Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

30.

Винсънт Дженеро стоеше пред сложеното в позлатена рамка огледало във фоайето на дома си в Лонг Айлънд, завързвайки безукорен възел на копринената си вратовръзка, допълваща тъмносивия костюм Бриони, който бе избрал по случай ареста си. Адвокатът му от осем години насам — Дейвид Казаноф, облечен също така елегантно, стоеше встрани заедно с Кармине Молино, който в смачкания си, торбест и изпъстрен с потни петна костюм изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да протегне ръка за милостиня.

Десет минути след като Бас бе пристигнала в щаба на Разузнавателна секция, Молино бе научил от информаторите си, че тя е вече под полицейска закрила. Знаейки, че в такъв случай арестът на дона е неизбежен, той се бе обадил най-напред на Дженеро, после на Казаноф, когото веднага след това бе взел от дома му и докарал на Лонг Айлънд, за да изпревари идването на полицията. Казаноф също се бе обаждал по телефона и бе научил, че за Джони Чорапа също е издадена заповед за арест.

Двамата мъже чакаха търпеливо, докато придирчивият Дженеро остане доволен от външния си вид, страхувайки се да не го ядосат. Донът бе побеснял, когато Молино, говорейки завоалирано за „онази работа днес следобед“, му каза колко лошо са се развили нещата в Сентръл Парк и че Бас вече е при ченгетата. Дженеро изригна поредица мръсотии, и то с такъв глас, че Кармине трябваше да отдръпне слушалката от ухото си — мина му през ума, че ако в момента беше пред шефа си, оня щеше да го застреля на място. Докато дойде на Лонг Айлънд с Казаноф, Дженеро вече се бе поуспокоил и сега като че ли единствената му грижа бе външният му вид.

Винсънт се отдръпна назад, за да се увери, че дължината на вратовръзката е точно колкото трябва — връхчето и едва докосваше катарамата на колана му. После се обърна към Казаноф:

— Преди да дойдат ченгетата, искам да поговоря насаме с Кармине. За неща, които няма да искаш да чуеш.

Казаноф отиде в хола и си сипа питие, а Дженеро и Молино доближиха глави в ъгъла на фоайето.

— Искам да свършиш някои неща.

— Дадено. Каквото кажеш.

— Вече си се обадил на Джони Чорапа да се покрие някъде, дето ченгетата не могат да го намерят, нали?

— Да. Погрижих се за това.

— Добре. Знаеш, че не обичам висящи работи. Затова кажи на Нино да се погрижи Джони никога да не излезе от онова място, където се крие. После по същия начин да се погрижи и за Големия Поли. Разбрано?

Молино кимна. Беше го очаквал. Но не бе очаквал следващото.

— И когато приключи с това, ти лично ще се погрижиш за Нино.

— За Нино? Сигурен ли си? Него го е нямало, когато си пречукал Онорати.

— Той е единственият, на когото лично си казал да намери курвата, нали?

— Да, но…

— А той и Джони Чорапа са пукали по нея на улицата и са обработвали оная женска от агенцията за компаньонки. Нино може да ми прикачи и това. Оня шибалник, районният прокурор, може да извади паралелни показания или кой знае какво…

— Да. Но Нино е солиден тип, Вини. Знаеш го. Изобщо не бих се притеснявал за него.

— Така ли? Същото си е мислел и Готи за Сами Бичето. И сега Джонко прекарва двайсет и три часа в денонощието в една подземна килия в Колорадо. Нито лъч светлинка — седи по цял ден и гледа как косата му пада, а Сами продължава да снася на федерите всичко, което знае, и си изсмуква от пръстите онова, което не знае. Ще направиш така, както ти казах.

— Добре. Исках само да…

Самообладанието на Дженеро се пропука. Той се наведе напред, носът му почти докосна лицето на Молино, а показалецът му се заби в слепоочието му.

— И ще почнеш да изпълняваш в момента, в който ченгетата ми щракнат белезниците, ясно ли е?

— Разбира се, Вини. Дадено. Няма проблем!

Дженеро отстъпи назад — самообладанието му бързо се върна.

— Нино погрижи ли се за онзи проблем в неговия екип?

— Да.

— И Фалконети наистина е бил ченге, а?

— Признал си го е точно преди Джони да го удуши.

