясно. На всеки от страничните изходи сложи по един човек. На задния — също. На главния вход постът бе отвътре. Четиримата детективи в заведението, както и онези, разположени отвън, имаха богат опит в осигуряване сигурността на гостуващи известни личности и политици — още една от дейностите, задължение на Разузнавателна секция.

Очите на Кърби непрекъснато пресяваха претъпканите маси. Според преценката му, в клуба имаше не по-малко от четиристотин души, като непрекъснато пристигаха нови хора. И Бас бе права — тук тълпата бе предимно латиноамериканска. Имаше само около двадесетина двойки, малко на брой хомосексуалисти и лесбийки, както и няколко по-възрастни двойки, попаднали случайно във водовъртежа на нюйоркския нощен живот. Масите се огласяха от оживени разговори и звън на чаши. Поздравления, тостове и извинения изпълваха въздуха, докато мъжете, излезли тази вечер сами, правеха обходни маневри към групичките привлекателни жени, дошли тук точно по тази причина.

Кърби посягаше от време на време към вечерята си, чийто избор бе предоставил на Бас. Тя бе провела дълъг и обстоятелствен разговор със сервитьора на безупречен испански и явно познанията й по този език не бяха просто повърхностни. Изкиснатият в марината стек бе твърде пикантен за вкуса му, но на нея като че ли й бе много приятно да си хапва от нейното блюдо — риба, плуваща в някакъв червен сос, който според Кърби съперничеше по разяждащи свойства на акумулаторна киселина, както сам се увери, поддал се на молбите й да го опита. След като й го каза, той продължи да оглежда тълпата. Откакто бяха седнали, бяха разменили само няколко думи.

— Какво ще кажеш, Кърби? Харесва ли ти мястото?

— Бива го. Отдавна не съм идвал насам, но си спомням, че преди разните му там цапачи да дойдат, оттук можеше да се измъкнеш само с пистолет в ръка.

— Доста се е променило оттогава.

Никол седеше и гледаше как очите му непрестанно шарят по масите. Твърде добре бе запозната с тайнствените сили, движещи действията на мъжете, разбираше двойствеността на емоциите им, както и разнообразието на незначителните фактори, определящи начина, по който реагират на различните ситуации, но знаеше твърде малко за човека, на когото бе поверила живота си, с изключение може би на няколко неща: че има сложен характер, умее спокойно да се владее и понякога придобива странно насмешливо, но приятно успокояващо изражение. Бе виждала гнева да напира в очите му, но самообладанието никога не го напускаше, а и притежаваше измамно предразполагаща усмивка и чар. Искаше й се да научи нещо повече за него, затова се наведе напред и го погледна в очите.

— Какво е станало с брака ти?

Кърби дълго я гледа, стреснат от строго личния въпрос.

— Прецаках го. И толкоз.

— И в живота ти в момента няма друга, значима личност?

Той се усмихна на определението.

— Последната „значима личност“ в моя живот ми каза, че съм неспособен да поддържам пълноценни отношения или разговор с някой, който не носи пищов или не го насочва срещу мен.

— Права ли бе?

— Вероятно.

— Какви са плановете ти… след като всичко това свърши?

— Нямам никакви планове.

— Всеки си има планове или мечти къде иска да отиде, или пък цел, която преследва. Неща, за които полага някакви усилия.

— Аз нямам. Имах едно време. Работих здраво, за да получа златната значка. Хубав дом и добър живот за жена ми и за… с една дума, за всичко останало. Но то отиде по дяволите и дай да променим темата.

Кърби отново потъна в мълчание. Избягваше да поглежда Бас. Не само чувството за професионална отговорност го караше да гледа към тълпата. С ясно очертаващата семпла рокля фигура, със съвсем малко грим и без бижута, освен часовника на ръката й, Никол пак изглеждаше смайваща. Никоя жена досега не го бе привличала толкова силно физически и се страхуваше да гледа към нея, за да не се разсее дотолкова, че да забрави работата си.

Тя отново наруши тишината.

— Какво има, Кърби?

— Нищо.

— По лицето ти личи, че има нещо.

— Тук съм по работа, Бас. Нямам време за леки и приятни разговори. Опитвам се да запазя живота ти.

Никол посегна през масата, доля чашата му с вода и след това наля в своята още малко вино. И взела липсата на внимание от Кърби към нея за нещо съвсем друго, попита:

— Ти не ме одобряваш, нали?

Той не й отговори веднага. Помълча, после каза:

— Аз съм последният човек на този свят, който да съди теб или когото и да било. Баща ми — в редките моменти, когато беше трезвен — казваше, че всеки е дошъл на земята поради някаква причина. И всеки си носи багаж. В моя случай той се състои само от един-два куфара.

— Да, но не одобряваш начина, по който си изкарвам хляба.

— Просто не разбирам защо го правиш. Искам да кажа… погледни се. Ти си хубава, интелигентна и имаш чар да отнемеш последния залък хляб от умиращ от глад човек. Вероятно би успяла във всичко, с което се захванеш.