— И какво? Пет-шест години в екипа на Нино. Брей, човек да няма доверие никому, а?

Молино кимна в знак на съгласие:

— Опитвам се да разбера кой го е препоръчал.

— Добре. Слушай сега внимателно. След като се погрижиш за тези неща, ето какво искам още да направиш. Ще се обадиш на Джои Теранова от Филаделфия. Той ми дължи голяма услуга. Ако не бях аз, сега нямаше да е глава на собствената си фамилия там.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че ми трябват четирима-петима от неговите най-добри момчета. Момчета, чиито лица полицията тук не познава. Не говоря за мускулести мутри. Искам такива, които да мислят сами.

Молино помисли, после каза:

— Ще направя каквото ми наредиш, Вини, знаеш това, но няма да е лесно да я отмъкнем — дори и с момчета, които ченгетата не познават. Мястото, дето я държат, е запечатано по-здраво и от банков трезор.

— Майната му на отмъкването! Искам тая скапана курва мъртва. Когато се погрижиш за тия работи, тя ще им остане единственото нещо, с което разполагат. Без нея аз просто си тръгвам от пандиза.

— Да… но парите, Вини. Тя е единствената, която знае къде са.

— Майната им на парите! Ще му мислим после. Ако ме тикнат за двайсет и пет години в панделата, как ще ги намерим, а? Оправяме тази работа, а пък аз ще се разбирам после с останалите фамилии.

— Ако искаш да я пречукаме, може би трябва да викнем Кубинеца.

— Защо не? И друг път сме го използвали, нали? Как му беше името?

— Антонио Замора.

— Добре. Какво предлагаш?

— Забрави за ония пичове от Филаделфия. Нека Кубинеца го направи.

— Знаеш ли къде е тоя тип?

— Маями. Да ти кажа защо се сетих за него. Той се погрижи за една много тънка работа за Ричи Олива миналата година. Оня федерален съдия, на когото Ричи платил, помниш ли? Взе парите и после го прецака. Кубинеца свърши бърза и наистина чиста работа. Мога да го доведа тук още тази вечер.

— И какво? Мислиш ли, че е толкова добър?

— Запознах се с него преди около две години. Може да ти настръхне козината, като го видиш. Погледнах го в очите и се попиках от страх. Сякаш нямаше душа.

— Какво те кара да мислиш, че е по-добър за това от нашите хора?

— Първо, той е външен човек и не могат да го свържат с фамилията. И второ — работи сам. Истински специалист.

— Специалист в какво?

— Бил е наемен убиец на служба при Кастро. Обучен от руснаците. Може да се промъкне до теб и да ти пререже гърлото тихомълком или да ти види сметката със снайпер от две хиляди метра разстояние. Дошъл е в Щатите преди десетина години. Вършил някаква работа за колумбийците и си спечелил прилична репутация. Тарифата му е половин милион долара. Половината в предплата, а другата половина — като свърши работата. Изобщо не му пука кой е обектът. Гарантирано оставаш доволен. И се говори, че никога не му се е налагало да връща пари.

Дженеро помисли, забил поглед в пода.

— Добре! Да! Действай. Доведи го. И продължавай да цедиш информатора си от Разузнавателна секция. Разбери къде държат оная курва и кажи на Кубинеца да се погрижи да няма възможност да застане пред никакви съдебни заседатели или той не ще си остане на краката. Точка!

Дженеро чу шума от спираща пред входа кола.

— Май идват. — Извърна се и се огледа. — Как изглеждам?

— Страхотно, Вини. Както винаги.

— Ако е както последния път, щом курвата ме разпознае в редицата, ченгетата ще ме замъкнат в „Сентръл Букинг“, после ще ме натикат в „Тумс“, докато сутринта ми предявят обвинението, а след това в „Райкърс“ до предварителното гледане. — Той кимна към хола, където Казаноф си пиеше питието и не ги слушаше. — Тоя мошеник там ще се погрижи да получиш разрешение за свиждане. А ти гледай да си там всеки шибан ден.

— Хей, Вини! Не съм ли бил винаги?

Дженеро прегърна заместника си и го целуна по двете бузи.

— Нищо лично, Кармине. Малко съм нервен. Знаеш как мразя да ме заключват.

— Ще задвижа нещата бързо и ще те измъкнем за нула време.