— И въпросът ти е защо съм проститутка.

— Не съм ти задавал никакъв въпрос. Не е моя работа. Ти го подхвана. Аз просто не разбирам защо, след като очевидно имаш толкова голям избор.

По лицето на Бас премина сянка.

— Мога да те уверя, че никак не се гордея с това, Кърби. Имам намерение да зарежа тази работа, но не и преди да спестя толкова пари, че никога повече да не ми се налага да говоря с някого, когото не харесвам, камо ли пък да правя каквото ми каже.

— Дано да постигнеш това, което искаш. Пожелавам ти го. И ако го постигнеш, дано у теб е останало нещо от човека, който си била преди, за да му се радваш. А сега, ако си свършила с вечерята, давай да се омитаме оттук.

— Казах ти, че искам да потанцувам.

— Аз пък ти казах, че не мога да танцувам. И нямам намерение да излизам на този дансинг, за да се правя на маймуна заради теб или когото и да било.

— Прекрасно. Нека бъде по твоему. Сигурна съм, че няма да имам проблеми, ако си потърся някой.

Кърби не се хвана на въдицата.

— Добре, Бас, щом си почнала да задаваш въпроси, нека и аз ти задам един, а?

— Давай.

— Казаха ми, че взимаш по хиляда долара на час, като минимумът е два часа. Дума да няма, не е за нищо, разбира се, но за подобно нещо нито съм лъгал, нито съм се бил, а още по-малко пък плащал. Но съм любопитен — какво чак толкова правиш, по дяволите, та ония типове са готови да ти плащат по два бона?

Тя не устоя на изкушението.

— Ами ако имаш две хиляди, Кърби, аз пък имам време — отвърна му с прелъстителна усмивка и намигване.

— Извинявай, че те попитах.

„Макар че ако имах пари за пилеене — каза си той, — щях адски да се изкуша да проверя.“

Бас се усмихна.

— Шегувам се. Какво правя за хиляда долара ли? Осигурявам приятно прекарване на времето на самотни и нещастни мъже. И въпросът не опира само до секса. Говорим си, изслушвам ги с разбиране, карам ги да се чувстват център на внимание, ловя всяка тяхна дума, опитвам се да не ги поучавам, старая се да ги убедя, че са желани, и изобщо правя всички онези дребни неща, които карат човек да се чувства добре.

— Амиии? — Кърби се престори на дълбоко замислен, после попита: — Ами ако река да прескоча приказките, разбирането и центъра на внимание и мина направо на секса? Мислиш ли, че стотина-двеста долара ще стигнат? — Той също се подсмихна и й намигна.

Никол се засмя, пресегна се през масата и го докосна по ръката.

— Нещо обаче ми казва, че имаш повече нужда от внимание и разбиране, отколкото от секс.

— Може, но едва ли ще бъде така добре.

Вниманието на Кърби бързо се насочи към близката маса, където един от сервитьорите тъкмо събираше чиниите. И по-рано го бе видял да гледа към Бас, но го бе елиминирал като потенциална заплаха, заедно с много други, които бе класифицирал като обикновени бройкаджии, зяпащи я с открито възхищение. Но сервитьорът отново я гледаше и този път ръката му бе пъхната под бялото сако. Кърби се стегна, но оня извади ръката си оттам със сметката на клиентите.

Джак отпусна ръкохватката на пистолета и погледна към другия край на залата. Оркестърът тъкмо заемаше местата си на подиума. Той се обърна към Бас:

— Не мога да те пусна да танцуваш с непознати хора. Нека направим един компромис.

— Какво предлагаш?

— Няма да танцуваме, само ще седим и ще слушаме музиката.

Тя се усмихна.

— Ако се съгласиш да изиграем само един бавен танц, обещавам ти през останалото време да седим и да слушаме.

— Е, дотолкова мога да се справя, стига пръстите ти да го понесат.

 

 

Антонио Замора стоеше до перилата на балкона, застанал така, че да вижда и под дъгата му, и цялата останала част от огромното хале. Облегна се на една колона и продължи да наблюдава Бас и Кърби.

Малко преди това бе обиколил целия ресторант и бе забелязал ченгетата до изходите и до входа. Помисли дали да не убие Бас и Кърби, докато вечерят, а след това да очисти и ченгето от задния изход. Кърби обаче го накара да помисли още веднъж. Прецени го като добър и способен полицай, когото никак не биваше да подценява. Реши да изчака, докато си тръгнат, и да ги ликвидира, когато си пробиват път през претъпкания дансинг към изхода.

Но видя, че след като платиха сметката, двамата се настаниха удобно, а жената си поръча още една чаша червено вино. Седяха и гледаха как оркестрантите вадят инструментите, включват усилватели и явно се канят да засвирят. Кърби и Бас, изглежда, чакаха именно това.

Замора знаеше, че веднага след като музиката засвири, дансингът ще се претъпче с хора до такава степен, че цялата тълпа ще изглежда като хомогенна маса, движеща се ритмично насам-натам — идеално прикритие за работата, с която се бе заел.