Дженеро отвори предната врата и видя как детектив Джо Ърли и партньорът му Томи О’Брайън излизат от необозначената полицейска кола. Зад нея спряха още две синьо-бели коли. От тях слязоха униформени полицаи и се присъединиха към двамата детективи. Докато Ърли и О’Брайън приближаваха, ни най-малко учудени от факта, че мафиотът вече знае за предстоящия арест, от къщата излезе Казаноф и застана до Дженеро.

— Винсънт Дженеро, вие сте арестуван за убийството на Майкъл Онорати — заяви Ърли. — Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде…

— Моят клиент добре знае правата си, детектив.

— Е, ако нямате нищо против, господин съветник, ще му ги прочета въпреки това.

Ърли продължи с правата, а О’Брайън щракна белезниците около китките на Дженеро и го поведе към задната седалка на необозначената кола, намествайки се до него.

— Отивате право в Седемнадесети участък за разпознаването, предполагам? — попита Казаноф.

— Правилно предполагате, господин съветник — отвърна му Ърли и седна зад волана.

— Няма да започвате, докато не дойда.

— Дори не си и помисляме.

С тези думи Ърли подкара, следван плътно от двете полицейски коли. Големия Поли изкара черния мерцедес от гаража и Казаноф се намести на задната седалка.

— Не ги изпускай от поглед — нареди адвокатът.

 

 

Джак Кърби стоеше до прозореца на втория етаж и гледаше към навалицата журналисти пред входа на 17 участък. В момента, в който Дженеро се показа от колата, репортерите се струпаха около него. Докато Ърли и О’Брайън, прихванали го отстрани за лактите, го водеха през тълпата, Дженеро се усмихваше и подхвърляше остроумия на журналистите, натикали цяла гора от микрофони и камери в лицето му.

Никол Бас се намираше в малка стаичка, затворена отвсякъде, за да не види Дженеро, докато не застане в редицата. Тъкмо бе приключила разказа си пред О’Брайън, когато вратата се отвори и влезе Ърли.

— Готова ли сте, госпожице Бас?

Тя кимна и се изправи. Ърли и О’Брайън прекосиха голямата стая и влязоха в друга малка стая, където Кърби ги чакаше заедно с адвоката на Дженеро и Кендъл Тейлър.

Бас се изправи пред еднопосочното стъкло и погледна в по-голямата стая отвъд него, където от една странична врата влязоха осем души и застанаха под номерата, залепени за стената над главите им.

Ризо лично бе избирал мъжете за редицата. Всички бяха облечени в костюми, имаха вид на италианци и с приблизително същия ръст и телосложение като на Дженеро. Петима от тях бяха детективи от Разузнавателна секция, а останалите двама — начумерени доброволци от италианския ресторант на една пресечка оттук, често посещаван от детективите на 17 участък. Всичко бе честно и точно балансирано и всеки адвокат на защитата би се съгласил с това.

Очите на Бас бавно обходиха редицата, рязко спирайки върху мъжа под номер шест. Подигравателно усмихнат, той гледаше право към нея, сякаш я виждаше през еднопосочното стъкло. Обзе я внезапен хлад и стомахът й се сви. Тя отмести очи и погледна назад.

— Не бързайте — каза Тейлър разтревожено.

— Няма какво да се бавя. Мъжът, когото видях да убива Майкъл Онорати, е номер шест.

— И не изпитвате никакви съмнения?

— Абсолютно никакви. Номер шест е.

Тейлър се усмихна широко на Дейвид Казаноф.

— Сигурен съм, че вече си опекъл работата, Дейв.

Казаноф му върна усмивката.

— Ще се видим в съда, Кендъл.

— Нямам търпение.

Кърби изведе Никол в голямата стая, където издърпа стол до бюрото на Ърли и я покани да седне.

— А не може ли да си тръгваме вече?

— След няколко минути детективите Ърли и О’Брайън ще тръгнат оттук, за да заведат Дженеро в „Сентръл Букинг“. Пресата ще хукне подир тях и ние спокойно ще се измъкнем.

Джак донесе по чаша кафе и за двамата и седна на бюрото на Ърли срещу Никол. Промяната в нея след разпознаването ясно се забелязваше. Път назад вече нямаше и тя го знаеше. Затова я бе страх. И има защо, помисли си той.